Чтение онлайн

— Честно казано, често ми се е искало да вярвам. Религията е изиграла такава голяма роля в детството ми, че без нея сега понякога се чувствам като изпразнен от съдържание. Но аз съм от хората, които не вярват, щом няма доказателства. И това е нещо, което ми е неподвластно. Трябва да разполагам с доказателство. — Той отпи от портото. — Защо? Ти религиозен ли си?

Хач се обърна към него.

— Ами, да, вярващ съм.

Найдълман замълча и продължи да пуши.

— Но не ми се иска да обсъждаме това.

Върху лицето на Найдълман се изписа усмивка.

— Чудесно. Мога ли да ти долея?

Хач подаде чашата си.

— Мнението на проповедника не бе единственото „против“, което чух в града — продължи той. — Имам един стар приятел, учител по естествена история, който смята, че ще се провалим.

— А ти? — попита безучастно Найдълман, зает с портото, без да го поглежда.

— Нямаше да участвам, ако смятах, че ще се провалим. Но няма да съм искрен, ако кажа, че днешният неуспех не ме е накарал да се замисля.

— Малин — рече Найдълман почти нежно, когато му връщаше чашата. — Не мога да те виня за това. Признавам, че и аз изпитах за миг нещо като отчаяние, когато помпите ни изневериха. Ала в съзнанието ми не битува и най-малкото съмнение, че ще успеем. Сега вече разбрах къде грешим.

— Предполагам, че има повече от пет наводнителни тунела — рече Хач. — Или може би някакъв хидравличен трик, който ни изигра.

— Несъмнено. Но нямам това предвид. Разбираш ли, ние съсредоточихме цялото си внимание върху Наводнената шахта. Но аз разбрах, че не Шахтатае нашият противник.

Хач повдигна въпросително вежди и капитанът се обърна към него, стиснал лулата в едната си ръка, с ярко блеснали очи.

— Не е Шахтата, а човекът. Макалън, проектантът. През цялото време той е една стъпка преди нас. Той е очаквал ходовете ни и ходовете на онези преди нас.

Той остави чашата си на покритата със сукно маса, отиде до стената, отвори дървена вратичка, зад която се виждаше малък сейф. Набра няколко бутона на прилежащото табло и вратата на сейфа се отвори. Той бръкна вътре, извади нещо, сетне се обърна и го постави на масата пред Хач. Беше голям том, подвързан с кожа: книгата на Макалън „За свещените строежи.“ Капитанът я отвори много внимателно, сякаш я галеше с дългите си пръсти. Там, в полетата на печатния текст, имаше изписани дребно с красив почерк, в бледокафяво, почти с цвета на акварел букви — ред подир ред еднообразни букви, чиято монотонност се нарушаваше единствено от някоя малка, сръчно направена скица на различни сглобки, сводове, подпори и крепежи.

Найдълман почука с пръст по страницата.

— Ако Шахтата е бронята на Макалън, то това е слабото й място, където можем да мушнем ножа. Много скоро ще дешифрираме и втората част от кода. А с това ще получим и ключа към съкровището.

— Откъде можеш да си сигурен, че този дневник съдържа секрета на Шахтата? — попита Хач.

— Защото нищо друго няма смисъл. Ако не е така, защо ще води таен дневник, не само шифрован, но и написан със симпатично мастило? Спомни си, че на Ред Нед Окъм Макалън му е бил необходим, за да създаде непристъпна крепост за съкровището му. Крепост, която не само ще устои на грабители, но и физически ще ги застраши чрез удавяне или смачкване, или Бог знае какво. Ала човек не конструира бомба, без да знае предварително как може да я обезвреди. Тъй че Макалън е трябвало да създаде таен механизъм за Окъм, който сам да си прибере съкровището, когато пожелае: таен тунел може би, или начин да се обезвредят капаните. Разумно е да се предположи, че Макалън е записвал това. — Той вдигна поглед към госта си. — Ала този дневник съдържа нещо повече от ключа към Шахтата. Той е прозорец към съзнанието на този човек. И тъкмо този човек ние трябва да победим.

Капитанът говореше със същия тих, необичайно убедителен тон, който Хач бе чул по-рано същия ден.

