Чтение онлайн

Разполагаше с летяща във въздуха техника, която можеше да покрие и покриваше с радар всеки квадратен сантиметър от Ирак, беше в състояние да долови всяко движение на тежък метал по пътищата, през пустинята или във въздуха, можеше да чуе всеки разговор на иракчаните по радиото и да засече всяка точка, източник на топлина.

Норман Шварцкопф знаеше, че разполага с достатъчно механизирани части, леки и тежки танкове, артилерия и пехота да посрещне, задържи, обгради и ликвидира всяка иракска колона.

През последната седмица на септември, при пълна секретност американците започнаха да изготвят планове за преминаването от дефанзива в офанзива. Операцията се пазеше в тайна дори от съюзниците им. Настъплението срещу Ирак вече се подготвяше, макар мандатът на Обединените нации все още да се свеждаше единствено до гарантиране сигурността на Саудитска Арабия и държавите от Персийския залив.

Но съществуваха и проблеми. Един от тях беше, че броят на иракските войници, оръдия и танкове, разгънати срещу него, беше двойно по-голям от онзи, който завари при идването си в Рияд преди шест седмици. Другият бе, че за да освободи Кувейт, щеше да има нужда от двойно повече коалиционни сили, отколкото бяха необходими за защитата на Саудитска Арабия.

Норман Шварцкопф беше мъж, който приемаше много сериозно завета на Джордж Патън; един убит американец, британец или французин, или който и да е друг войник или летец от коалицията вече беше прекалено много. Преди да тръгне, би искал да си осигури две неща: да се удвоят силите, с които разполагаше в момента, и такова въздушно нападение, което да гарантира „деградирането“ с 50 процента на иракските сили, разгънати северно от границата.

Това означаваше още време, повече техника, повече запаси, повече оръдия, повече танкове, повече войници, повече самолети, повече гориво, повече храна, и много повече пари. Сетне рече на смаяните кабинетни наполеоновци от Капитолийския хълм, че ако искат победа, трябва да му дадат всичко.

Всъщност посланието предаде по-изисканият председател на съвета на началник-щабовете, генерал Колин Пауъл, който посмекчи малко тона му. Политиците обичат да си играят на войници, но не понасят да се обръщат към тях с езика на войниците.

И така, планирането през тази последна седмица на септември беше изключително секретно. И толкова по-добре, че стана така. Организацията на обединените нации, която се пукаше по шевовете от мирни инициативи, щеше да чака до 29 ноември, преди да даде мандат да се използват всички необходими сили за прогонването на Ирак от Кувейт, в случай че не го стори доброволно до 16 януари. Ако планирането бе започнало в края на ноември, нямаше да свърши навреме.

Ахмед Ал-Халифа беше дълбоко смутен. Разбира се, познаваше Абу Фуад и знаеше кой е. Нещо повече, симпатизираше на молбата му. Но, както обясни, бе дал дума и не можеше да се отметне.

Дори пред своя съотечественик и колега от съпротивата не разкри, че бедуинът е всъщност британски офицер. Но се съгласи да остави съобщение за бедуина на място, където знаеше, че човекът ще го намери рано или късно.

Още на следващата сутрин той пъхна под мраморната надгробна плоча на моряка Шептън в християнското гробище писмо, в което се съдържаше личната му препоръка и настойчива молба бедуинът да се срещне с Абу Фуад.

В групата имаше шестима войника, с един сержант начело, и когато бедуинът зави зад ъгъла, те бяха не по-малко изненадани от него.

Майк Мартин беше прибрал своя малък пикап в заключения гараж и се придвижваше пеш през града към вилата, избрана от него за тази нощ. Беше уморен и с притъпена бдителност, нещо крайно неприсъщо за него. Когато видя иракчаните и разбра, че и те са го видели, той мислено се наруга. При неговата професия човек можеше да загине, ако дори за миг се разсее.

Полицейският час отдавна бе минал и той избираше само зле осветени странични улици, затъмнени незастроени пространства и черни сокаци, също както иракчаните предпочитаха главните улици и кръстовища. И като взаимно се избягваха, не си създаваха излишни неприятности.

Но след завръщането на Хасан Рахмани в Багдад и неговия унищожителен доклад за липсата на каквато и да е полза от Народната армия, започнаха да настъпват известни промени. Появиха се зелените барети на Специалните сили.

Макар да не можеха да се сравняват с елитната Републиканска гвардия, зелените барети бяха поне по-дисциплинирани от онази паплач, наречена Народна армия.

Точно шест от тях стояха кротко до камиона си на едно кръстовище, където нормално не би трябвало да има иракчани.

Мартин имаше време само да се отпусне тежко на тоягата, която носеше със себе си и да заеме стойката на старец. Хрумването му беше добро, защото в арабската култура старите се радват на уважение или най-малкото на съчувствие.

— Хей, ти! — кресна сержантът — Ела тук!

Към самотната фигура в карирана куфия бяха насочени четири бойни дула. Старецът се спря, сетне закуцука напред.

— Какво правиш навън по това време, бедуине?

— Просто един старец се опитва да се прибере у дома преди полицейския час, сайди — проплака човекът.

— Полицейският час отдавна настъпи, глупако. От два часа.

— Не знаех, сайди, нямам часовник.

В Близкия изток на часовниците не се гледа като на нещо необходимо, ценят ги като знак на благополучие. Иракските войници, пристигнали в Кувейт, бързо се сдобиваха с часовници; просто ги присвояваха. Но думата „бедуин“ идва от „бидун“, т.е. „без“.

Сержантът изсумтя. Извинението звучеше правдоподобно.

— Документи — рече той.

Старецът потупа със свободната си ръка мръсната си дреха.

— Като че съм ги загубил — отвърна той.

— Претърсете го! — изкомандва сержантът. Единият от войниците тръгна напред. Ръчната граната, прикрепена от вътрешната страна на лявото бедро на Мартин, изведнъж му натежа.

— Да не си ми пипнал топките — сопна се старият бедуин. Войникът спря. Някой зад него се изкиска. Сержантът едва сдържаше смеха си.

— Хайде, Зухаир, претърси го!

Младият войник се смути. Правеха си майтап с него.

— Само на жена ми позволявам да ми пипа топките — рече бедуинът. Двама от войниците взеха да се кискат и свалиха автоматите си. Останалите направиха същото. Зухаир още се приближаваше.

— Но да знаете, от това няма някаква полза. Отдавна не ставам за тая работа — рече старецът.

Това вече беше прекалено. Патрулът избухна в смях. Дори сержантът се ухили.

— Добре, старче. Хайде да те няма. И не оставай навън по мръкнало.