Битие
Шрифт:
Тънки ярки копия се кръстосваха в зоната между Марс и Юпитер. Лейси се взираше в картината и постепенно проумяваше какво вижда.
В Слънчевата система беше избухнала война.
Кой стреляше? По кого? Без други данни беше ясно само едно.
Думата съревнование вече имаше ново и по-силно значение.
Събитията се развиват твърде бързо, така че едва успявам да отговоря на исканията към мен.
Едва ли подобно нещо може да се очаква от една жена, изпържена почти до овъгляване. Във всяка предишна епоха щях да умра в милостиво кратка агония или да линея на системи, докато не изгубя разсъдък от липсата на сетива. А сега какъв е моят проблем? Свръхстимулацията!
Първо, лекарите не ме остават на мира. Изпращат нанопълзачи, които сноват от мозъка към гръбнака, размотават фибри, отделят коктейли на растеж, които прилъгват невроните да ги следват. Непрекъснато се откъсвам от мислите си или се мятам в гелкапсулата си от някакъв неочакван проблясък от несъществуващ цвят, вкус или миризма.
Би трябвало да съм благодарна. Но, честно казано, просто съм затънала до гуша. Имам да координирам набралата вече висок рейтинг Повлов-Хайкии в нейното продължаващо полупрофесионално търсене на истината. Нима не помогнахме в разпространяването на алармата за лазерните лъчи, засечени от учените аматьори в космоса цели седем минути преди Отбранителната мрежа да обяви нещо?
Нима не изиграхме роля в разобличаването на Хамиш Брукман, докато от обърканите му последователи не останаха само половин милиард или някъде там — наивниците и отчаяните?
И въпреки това някои въпроси си остават… например кой му помага? Някой е изфабрикувал „доказателствата“ му за конспирацията, която уж създала Артефакта от подръчни материали и после го пробутала на Джералд Ливингстън. Глупости! Но кой би поискал да размъти водата, като използва Брукман като подставено лице?
Също толкова любопитно е кой помага на нас? Някои псевдоними в нашата умна тълпа — като Жената-птица303 — със сигурност знаят повече, отколкото казват.
А сега сякаш са ни обзавели и с шперц… серия кодове за достъп, които ни позволяват да минем през някои доста грижливо охранявани врати!
Това може да е опасно. Аз обаче свалих малко най-нов дебнещ софтуер, за да създам изкуствени персони и да защитя нашите членове. Това няма да попречи на никое от Петте големи правителства… нито на Порфирио. Но ако те искат да спрем, трябва да говорят открито. Или да се махнат от пътя ни.
Какво? Някои от вас искат да проследим вниманието на света навън, където внезапно и с дивашка злоба започнаха да се кръстосват енергийни лъчи? Стига бе, хора, да не сме някакви фенове на научната фантастика? Всички гледат натам! А съгласно спогодбата на нашата умна тълпа, ние не ловуваме там, където ловуват други. Стига. Оставете онези безвкусици за големите медии, бюрократите и публиката. Да останем съсредоточени върху целта си.
В момента сме по следите на онези, които са знаели какво представлява Артефактът още прели Ливингстън да разбере. Онези, които може би знаят за подобни неща от векове или повече. Каквито и да са древните им доводи за пазене на тайна…
… те не са наши приятели.
54.
Разчленяване
Ударът застигна Пен Сян Бин отзад в същия миг, в който прозорецът зад него се пръсна на милион парчета.
Сякаш някой заби в гърба му юмрук с безброй назъбени остриета. Някой — може би самият той — изкрещя, а ураганът останали стъкълца профуча покрай него и се сблъска с искрящата мъгла — екрана, който прикриваше камъка-свят. Щом стъклото докосна йонизирания азот, проблеснаха ослепителни искри и около сянката на Сян Бин се появи горящ ореол.
Гледката щеше да е прекрасна, ако в ума му имаше място за нещо друго освен за болка… и една-единствена дума.
Какво?
Докато политаше към масата и се блъскаше в нея, Бин видя, че д-р Нгуен крещи. Лявата му буза беше окървавена от десетина разреза. Бин не чуваше нищо — само някакво бучене. Нгуен го посочи, после посочи ослепителното сияние над масата — и накрая посочи с палец към изхода в противоположната на експлозията посока. Иипетното в долната лява част на полезрението на Бин започна да му помага с интерпретацията, но той вече беше разбрал.
Вземи камъка и изчезвай!
Всичко това стана само за миг. Мина още един, докато Бин се колебаеше. Лоялността към работодателя изискваше от него да остане и да се бие. Какво щяха да си помислят другите — Пол, Ана и Ян Шенсю, — ако побегнеше?
