Цар Плъх
Шрифт:
Той впери очи в Питър Марлоу изпитателно.
— Какво ме гледаш така? — избухна Питър. — Да не мислиш, че и аз съм като него?
— Не — спокойно отвърна Царя. — Пък и все ми е едно. Стига да ми кажеш.
— Е, сега ти казвам — не съм.
— Ама иначе точно така изглеждаше — ухили се Царя.
— Влюбените се скарали!
— Я върви по дяволите!
След малко Царя предпазливо запита:
— Отдавна ли познаваш Шон?
— Летяхме в една ескадрила — позабави се с отговора Питър Марлоу. — Беше най-младият и се случи така, че аз го наглеждах. Станахме добри приятели. — Той чукна огънчето от цигарата и прибра остатъка от тютюна в табакерата.
— Всъщност Шон ми беше най-добрият приятел. Отличен пилот е — свали три японски самолета над Ява.
Той погледна Царя и очите им се срещнаха.
— Бях много привързан към него.
— А навремето пак ли беше… пак ли беше такъв?
— Не.
— Е, то е ясно, че не се обличал като жена, но все трябва да си е личало, че е сбъркан.
— Шон не беше сбъркан. Беше просто едно много хубаво и приятно момче. Нищо женствено нямаше в него, само една такава особена жаловитост…
— Виждал ли си го някога без дрехи?
— Не.
— Това съвпада. Никой не го е виждал гол. Нито дори полугол. Какво се е случило между вас? — попита Царя.
— Веднъж едва не го убих.
Внезапно двамата млъкнаха и се ослушаха напрегнато. Във въздуха се носеше някаква лека въздишка, тиха като полъх. Царя огледа внимателно околността, но не забеляза нищо особено. Все пак той се надигна и влезе през прозореца в бараката. Питър Марлоу го последва. Вътре мъжете също се ослушваха.
Царя предпазливо надникна към ъгъла на затвора. Всичко изглеждаше напълно спокойно. Пленниците продължаваха да се мотаят нагоре-надолу.
— Как ти се струва? — полугласно запита Царя.
— Не знам — съсредоточено отвърна Питър Марлоу.
Около затвора все така сновяха мъже, но сега в походката им като че ли се долавяше почти незабележимо забързване.
— Охо, я вижте там! — прошепна Текс.
Иззад ъгъла на затвора се появи капитан Бръф и се запъти нагоре по склона към тях. След него изскочиха и други офицери и се запътиха към близките войнишки бараки.
— Лошо ни се пише — кисело отбеляза Текс.
— Сигурно пак ще тършуват — предположи Макс. Само след миг Царя бе клекнал до черния сандък и го отключваше.
— Ще ти се обадя по-късно — сбогува се набързо Питър Марлоу.
— Дръж това! — хвърли му пакет цигари Царя — намини довечера, ако искаш.
Питър Марлоу изскочи от бараката и хукна надолу по склона. Царя изрови трите часовника, които бе скрил в кафето на зърна, и се изправи. Колебанието му трая само миг. После стъпи на стола и ги напъха в сламения покрив. Всички видяха новото му скривалище, но сега това нямаше значение. Когато капитан Бръф се появи на прага, Царя вече бе успял да заключи сандъка.
— Хайде, приятелчета, всички вън!
Четвърта глава
Докато си пробиваше път през потния рояк хора, скупчени на асфалтовата пътека, Питър Марлоу мислеше единствено за манерката и отчаяно се опитваше да си спомни дали сутринта я беше напълнил, но паметта му изневеряваше.
Изтича нагоре по стъпалата, които водеха към неговата барака, но тя бе вече празна и един мърляв корейски войник пазеше на входа. Питър Марлоу знаеше, че няма да му позволят да влезе, затова се обърна, мушна се под навеса, мина отстрани и хукна към задната врата. Когато пазачът го забеляза, той вече стоеше до леглото си и държеше в ръка манерката. Кореецът изпсува вяло, отиде до него и му направи знак да остави манерката, но Питър козирува почтително и каза на малайски, който повечето войници от охраната разбираха:
— Моите почитания, сър. Може би ще се наложи да чакаме дълго, затова много ви моля, нека си взема манерката — имам дизентерия.
