Чтение онлайн

В неизменния си стремеж да лижат краката на гласоподавателите, нашите градски и областни управници веднъж кръстиха улица с името на големия спонсор Леомар, който се оказа още по-голям контрабандист на наркотици. Има улици, посветени на перуанския адмирал от деветнайсети век Мигел Грау и колумбийския генерал Франсиско де Паула Сантандер. Дори са нарекли една улица с името на бейзболиста Хосе Канеско, отнесъл цял куп глоби за шофиране на спортна кола със сто и шейсет километра в час. По-добре да му бяха посветили някое от скоростите платна на магистралата. В крайна сметка успях да се върна назад, попаднах на булевард „Генерал Масимо Гомес“ — не ме питайте, нямам представа кой е, по дяволите — и подкарах на север към Двореца на правосъдието, подслонил мнозина престъпници и разни други злодеи от рода на съдии, прокурори и адвокати.

Малко преди девет сутринта спрях на паркинга до затвора. Отгоре имаше закрит мост, по който водеха обвиняемите до килиите на четвъртия етаж. Криси навярно вече беше пристигнала с автобус от женския затвор и ме чакаше.

Хукнах по тясната уличка към задния вход на сградата и едва не се блъснах в Рошавия Хендри, който се подпираше на една боклукчийска кофа. Всъщност Рошавия нямаше нито косъм по темето и беше излежал няколко присъди в областния затвор. Веднъж ми се случи да го защитавам, когато ченгетата го спипаха както се мъчеше да отмъкне автомат за безалкохолни напитки, вързан с верига за камионетката му. Но напоследък се занимаваше с честен труд — метеше градските улици.

— Que pasa 13 , Рошав?

— Хич не ми говори на шланьолски, Джейк. Аз съм просто една будала, дето чисти подир онез скапани островитянски дръвници. — Той посочи кофата за боклук и си запуши носа. — Дотук тая сутрин открих три умрели пилета и една козя глава. Я, туй пък какво е?

Той заобиколи кофата и се втренчи в смачкана торта с глазура.

— Да подслади настроението на съдията — обясних аз.

— Скапана вуду магия.

— Според мен по-скоро е работа на сантерийците.

— Ще взема да се преселя в Джорджия, тъй да знаеш. Вчера пък бяха нахвърляли смачкани яйца. Слънцето се добра до тях преди мен, та вонеше чак до Хаялеа.

— Яйцата са за провал на обвинението.

Рошавия загреба тортата и я метна в кофата.

— Миналата седмица намерих умрял гущер със зашита уста.

— Това е…

— Знам. Магия срещу доносници.

— Точно така.

— Ами теб, Джейк, какво те води насам, при всичките тия шамани и навлеци от Третия свят?

— Заседание за освобождаване под гаранция. Слушай, Роша чувал ли си за нещо, дето да ми уреди гаранция в дело за предумишлено убийство.

— Майната им на тортите и гущерите, Джейк. Просто се моли съдията да има баджанак лихвар, дето се е специализирал по заема за гаранция. Ако ли не, пъхни в плик няколко хартийки с лика на Бенджамин Франклин и кажи, че е предизборно дарение.

— Рошав, нали знаеш, че не е в моя стил.

Той отново хвана метлата.

— А пък аз се чудя защо излежах двайсет и седем месеца.

— Ако тежкото детство беше оправдание за убийство, затворите щяха да се изпразнят — заяви мрачно Ейб Соколов. — Сигурен съм, че всеки затворник в смъртното отделение е имал ужасяващо детство. Далеч по-страшно, бих казал, от това на мис Кристина Бърнхард в имението край океана.

Би казал, а?

Ейб Соколов имаше склонност към надути фрази, но за разлика от повечето прокурори понякога проявяваше почти човешки черти. Малко суров, малко педантичен, но безупречно честен. Беше висок, мършав, с жълтеникав цвят на лицето и носеше погребален черен костюм с бяла риза, кървавочервена вратовръзка и бутониера във формата на миниатюрни сребърни белезници.

В момента Честния Ейб осмиваше твърдението ми, че прокуратурата е прекалила и би трябвало да обвини клиентката ми в непредумишлено убийство.

— Потиснати спомени — изсумтя Соколов. — Посттравматичен стресов синдром. Ваша чест, по тия сладкодумни адвокати се навъдиха повече синдроми, отколкото бълхи по кучетата.

