Битие
Шрифт:
Затова Тор започна да трака с кучешки и предни зъби, отговаряйки на прости въпроси — определяше „ляво“ и „дясно“, „горе“ и „долу“, когато започнаха да се появяват светли петънца, предизвикани от сондите, които стимулираха различни части от зрителния й център. И скоро нещата, които отначало бяха безформени петна, започнаха да се разделят на все по-малки пиксели, тънки лъчи или наклонени щрихи, които се пресичаха… докато някакъв компютър постепенно усвояваше шифъра на уникалния й начин на виждане.
„Чувала съм, че всеки бил различен. Вътрешните ни образи маркират същата реалност, която виждат и другите хора — същите улични светлини, билбордове и тъй нататък. Всеки твърди, че вижда една и съща среда. Всички наричаме небето «синьо». И въпреки това самото виждане, начинът, бил различен за всеки човек. Мозъците ни не са планирани логически. Те се развиват. И в този смисъл всеки от нас представлява отделен вид.“
Осъзна, че рецитира, сякаш се обръща към виртпубликата си! Съставя ясни изречения, макар че — засега — нямаше субвокален предавател, който да предаде думите й на света. Или дори в стаята. Явно, че навикът, този понякога скъп приятел, я вкарваше отново в ролята на репортер и разказвач. И въпреки че нямаше публика, която да я оцени, тя все пак изпитваше удоволствие и гордост, че оформя завършени изречения. Че описва случващото се. Така получаваше известно усещане за сила сред цялото това пълно безсилие.
„Част от мен оцеля непокътната. Може би по-добрата част.“
Не че оставаше напълно самотна. Наоколо бяха хората специалисти и компютърните съветници, наети от „Медиякорп“ да се грижат за тяхната суперзвезда. И за да не се почувства нито за миг изоставена в мрака, тук бе гласът и на тълпата — умната тълпа, която бе призовала на борда на „Духът на Хула Виста“. Непрекъснато беше до нея… макар отделните й членове да идваха и да си отиваха. Всеки път, когато болницата го позволяваше по време на честите почивки и часове за свиждане, този съставен глас неизменно се връщаше, за да й прави компания, да й чете или да я държи в течение със събитията.
„Какво бих направила, ако имах по-сериозно мозъчно увреждане?“ — запита се тя. Например нараняване, което изключва слуховите й възприятия? Гласовете в главата й я поддържаха нормална. Те бяха връзката с реалния свят.
И тъй, между отделните процедури, когато зъбът започваше да я боли от милион почуквания за „да“ и „не“, помагайки за идентифицирането на пръснатите сегменти от възстановяващия се мозък, тя получаваше и подробна информация за новините. Естествено, това включваше и всеобщия интерес към камъка от космоса — Обекта на Ливингстън. Имаше обаче и съобщения за трескавото издирване на саботьорите на цепелина. Онези, които бяха убили горкия Уорън и я бяха докарали до това състояние, затворена в животоподдържащ пашкул.
Преките й спомени от този епизод бяха малко мъгляви — травмите често не допускат ярки спомени за някое разтърсващо събитие. Спомняше си Уорън като серия отделни впечатления… наред с образи на катедрала с високи цветни колони, които се издуваха и туптяха застрашително. Несъмнено част от това бе само визуална реконструкция, основаваща се на неща, които са й били казани за собствените й доблестни действия.
Всъщност най-ранната ясна картина, придобила форма в зрителния й център — първата, съставена не от прости геометрични форми, — се разлюля и най-сетне се превърна в първа страница на „Гардиън“, виртвестника с най-висок рейтинг на „Медиякорп“. На нея се виждаше трептяща анимирана картина, показваща цепелина — ранен, със зейнала горяща горна част. Жестоко пострадал, но все още горд и стремящ се към небето. Под него се виждаха точици — явно пътниците, които се изсипваха от спасителните тръби и изчезваха на безопасни места.
