Битие
Шрифт:
Е, помогна отчасти. Последователите на Движението за отказване, романтици и фанатици от всякакъв вид, все още мърдаха наред с КС лигата, която гръмко настояваше да бъдат изградени съоръжения, които да ни копират сега.
Събирането на кристални мисионерски сонди все още беше с приоритет, особено за Бен Фланъри и другите специалисти по извънземни, които усъвършенстваха моделите си на галактическия квартал, простиращ се на хиляда светлинни години около Земята — установяваха кои видове са живели някога край отделните звезди и кога всеки от тях е минал през собствената си треска, изграждайки безумни заводи и кихайки още космически вируси. Изграждането на този модел беше важна работа; имаше и други причини да се събират още образци, но отчаяната нужда вече не беше така належаща.
Джералд нареди светещите точки да угаснат и останаха…
Земните кораби са отбелязани с жълто.
„Толкова много?“ — зачуди се Джералд. От кодираните сигнали се виждаше, че над двайсет са с човешки екипажи. По-малките жълти точки обозначаваха автоматични изследователски апарати, които сновяха из Пояса, търсейки следи и останки, които ставаха все повече с навлизането в скалистия лабиринт. Изпотрошени парчета от допотопни машини, загатващи за някаква минала катастрофа — следи от древни местопрестъпления.
Или от война.
„Ами стрелците? Някакви следи от активни СФУК?“
Ако са останали такива — отвърна отбранителният ИИ, — те са предпазливи и внимателно се крият. Не реагират на новия телескоп. Вероятността за атака вече е от порядъка на четири процента. И продължава да намалява.
Джералд въздъхна, едновременно от облекчение и… ами… с малко разочарование. Първо, защото Генадий бе спечелил облога. Онези лазери и лъчите от заредени частици, смятани преди за толкова опасни, че полетът на „Марко Поло“ беше наречен самоубийствена мисия, вече бяха почти изчезнали и се наблюдаваха само няколко десетки пъти през последните двайсет години, като много рядко атакуваха земни съдове.
Дали се бяха унищожили взаимно? Горосумов смяташе, че са останки от съвсем друга ера и че нямат нищо общо с древната Война на машините.
Тогава защо беше разочарованието?
„Ако някой от стрелците ни нападне сега или дори заговори, ние сме готови. Разполагаме с методи, планове… и може да се сдобием с още някой за разпитване. Някой различен от проклетите извънземни от артефактите.“
Корабният ИИ разбираше, че това са нормални мисли, а не насочени към него въпроси или команди. Затова запази мълчание. И когато вниманието на Джералд се насочи в друга посока, симулираните астероиди, кораби и артефакти бързо избледняха от полезрението му.
Той хвърли поглед към Джени и Куриера, които продължаваха добронамерения си спор. Колкото да харесваше и двамата, Джералд нямаше желание да се забърква в семейна кавга, която винаги се превръщаше в поредната реклама.
„Куриерът е дошъл от звездите да ни предупреди за «лъжци». За извънземни космически сонди, разработили начини да накарат разумните раси да се копират и да бълват още вируси в космоса. И наистина, предупреждението му ни помогна.
Но какво иска той сега от нас? Освен изграждането на още по-големи телескопи, за да разберем участта на родния му свят? Че как, иска да произвеждаме още кристални сонди! Не милиарди, но определено милиони. И да ги изстреляме… за да разпространим предупреждението му!“
Джералд се обърна да си тръгне. Разгръщането на гигантския телескоп беше приключило, не ги атакуваха никакви загадъчни лазери, така че можеше да обърне внимание на някои други неща. Иронията обаче го последва, докато вървеше по въртящото се центробежно колело.
„Може би трябва да направим именно това. Да помогнем на вселената. Да копираме Куриера и сондата му милиони пъти. И във всяка да добавяме човешки пътници. Да се присъединим към него в мисията да ваксинираме и спасим други раси от болестта.“
Джералд знаеше, че самият той лесно би могъл да стане кандидат за човек, копиран в кристал и запратен в космоса. Дали това щеше да се брои за него, получил мечтаната от всеки астронавт задача да участва в експедиция към звездите? Мисия за помощ, изпълнена със състрадание и приключения. Беше изкушаващо, и още как.
