Чтение онлайн

Кери Уопнър крачеше весело по калдъръмената улица и си подсвиркваше мелодия от „Междузвездни войни.“ От време на време спираше пред витрините, колкото да изсумти презрително. Напълно безполезни, всичките. Като онзи магазин за железария „От бряг до бряг“, в който се предлагаха прашни инструменти и селскостопански сечива, сякаш отпреди индустриалната революция. Знаеше много добре, че на триста мили околовръст не можеше да се намери сносен софтуерен магазин.

Спря рязко пред чисто бяла викторианска постройка. Това трябваше да бъде, макар да приличаше повече на стара къща, отколкото на поща. Големият американски флаг, който висеше над верандата и табелата „Стормхейвън, Мейн 04564“, забита в моравата пред нея, бяха сигурни признаци. След като отвори външната врата, Уопнър осъзна, че това наистина бе къща: пощата заемаше предния салон, докато силната миризма на готвено издаваше, че жилищните помещения са отзад.

Огледа малката стая, поклати глава при вида на подредените старинни пощенски кутии, след което погледът му се спря на голям дървен плот, върху който имаше табела: „Роза Паундкук, началник-поща“. В далечния край зад плота седеше самата жена, привела белокосата си глава над рехаво парче плат, върху което с кръстосан бод бродираше четиримачтова шхуна. Уопнър с изненада установи, че няма други хора и че единственият клиент всъщност бе самият той.

— Извинете — рече той като приближи плота. — Това е пощата, нали?

— Да, така е — рече Роза, завърза последния конец и внимателно постави бродерията си върху едната дръжка на люлеещия се стол, преди да вдигне очи.

Като видя Уопнър, се сепна:

— Боже мой — рече тя и ръката й неволно се вдигна към брадичката й, сякаш да се увери, че не е прихванала от козята брадичка на Уопнър.

— Добре, защото очаквам важна пратка по куриер, разбирате ли? — Уопнър присви очи към нея. — „Пони експрес“ правят доставки по тези места, нали?

— О! — повтори Роза Паундкук, надигна се от стола, при което събори ръкоделието си. — Имате ли име, искам да кажа, как се казвате?

Уопнър се изсмя носово.

— Уопнър. Кери Уопнър.

— Уопнър? — Тя започна да търси в малка дървена кутия, пълна с жълти фишове. — О-у-п-…

— Не, не, не. Уопнър. С „У“ и едно „п“ — прозвуча раздразненият му отговор.

— Разбирам — отвърна Роза и самообладанието й се възвърна, след като намери фиша. — Един момент.

И като хвърли един последен поглед на програмиста, изчезна през задната врата.

Уопнър се облегна на тезгяха, заподсвирка си отново, когато входната врата изскърца жалостиво. Обърна се и видя висок, костелив мъж да затваря внимателно вратата зад себе си. Той се извърна и на Уопнър веднага му заприлича на Ейбрахам Линкълн: мършав, с хлътнали очи и отпуснати крайници. Под обикновения черен костюм носеше якичка на свещеник и държеше в едната си ръка малка връзка писма. Уопнър бързо се извърна, ала беше твърде късно; погледите им се срещнаха и той с тревога забеляза, че мъжът вече се бе запътил към него. До този момент Уопнър не се бе срещал с проповедник, камо ли да разговаря с такъв, и нямаше никакво намерение да започва тъкмо сега. Той бързешком бръкна в лежащата наблизо купчина рекламни материали и започна да чете внимателно за новата модна линия в щамповките на одеалата „Амиш“.

— Здравейте — чу той да казва мъжът.

Когато Уопнър се обърна неохотно, свещеникът бе застанал точно зад него с протегна ръка и с лека усмивка върху изпитото си лице.

— Аха, здрасти — рече той и се ръкува вяло, след което веднага се върна към четивото си.

— Казвам се Уди Клей — продължи мъжът.

— Добре — отвърна Уопнър, без да го поглежда.

— А вие сигурно сте от екипа на „Таласа“ — произнесе Клей и пристъпи към плота до Уопнър.

— Ами да, разбира се.

Уопнър побутна настрани брошурата — нещо като отвличащ ход, и същевременно се отдръпна на половин метър от непознатия.

— Ще възразите ли, ако ви попитам нещо?

— Не, давайте — рече Уопнър и продължи да чете.

До този момент не бе подозирал, че на света съществуват толкова различни модели одеала.

— Наистина ли очаквате да извадите златно съкровище?

Уопнър вдигна глава от брошурата.

— Ами, аз лично възнамерявам да направя една добра имитация на съкровище.

Мъжът не се усмихна.

— Разбира се, че очаквам. Защо не?

— Защо не ли? Не би ли трябвало въпросът да е защо?

Нещо в тона на мъжа объркваше Уопнър.

— Какво искате да речете с туй „защо“? Та това са два милиарда долара!

— Два милиарда долара — повтори проповедникът с изненадано изражение. След това кимна, сякаш в потвърждение на нещо, което бе подозирал. — Значи е само за парите. Няма други причини.

Уопнър се засмя.

— Самоза парите ли? Нима е необходима по-добра причина? Нека бъдем реалисти. Искам да кажа, че тук не става дума за Майка Тереза, Бога ми. — Той изведнъж се сети за свещеническата му якичка. — О, извинете — произнесе засрамен. — Не исках, такова… нали, след като сте свещеник, исках само…

Мъжът се усмихна със свити устни.

— Няма нищо, чувал съм го и преди. И не съм свещеник, а проповедник в Общата църква.

— Разбирам — кимна Уопнър. — Това е някаква секта, нали?

— Парите наистина ли са толкова важни за вас? — Клей не сваляше втренчения си поглед от Уопнър. — Имам пред вид при тези обстоятелства?

Уопнър отвърна на погледа му.

— Какви обстоятелства?

Той погледна нервно към вътрешността на пощата. Какво, по дяволите, задържаше онази дебелана толкова време? Досега можеше да стигне пешком до шибания Бруклин.

Мъжът се наведе напред.

— И какво работите за „Таласа“?

— Управлявам компютрите.

— Аха. Това сигурно е интересно.

Уопнър сви рамене.

— Аха. Особено когато работят.

Докато го слушаше, лицето на пастора придоби загрижено изражение.

— И всичко върви гладко, така ли? Нямате оплаквания?

Уопнър се намръщи.

— Не — отвърна предпазливо той.

Клей кимна.

— Това е добре.

Уопнър остави брошурата на плота.

— И защо питате все пак? — рече той с престорена безгрижност.

— Без определена причина — отвърна проповедникът. — Нищо важно във всеки случай. Освен… — и спря на половин дума.

Уопнър изопна леко врат напред.

— В миналото този остров е… ами, създавал е затруднения за всеки, който е стъпвал на него. Гърмели са парни котли. Машини са отказвали безпричинно. Хора са се наранявали. Дори са умирали.

Уопнър отстъпи назад и изсумтя.

— Говорите за проклятието над остров Рагид — рече той. — За камъка на проклятието и всички тези неща? Това са бабини деветини, да ме прощавате за езика.

Клей повдигна вежди.

— Така ли е сега? Е, има хора, които са живели тук доста по-дълго от вас и които не мислят така. А що се отнася до камъка, той и сега е заключен в избата на моята църква, където се намира последните сто години.

— Наистина ли? — зяпна Уопнър.

Клей кимна.

Последва кратко мълчание.

Проповедникът се наведе по-близо към него и заговорнически сниши тон.

— Някога да сте се питали защо около острова няма буйчета за омари?

— Имате предвид онези нещица, които плават по водата навсякъде?