Хач се надвеси над книгата и вдъхна мириса на мухъл, кожа, прах и сухо гниене.

— Едно нещо ме смущава — рече той. — И то е мисълта, че архитектът, който е бил отвлечен и принуден да работи за пиратите на някакъв забравен от Бога остров, е запазил присъствие на духа да води таен дневник.

Найдълман кимна бавно.

— Това не е акт на малодушен човек. Може би е искал да остави архив за потомството — за своето най-изкусно творение. Мисля, че е трудно да се предположи какво точно го е мотивирало. В крайна сметка този човек сам по себе си е една загадка. В историческите архиви за него има тригодишна дупка — след като е завършил Кеймбридж. Изглежда по това време е изчезнал някъде. А и личният му живот си остава като цяло загадка. Виж например това посвещение.

Той внимателно обърна на титулната страница на книгата и я плъзна към Хач:

— Къде ли не търсихме, но не успяхме да установим самоличността на тази Ита Онис — продължи Найдълман. — Дали е била учителка на Макалън? Негова довереница? Любовница? — Той внимателно затвори книгата. — Същото се отнася и за живота му.

— Неудобно ми е да го кажа, но преди да дойдеш, никога не бях чувал за този човек — рече Хач.

— Повечето хора не го знаят. Ала за своето време той е бил блестящ мислител, истински ренесансов човек. Роден е през 1657 година като незаконен, но любим син на някакъв граф. Досущ като Милтън, той твърди, че е прочел всички книги, отпечатани на английски, латински и гръцки. Преподавал е право в Кеймбридж и са го готвели за епископ, ала после очевидно тайно е преминал към католицизма. Тогава обърнал вниманието си към изкуствата, естествената философия и математиката. Бил е и изключителен атлет, смятало се е, че може да метне монета толкова силно, че тя да звънне о тавана на купола на най-високата му катедрала.

Найдълман стана, отиде до сейфа и прибра книгата в него.

— А интересът му към хидравликата изглежда се е засилвал през цялото време. В тази книга описва остроумен акведукт и сифонна система, които проектирал за водоснабдяването на катедралата в Хаундсбъри. Освен това скицирал и хидравлична система от шлюзи за канала на Севърн. Тя не била построена — на времето идеята изглеждала твърде налудничава — но Магнусен направи няколко компютърни модела и е убедена, че би могла да работи.

— Дали Окъм го е търсил нарочно?

Найдълман се усмихна.

— Изкушаващо е да се помисли това, нали? Но е крайно съмнително. Навярно е било едно онези съдбовни исторически съвпадения.

Хач кимна с глава към сейфа.

— А как попадна на този том? Също ли бе съвпадение?

Найдълман се усмихна по-широко.

— Не, не съвсем. Когато за пръв път се заех със съкровището на остров Рагид, направих известни проучвания за Окъм. Знаеш, че когато флагманският му кораб бил открит с всички от екипажа мъртви на борда, той бил провлачен до Плимът и товарът му бил продаден на публичен търг. Успяхме да открием списъка на вещите от търга в Лондонския публичен архив и той съдържаше и списък на книгите, с които бил пълен сандъкът на капитана. Окъм е бил образован човек и предположих, че това е била личната му библиотека. Един от томовете — „За свещените строежи“ — хвана окото ми; той изпъкваше сред картите, френските порнографски книжлета и морските трудове, от които се състоеше библиотеката. Нужни ни бяха три години, докато най-сетне успеем да открием тома в купчина гниещи книги в криптата на полуразрушена църква в Гленфаркил, Шотландия.

Той приближи до огъня и заговори с толкова нисък глас, сякаш мечтаеше:

— Никога няма да забравя мига, в който отворих за пръв път книгата и разбрах, че грозните петна в полетата са от „бяло“ мастило, което едва личеше, избило благодарение на разрухата на времето и гниенето. В този момент знаех — бях убеден — че Наводнената шахта и нейното съкровище ще бъдат мои.

Той замълча, лулата му бе изгаснала, а пламтящите въглени в камината тъчаха лабиринт от светлинки в затъмнения салон.