„Е, не е толкова исторически драматично като документалния филм за «Хинденбург». Но въпреки това гледката си я бива.“
До кратката анимация имаше още нещо. Без очи, които да се движат физически, й бяха нужни известни усилия, за да насочи конуса на вниманието си към онова, което се намираше отдясно… и още няколко секунди съсредоточаване, преди изображението да се проясни. И най-неочаквано тя разпозна собственото си лице.
„Или по-скоро бившето ми лице. Никога вече няма да го видя в огледалото. Нито пък някой друг.“ Странно, но точно сега тези неща изобщо не й се струваха важни. Не и когато се сравняваха с нещо много по-просто.
Надписът под снимката се фокусира и си остана там, ясен като ден.
ГЕРОИНЯТА, КОЯТО СПАСИ СТОТИЦИ.
Изпълни я радост. За кратко.
„Мога да чета!“
Не всички пациенти, които си връщаха зрението по този начин, възстановяваха пълните си способности. Едно беше да се стимулират множество пиксели, които да образуват образи. И съвсем друго — те да бъдат свързани с някакъв смисъл. Това изискваше безкрайни способности и жизненоважни подумения, спотайващи се в множество пръснати части на мозъка. Изкуственото сплитане на цялата тази сложност все още бе далеч от възможностите на науката. За целта беше нужен по същество непокътнат мозък.
Оттук бе и зашеметяващата вълна на облекчение. Беше успяла да разпознае лице и да дешифрира букви — и то от първия опит! Тор бавно изтрака новината, за да сподели постижението с другите.
„Дори нищо друго да не се върне, ще мога да чета книги. И вероятно ще съм в състояние и да пиша.
Не съм мъртва. Мога да допринеса с работата си.
Все още струвам нещо.“
След това се залови отново за работа. Процесът дори започна донякъде да й харесва — вникваше в сложните подробности на собствената си нервна система, помагаше в изследването отвътре навън, за каквото предците й не бяха могли и да мечтаят, изучаваше елементите и подробностите на механизма, който почти всеки приема за даденост — най-сложната машина на света.
За нейна изненада това означаваше също и съживяване на спомени, които проблясваха внезапно. Искрата на една сонда събуди за момент ярък есенен ден, когато беше на шест години и се промъкваше зад брат си с пълен с вода балон, но шумоленето на пожълтелите листа на кудзу я издаде. Моментът я връхлетя с толкова ярки подробности, че й се стори абсолютно реален. Със сигурност много по-реален от това приглушено, притъпено от медикаментите съществуване. За минута-две почти й се струваше, че онова малко момиченце е истинската Тор, тоест Дороти Повлович. Може би беше достатъчно само да се съсредоточи върху подходящата радостна мисъл, за да се събуди напълно в онзи момент и да остави този кошмар…
… включи се друга сонда. Опитваше се да открие един от центровете за контролиране на мускулите, но вместо това отприщи тъжна емоция от съзряването й — несвързана с никакви факти, събития или образи, просто навъсена като облак, все така прясна. Мъката и съжалението продължиха около минута, след което сондата продължи нататък и откри целта си.
По-късно от някакво незнайно хранилище изскочи споменът за скъпа семейна реликва, която бе изгубила преди много време — и сега изведнъж се сети къде е. „Мога да кажа на мама. Ще намери ключодържателя. И ще ми прости, че го изгубих. Само че… изобщо няма да й пука. Не и когато дъщеря й е в такова състояние.“
Осъзна, че ако това продължи в същия дух, може би ще има и посетители. Не на изтерзаното й тяло, което не можеше да вижда и говори, а вътре, в ума, който продължаваше да съществува. Би трябвало да е възможно с помощта на виртуалното пространство да си създаде приятна стая и анимирана версия на самата себе си, която да може да говори, управлявана от превърнатите й в код мисли. Все още имаше семейство, брат, неколцина приятели. Дори Уесли можеше да дойде — макар че защо да го прави? Струваше й се малко вероятно, особено като се имаше предвид как се беше държал преди злополучния полет на цепелина.