Нгуен обаче отново посочи с палец — при това енергично — и се обърна да посрещне нещо ново, което влизаше в помещението зад Бин. И Бин разбра, че дори обръщането да види какво е това може да се окаже най-лошата грешка в живота му…
… така че се метна към завесата от съскащи искри.
Естествено, болеше ужасно. Защитният екран беше проектиран да причинява болка. Със затворени очи Бин грабна камъка-свят — ориентираше се само по спомен — и чантата, която беше до него. Но пък всеки жител на крайбрежието не можеше да оцелее без добра осезателна памет.
Катурна се от другата страна на завесата, претърколи се на килима и спря. Пипнешком пъхна овоида в контейнера му, като в същото време примигваше и се молеше зрението му да се възвърне…
… и веднага съжали, понеже видя доскоро прекрасното лице на Ана Аройо. Тя лежеше наблизо, разкъсана от челото до ребрата. Очилата, които не сваляше нито за миг, сега бяха пръснати на парчета и бяха помогнали за обезобразяването й.
Пол Менелауа, чието лице също бе окървавено, държеше умиращата си другарка и й поднасяше разпятието си. Аниматронният Иисус движеше устни, може би изричаше някаква последна молитва или прощални слова, докато ръцете му, все така приковани към сребърния кръст, се разперваха, за да я приемат.
Слухът му също се върна. Оттатък преобърнатата маса, на която беше седял само преди секунди, се чуваха викове. Различи протестиращия, възразяващ глас на д-р Нгуен. И други гласове — резки, заповеднически. Подът се тресеше от тежки стъпки. От пръснатия прозорец долиташе грохот — на военни машини, успели незабелязано да пресекат океана чак до изолирания атол. Е, какво да кажеш за наемната охрана, която уж може да осигури богатството?
Понечи да побегне… и видя професор Ян Шенсю от Нови Пекин. Беше се сгърчил до масата, пъшкаше и му подаваше нещо — паметен лист, не по-дебел от лист хартия и горе-долу със същите размери. Ноктите му дращеха неволно крехкия на вид полимер, без да оставят следи. Бин издърпа листа от ръката на учения и го затъкна в колана си. После кимна за сбогом на Ян и побягна приклекнал към плъзгащата се врата, през която се стигаше до балкона и до спасителното море.
Благословени да са спестовните навици на жителите на крайбрежието. Не изхвърляй нищо. Използвай всичко до последно. При пристигането си в По-нови Нюпорт Бин тайничко си беше запазил малкия апарат за подводно дишане, който пингвинът му беше дал в Хуанпу. Негова ли беше вината, че никой не си го поиска? В добре оборудваната кухня беше успял с ловкостта на контрабандист да напълни мъничката резервна бутилка.
Сега, докато скачаше в бурята солени пръски, мехури и шум на двигатели, намери пипнешком компактния дихател с една ръка и го разгъна. Камъкът-свят в другата му ръка го теглеше надолу. В един ужасен момент насмалко да изпусне апарата, но все пак си го сложи, изрита сандалите си и се хвана за някаква подпора на един от набитите в дъното стълбове.
„Добре. Спокойно — каза си, когато въздухът потече плавно в дробовете му. — Успокой се. Дишай бавно и равномерно. Движи се бавно и равномерно. Мисли бавно и равномерно.“
Обикновено бистрите води сега бяха мътни от вдигнатата тиня и изгорелите газове, откъснатите водорасли и парчетата разбит корал, както и от мъглявата фосфоресценция на диатомеи. Нещо непознато, може би теч от двигателите, изпълни устата му с мазен привкус. Въпреки това Бин беше благодарен — по този начин оставаше скрит.
Около него се чуваха шумове — още експлозии и трясък на оръжия някъде горе.
Опитваше се едновременно да успокои разтуптяното си сърце и да изглежда микроскопичен. Особено след като се огледа и видя няколко съда непосредствено оттатък рифа — препречваха входа към лагуната покрай крайбрежните руини. Несъмнено бяха някакви подводници. Потайници, предназначени да докарват командоси. Не можеше да ги види добре. Най-близката приличаше на малко по-трепкащи призрачни вълни в неспокойните крайбрежни течения…
… а после ииуерът в дясната половина на полезрението му се намеси и направи някаква магия, за да преодолее камуфлажа. И изведнъж изчистената картина, по-истинска от реалността, показа най-близкия боен кораб — издължен, подобен на крокодил, устата му още зееше, след като беше изплюла нападателите.
„Доктор Нгуен каза, че имплантът бил съвсем прост, колкото да ми помага с преводите. Но той май прави много повече неща. Може би дори е умен?“
Мисълта явно беше достигнала до контролиращите говора нерви, защото неизреченият въпрос провокира отговор, който се появи за момент в дясното му око. Един-единствен прост знак.