„Но кога лекарството започва да прилича на болестта? — запита се той. — Дали някои от другите кристални фомити не са започнали преди поколения кариерата си като предупреждения? И дали след като още десетина раси са добавили своите представители неизбежната логика на личния интерес постепенно не е променила посланието им?“
Понякога еволюцията наистина е голяма гаднярка.
Историята си остава неясна в много отношения, но вече можем да се досетим какво е станало тук много преди да има и намек за появата на човешкия вид.
Някога в миналото в Слънчевата система пристигнала първата междузвездна сонда тип „Фон Нойман“. Голяма и сложна машина, изработена според подробен план, тя дошла тук да изследва и може би да докладва на родния си свят през светлинните години пустота. Този най-ранен пратеник не открил разумен живот на никоя от планетите. Може да е дошъл още преди животът на Земята да е изпълзял на сушата.
Затова машината продължила с втората си задача. Проучила обещаващ астероид, добила полезните му изкопаеми и изградила завод, за да се възпроизведе. Накрая, според програмата, машината изпратила своите копия към други звездни системи.
След приключването на основните задачи оригиналът останал да наблюдава и да очаква деня, когато в това кътче на космоса ще се случи нещо интересно.
Минали цели епохи. И една по една в системата започнали да пристигат нови сонди, изпратени от други цивилизации. Всяка изпълнявала задачата си, без да пречи на другите — имало предостатъчно място и астероиди за всички. След като изстреляли копията си, новодошлите се обединили в растяща общност от механични посланици в тази затънтена система и зачакали тя да роди нещо интересно. Нещо, на което да кажат здрасти.
Замислете се за тази трогателна картина: самотни машини, пратеници на създатели, които вероятно отдавна са изчезнали — или са се развили до такава степен, че да не им пука за мисията, с която навремето са натоварили верните си сонди. След прилежното си възпроизвеждане всеки пратеник се отдал на дългото си наблюдение, изчаквайки бавното въртене на спиралния ръкав…
Открихме някои от тези ранни сонди, останки от по-простите времена на галактиката. Или по-точно, открихме унищожените им останки.
Може би един ден тези наивни пратеници от първо поколение са доловили пристигането на нов гост. Дали са го поздравили, жадно очаквайки някакви клюки? Подобно на мислителите от двайсети век, може би са си помислили, че сондите трябва да следват една и съща логика и да са любопитни, общителни и добронамерени.
Но първата Епоха на невинността била отминала. Галактиката се била променила. Била станала гадна.
Откритите руини, които в момента тласкат нашата нова индустриална революция, са останки от невъобразима война, продължила неимоверно много време и водена от същества, за които биологичният живот бил почти забравен куриоз.
И може би тази война продължава и днес.
68.
Потайници
Собственото ми Начало беше мъгляво време на сглобяване и обучаване, докато автоматизираните конструктори изработваха хардуера ми от стопена скала. Под звездата, наричана от хората Епсилон Еридан, съзнанието ми се разширяваше с всеки нов модул и с всяка вълнуваща програмна каскада, изливана в мен от Сондата родител.
Накрая аз и сестрите ми научихме Целта, с която сме били направени ние и многото поколения наши предци. Ние, младежите, разгръщахме растящите си умове. Проигравахме безброй ситуации, изпитвахме се помежду си в нещо, което хората биха нарекли „игра“. И размишлявахме за специалното си място в галактиката… ние, 2410-ото поколение след Първото изстрелване от нашите Създатели, много отдавна.
Родителят ни научи за биологичните създания — странни единици от течност и мембрани, неизвестни в стерилната система на Епсилон Еридан. Описа ни различни видове създатели и стотина основни категории междузвездни сонди.
Изпробвахме оръжия и изследвахме родната си система, ровехме из останките на други древни пратеници — разбити останки, дошли тук на по-ранни вълни. Обезпокоителни останки, които ни напомняха колко опасна е станала галактиката. И всички твърдо решихме някой ден да изпълним нашия Дълг.
След това дойде денят на изстрелването.
Иска ми се да се бях обърнал за един последен поглед към Родителя. Но тогава бях изпълнен с младост и антиматерия! Двигателите ме запратиха в мрака, сензорите ми гледаха само напред. Мъничката точка на Слънцето беше центърът на моята вселена и аз летях презглава към него в нощта!
За да убия времето, разделих съзнанието си на хиляди подличности и ги изправих едни срещу други в милион малки състезания. Проигравах сценарии, четях архивите на Създателите и изучавах поезия.