Чтение онлайн

Лейси отмести поглед и гласът на Профноо заглъхна, когато тя се взря в нещото, приковало вниманието на целия свят. Артефактът — издължен млечнобял цилиндър с изтъняващи краища — лежеше в гнездото си под балдахин, който спираше по-голямата част от светлината в помещението. Тъй като беше в сянка и върху повърхността му попадаше малко фотонна енергия, по повърхността танцуваха само някакви смътни и неясни облаци.

Техници закрепваха маркучи по долната част на масата и монтираха нова система за осветление, следвайки указанията на най-новия член на контактния екип — висок строен африканец с тъмна, почти лилава кожа, който бил не друго, а експерт по трениране на животни. Откривателят на Артефакта Джералд Ливингстън се съвещаваше с генерал Хидеоши и други колеги. Един от тях беше компютърно генериран холватар — ииобраз с размерите на човек, наполовина жена и наполовина тигър: хищното му животинско изражение трудно пасваше на мирната мисия на екипа.

Не се случваше нищо особено и Лейси реши да свали крипточилата си и да насочи вниманието си другаде, към друг спешен въпрос — събитията, които се разиграваха на няколко хиляди километра на изток. Беше успяла да внедри информатор в огромното имение Глаукъс-Уортингтън, недалеч от границата с Лихтенщайн, където пристигаха делегати от най-важните фамилии на общността, както и на международното Движение за отговорност на Тенскватава (наричано също Движение за отказване заради отношението му към научния прогрес), за да проведат преговори за алианс между двете сили. Чакаше я шифрован доклад от шпионина й. Нямаше смисъл да продължава да избягва темата.

Не и когато надеритите дишаха почти във врата й като пламенни ухажори и я увещаваха да изостави общността и да се присъедини към тях. „Бих могла да го направя. Бих могла да стана част от добродетелните трилионери и да се боря за Просвещение. Да се съюзя с технобогаташите от Джакарта, Керала, Калифорния и Рио. Да използвам богатството и влиянието си, за да се боря за науката. Да се откажа от аристократичния си произход, да издам своите приятели неофеодали, с които съм израснала…

… и да накарам Джейсън да се обърне в гроба.“

Тъкмо вдигаше криптоииуера към лицето си, за да отключи доклада на информатора, когато някой се пльосна в седалката от дясната й страна.

— Наистина трябваше да пуснем и един от нашите, да знаете.

Беше Симон Ортега, представител на Корпоративното съсловие — големия бизнес, действащ навсякъде по света. С тъмните си тиморски черти и португалския си акцент Симон бе пример за интернационалния образ, който глобалните компании се опитваха да лансират още от Ужасния ден и Голямата сделка. Прозрачност, открита конкуренция, честни сделки — самата същност на истинския Адам Смит, оригиналния либерал — и вече никакви тесни връзки със свръхбогатите.

„Тогава защо е тук? Не се ли страхува, че ще го видят да разговаря с аристократичен плутократ като мен?

Или си има свои източници, които му казват какво се случва в момента в Швейцария? Преподреждане на силите, което може да доведе до връщането към старите традиции, когато няколко приятелски фамилии са можели да влияят на пазари, да сриват корпорации и държави и да определят съдбата на човечеството? Ако си мисли, че тези времена се завръщат, би могъл да се опита също да се присламчи към алианса. И да се озове на страната на победителите.“

— Извинете, господин Ортега. Трябвало е да пуснем един от нашите… какво?

— Групов холватар, госпожо Доналдсън-Сандър. Представител, който да говори от името на Съвещателното тяло. Да представя нашите интереси от другата страна на стъклото, където ръчкат посетителите от космоса. Нещо, което да отвърне на онова проклето момиче-тигър и да ги накара да престанат да ни пренебрегват!

Аха. Значи нямаше нищо общо със събитията в Цюрих. Ортега просто даваше израз на естествената си реакция към начина, по който се развиваха нещата тук, на конференцията за Артефакта. И по-точно към начина, по който стъклената бариера държеше всички хора и интереси от тази страна, в галерията за наблюдатели, и не им позволяваше да се намесват. Корпоративното съсловие като цяло бе по-нервно от повечето други.

Макар общуването с извънземните от Артефакта да бе все още хаотично и спорадично, светът отвърна с колективно облекчение на несъмнено приятелското „присъединете се“. Почти всяка форма на участие в междузвездна федерация със сигурност щеше да донесе изгоди, разширяване на познанието, чудесни нови технологии, изненадващо изкуство и може би решения на много от проблемите на човечеството. Разбира се, щеше да има преобърнати каруци и някои групи нямаше да са на седмото небе от щастие. Като Движението и консервативните фамилии от общността на Лейси.

„Но не и надеритите. Те ще се влюбят във всичко това.“

Съсловието на Ортега попадаше някъде по средата, разкъсвано от надежда и безпокойство едновременно. От една страна, познанията на извънземните би трябвало да предоставят какви ли не нови бизнесвъзможности за късметлиите и по-гъвкавите. От друга… дори ако всичко минеше добре, ако се появяха страхотни нови извънземни концепции и технологии, носещи милион изгоди без сериозни странични ефекти… дори тогава много корпорации щяха да открият, че техните стоки, услуги и пазари са станали ненужни. Че само няколко подобрения в нанотехнологиите могат да направят възможно най-сетне да се построят домашни фабрикатори, позволяващи на обикновените хора да създават почти всичко направо в кухнята или в гаража си. Страхотна благодат… освен ако работата или портфейлът ти не зависят от производството. Или от транспорта на стоки. Половината от компаниите на всяка борса можеха да изчезнат. Нищо чудно, че мъжът до нея изглеждаше нервен.

Оказа се обаче, че Ортега се вълнува от съвсем друго нещо.

— Чухте ли какво смятат да правят, госпожо Доналдсън-Сандър? Възнамеряват да приложат оперативно обуславяне. Иначе казано, да използват награди и наказания, за да постигнат промяна в поведението на извънземните!

Лейси едва се сдържа да прихне от хрумналия й каламбур.

„Ще научим ли кучетата на Павлов да СЕТят мирни и да просят?“

За щастие събеседникът й не чу изпръхтяването й.

— Можете ли да си представите подобна арогантност? Ама че суета! Да приемат, че нашите трудности в общуването с тях са по тяхна вина, а не по наша! Да използват варварски негостоприемни методи, за да ги принудят да отговорят на нашите примитивни стандарти за общуване!

Лейси бе впечатлена — и може би малко засрамена. Беше готова (на два пъти само за няколко секунди) да припише на този човек противни мотиви, докато истинската причина за безпокойството му бе чисто идеалистична. Въпрос на благоприличие и любезност.

— Е, извънземните наистина изглеждат неуправляеми. Блъскат се и се бутат. Прекъсват се един друг, така че не се разбира почти нищо. Трудно е да се приеме, че това може да е по наша вина.

— Именно. — Ортега кимна енергично. — Наистина е трудно да го разберем с примитивните си умове. Но все пак как може вината да не е наша? Една огромна и развита галактическа цивилизация с опит от стотици контакти в миналото би трябвало да знае какво прави! Особено в сравнение с неопитните и незрели земни жители. Те може би са търпеливи към нас и ни изчакват да проумеем нещо просто.