Чтение онлайн

Всяко някогашно имение сега се издигаше самотно като остров над надигащото се море, така близко до града и в същото време толкова далечно във всяко отношение.

„Май ще има буря.“ Като че ли я надушваше.

Обърна се и тръгна по покрива. Блестящият град лежеше само на стотина метра пред него, зад новата брегова линия и тежката сива преграда, през средата на която се виждаха следи от нивото, до което бе стигнала водата тази година. От другата страна се намираше свят на пари и самоуверена амбиция. Много по-жив от Стария Шанхай с неговото остатъчно сияние от Ужасния ден.

С несигурни стъпки мина между старите керемиди и слънчевите панели, които се надяваше някой ден да поправи. Пристъпи предпазливо сред широките, подобни на лещи изпарителни панели, които пълнеше всяка сутрин, за да осигури малко прясна вода, ток и сол, която можеше да продаде в града. Навсякъде, където бе възможно, имаше саксии, рециклиращи органичните отпадъци в билки и зеленчуци. Мнозина от съседите бяха изгубили правото си да живеят тук, защото бяха изхвърляли най-небрежно отпадъците си в залива.

Човек можеше да падне през гнилите летви и плавеи, затова Бин се придържаше към пътеките, които бе укрепил, след като се бе настанил в тази каша от килнати стени и ронеща се мазилка. В тази мечта за по-добър живот. „И тя може да бъде твоя, ако късметът отново се върне и се задържи малко повече.“

Откъсна малко растения за жена си, докато правеше бърза проверка на всички тръби и въжета, които държаха дома му на едно място като платно над кораб, който няма накъде да отплава. Като изпълнена с надежда какавида. Или може би като паяк насред паяжината си.

И също като паяк, Мей Лин явно беше усетила приближаването му и подаде глава през отвора в покрива. Смолисточерната й коса бе сплетена зад ушите и вързана под брадичката в новия градски стил, който бе видяла в онлайн.

— Син Пу Ши не е взел нещата — позна тя.

Бин сви рамене, докато стягаше един от кабелите, предпазващи постройката от срутване. Някои от стълбовете (доколкото можеше да си позволи) бяха от як метлон, забити в старите основи. С достатъчно време и пари тук можеше да се появи нещо ново, докато старата къща отмираше.

— Е, съпруже? — настоятелно попита Мей Лин. Чу се приглушено хленчене, последвано от плач. Бебето се беше събудило. — Какво ще правиш сега?

— Районната баржа за скрап ще пристигне в четвъртък — рече Бин.

— И ще платят с тор — отвърна тя и взе на ръце малкия Сяо Ен. — На риба и сол ли ще караме?

— И по-лошо е имало — промърмори той, загледан през една дупка в покрива към помещението, някога било спалнята на стопанина. След това погледът му се плъзна по плочките на пода до просмуканата с влага ламперия на просторната трапезария. Разбира се, всички ценни вещи бяха прибрани от първоначалните собственици при евакуирането им, а най-добрите оставени неща бяха изчезнали през първата година на наводненията. Бавна катастрофа, която не бе оставила почти нищо за по-късните боклукчии като Пен Сян Бин.

— Да бе. — Мей Лин се изсмя безрадостно. — И между другото, претенцията ни върху това място изтича след шест месеца. Трябваше или да го възстановим, или да го разчистим, нали помниш?

— Помня.

— Да не искаш отново да се върнеш към робския труд в старческия дом, да бършеш лиги и да сменяш памперсите на разни малки императорчета? Да вършиш работа, която не е подходяща за роботите?

— Във вътрешността има ферми.

— Фермите допускат единствено бежанци, които могат да докажат, че имат някаква наследствена връзка с района. Нашите семейства обаче са градски от последните две революции. Червени гвардейци, бюрократи и фирмени служители. Нямаме селски корени!

Бин се намръщи и поклати глава, забил поглед в краката си. „Хиляда пъти сме говорили по този въпрос.“ Мей обаче нямаше намерение да млъква.

— Този път може да не си намерим работа дори в старческия дом. Ще те вземат за строител на някоя дига и може би накрая ще се окажеш погребан под тяхната Нова китайска стена. Тогава какво ще стане с нас?

— Ще занеса събраното в града — рече той.

— Какво?

— На сушата ще получа по-добра цена. А също и за допълнителния улов. Пък и без това ни трябват някои неща.

— Да, бира например — кисело уточни Мей Лин. Но все пак не се опита да го спре, пропусна и да напомни, че пътуването е опасно. „Избледняващите надежди правят такива неща с отношенията между хората“ — помисли си той.

Не си казаха нищо повече. Тя се прибра вътре. Поне плачът на бебето скоро спря. Но все пак… Пен Сян Бин се задържа за момент, преди да слезе. Обичаше да си представя детето си — сина си — на гръдта й. Въпреки че беше бедна, зле образована и с лице, по което имаше белези от някаква грешка при раждането, Мей Лин си оставаше здрава млада жена в едно поколение с твърде много самотни мъже. А също така беше и плодовита.

„Тя е с възможностите — мрачно си помисли той. — Търговците на деца за осиновяване могат да й уредят работа в завод, за да поощрят работата на утробата й. Малкият Сяо Ен може да осигури добър доход и вероятно да порасне в някой богат дом, с образование, импланти и може би…“

Пропъди тази мисъл. „Не! Тя дойде с мен тук, защото вярваше в мечтата ни. Ще намеря начин.“

Като използваше разпадащото се централно стълбище на имението като вътрешен док, Бин направи импровизиран сал, състоящ се от голям куб полистирен, увит в товарна мрежа и привързан към две стари дъски за сърф. После, преди да вземе товара, се гмурна да провери капаните и въдиците около къщата. Вече се чувстваше като у дома сред наклонените покрити с водорасли стени. Поне този път имаше приличен улов, по-голямата част от който дори бе законна — в това число и един голям червен омар и дебела яростна зеленушка. Късметът не беше само и единствено лош.

С неохота пусна на свобода един великолепен рак джаоси. Човек никога не можеше да знае дали наблизо не се спотайва някой случаен подводен монитор, маскиран като плавей. Надяваше се никой да не е забелязал забранената скална риба в мрежата отзад — тя бе умряла и не можеше да се направи нищо. Все пак Бин се гмурна по-дълбоко и я скри под една каменна плоча на потъналата градина.

Прибра законния улов, включващ зеленушката, един костур и две риби лъв в друга мрежа, като внимаваше да не се убоде на шиповете на рибите.

„Странна е нашата бедност. Последното, за което се тревожим, е храната.“

Други грижи? Разбира се. Тайфуни и цунами. Крадци и полицейски претърсвания. Градски канали и цъфтящ планктон. Гниене и плесен. Ниски цени на вторичните суровини и скъп живот.

„Май днес ще задуха хубав южен вятър.“

Естествено, тази стара къща е била обречена още в деня на построяването си, та дори природата да не беше дала израз на гнева си. Прозорците гледаха в твърде много посоки и позволяваха свободното излизане и влизане на ки. Противно на всички уроци на почитаемото минало нямаше прагове, за да се запази добрият външен вид. Собствениците явно бяха наели за архитект някой лаовай 8 . Бин се надяваше някой ден да поправи тези пропуски и с помощта на огледални рула да насочи светлината и ки в положителни посоки. Пикселизирана тъкан щеше да свърши още по-добра работа.