Докато обясняваше, той разклати манерката. Пълна беше.
Войникът я издърпа от пръстите му и подозрително я подуши, сетне изля малко вода на пода, накрая му я тикна обратно в ръцете, наруга го и посочи строените отвън мъже. Питър Марлоу се поклони, отмалял от облекчение, и хукна към останалите.
— Къде се губиш, по дяволите, Питър? — попита го Спенс с безпокойство, което дизентерията му изостряше още повече.
— Няма значение, нали съм вече тук. — Манерката бе в ръцете му и Питър Марлоу се чувстваше на седмото небе.
— Какво се мотаеш, я по-добре строй хората — подразни той Спенс.
— Разкарай ми се от главата. Хайде, момчета, подравнете се!
Спенс преброи мъжете.
— Къде е Боунс? — попита той.
— В лечебницата — отговори Юърт. — Постъпи след закуска. Аз лично го заведох.
— Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?
— Защото цял ден работих в градината! Какво си се заял с мене!
— А ти какво си се разпенил?
Но Питър Марлоу не чуваше ругатните, разговорите, слуховете. Молеше се само полковникът и Мак също да са си взели манерките.
Като провери хората, капитан Спенс се отдалечи по пътеката, отиде до полковник Селърс, който отговаряше за четири бараки, и му рапортува:
— Точно шестдесет и трима в болница, двадесет и двама на работа.
— Добре, Спенс.
Като получи сведенията за четирите бараки, Селърс ги обобщи и рапортува на полковник Смедли-Тейлър, който отговаряше за десет бараки. Полковник Смедли-Тейлър рапортува на висшестоящия офицер, той на свой ред рапортува на по-висшестоящия и тази процедура се повтори из целия лагер — вътре и вън от затвора, — докато накрая пълният сбор стигна до коменданта на лагера. Комендантът събра броя на хората в лагера с броя на хората в лечебницата и броя на хората, изпратени на работа, и рапортува на капитан Йошима, японския преводач. В отговор Йошима наруга коменданта, защото по списък пленниците били с един повече.
Последва цял час на агонизираща паника, докато накрая откриха липсващия сред числото на погребаните. Главният лекар, полковник д-р Рофър, наруга помощника си, полковник д-р Кенеди, който се опита да обясни, че е трудно всеки миг да се знае бройката до последния човек, но полковник Рофър отново го наруга и каза, че на него това му е работата. После Рофър с гузен вид отиде при Йошима и учтиво се опита да му обясни, че липсващата бройка е намерена, но е трудно във всеки един момент да се държи сметка на хората до последния човек. Йошима наруга коменданта на лагера за немарливостта и каза, че това му влиза в задълженията и щом не може една проста сметка да направи точно, сигурно е време друг да поеме командването на лагера. Докато нагоре-надолу по йерархичната стълба се сипеха гневни закани, корейската охрана претърсваше бараките, и то преди всичко офицерските бараки. Радиото-връзката с външния свят, надеждата на пленниците — вероятно бе там. Искаха да го намерят, както бяха намерили и другото преди пет месеца. Но войниците, подобно на строените мъже отвън, се задушаваха от жегата и правеха обиска съвсем през пръсти.
Пленниците се обливаха в пот и ругаеха. Неколцина припаднаха. Дизентерийните се точеха един след друг към тоалетните. Тежко болните клечаха или лежаха там, където бяха строени, и се оставяха на парещите пристъпи на болката. Здравите не усещаха смрадта. Смрадта беше нещо нормално, дизентерията бе нещо нормално и чакането също.
След три часа обискът приключи. Разпуснаха пленниците и те се помъкнаха към сянката на бараките, строполяваха се на леглата си без дъх или се отправяха към душовете и чакаха водната струя да отнесе със себе си болката, която пулсираше в главите им.