По дяволите, имах чувството, че Ейб е ходил на езикови уроци при баба ми. Или пък се мъчеше да говори в народен стил, което не му е присъщо. Съдията Майрън Стангър го зяпаше от височината на подиума, но очите му бяха скрити зад тъмни очила, та да не усещаме кога дреме. Имаше топчест нос, украсен с тънички сини вени и венче от бяла коса около яйцевидната гола глава. Негова чест много си падаше по кубинските пури и в момента дъвчете изгаснала „Корона Гигантес“, нарушавайки както съдебния правилник, така и ембаргото срещу Куба. От едната му страна стърчеше националният флаг, от другата — знамето на щата. Върху съдебната маса беше натрупан пълен комплект „Закони на Флорида“. По дългите дървени скамейки в залата се мяркаха само няколко души. Аз седях зад масата на защитата върху тежък махагонов стол, чиято кожена тапицерия беше напукана от старост и излъскана от безброй евтини панталони.

Ейб продължаваше да дудне:

— Разправят ни, че поради синдрома на изтормозената съпруга една жена може да убие мъжа си, макар и да няма непосредствена заплаха за живота й. Бял мъж застрелва две черни хлапета, а после твърди, че страдал от синдром на градското оцеляване и затова трябвало да го пуснем. Друга жена претрепва мъжа си в деня на финала за купата и ни уверява, че причината е синдромът на футболната вдовица. Обвиняваме някого в укриване на данъци, той пък страда от синдром на нетърпимост към формуляри. Синдром на нещастното детство, черна ярост, масова психоза… има ли край? Питам ви, ваша чест, има ли край?

Съдията Стангър се сепна. Сигурно се чудеше дали Соколов наистина чака отговор. Накрая каза:

— Нека не обсъждаме делото днес, господа. Сега говорим единствено за гаранцията, а според прецедента по случая „Артър срещу държавата“, защитата трябва да ни убеди, че доказателствата срещу обвиняемия не са пълни и вината му не е очевидна. Доколкото разбрах от дадените показания на доктор Шийн и твърденията на мистър Ласитър, по фактите няма спор. Обвиняемата е застреляла баща си.

Съдията кимна към масата на защитата, където Криси седеше до мен в син затворнически костюм. Когато дойдеше време за подбор на съдебни заседатели, щяхме да я нагиздим. Сред управляемия хаос на съдебната зала, тя изглеждаше замаяна и объркана. За нас, работещите в съда, тук е като роден дом. Същото се отнася и за повечето клиенти, които познават закона по-добре от мен. Но за човек от източната страна на магистралата, както наричаме хората, израснали край океана, това е един ужасен и непознат свят.

Съдията размаха към мен великанската пура.

— Макар да признава самия факт на стрелбата, мистър Ласитър твърди, че обвиняемата може би не е имала предварителен умисъл и поради това не бива да бъде обвинявана в предумишлено убийство. Така ли е?

— Всички елементи на престъплението бяха установени, съдебният състав я обвини в предумишлено убийство — заяви Соколов и вдигна ръце, сякаш нямаше пръст в цялата работа.

— Ако на Ейб му хрумне, целият съдебен състав ще тръгне по булевард „Бискейн“ — обадих се аз.

Соколов ми метна убийствен поглед.

— Ваша чест, дори да приемем за истина всички тия психиатрични дрънканици, те не я оневиняват. Всяко престъпно деяние си има причина, но това не е оправдание.

Скочих на крака и за втори път тази сутрин излязох напред.

— При цялото ми дълбоко почитание към съда — започни аз традиционната феодална фраза, — мистър Соколов пренебрегва факта, че ние изразихме основателно съмнение в един от елементите на престъплението. Ако прокуратурата не успее да докаже наличие на предумисъл, не може и да има присъда. Съдът е длъжен да уведоми заседателите, че за да бъде призната за виновна в предумишлено убийство, обвиняемата трябва да е убила жертвата с предумисъл, което деяние се определя в закона по следния начин… — Взех наръчника за инструктаж на съдебните заседатели и зачетох: „Предумишлено е убийството, извършено след взимане на съзнателно решение. Решението трябва да присъства в съзнанието на извършителя по време на убийството и да бъде взето прели това.“