Чтение онлайн

Кенеди извика друг лекар и той потвърди диагнозата. Едва тогава Питър Марлоу започна да осъзнава, че този кошмар не е сън — наистина имаше гангрена. „Ох, господи боже мой!“ Страхът пресуши всичките му сили и той заслуша ужасен обясненията. Гангрената се причинявала от бацили, които се размножават в плътта и причиняват смърт. Значи ей сега, в същия този момент, в ръката му се развъжда смърт. Затова трябва да се отреже. До лакътя. И то без бавене, иначе ще трябва да се ампутира цялата. Но той не бива да се безпокои. Няма да боли. Сега поне имат достатъчно етер — не е като преди.

После се озова вън от лечебницата. Ръката му — с нова превръзка — все още си беше на мястото, а бацилите в раната ставаха все повече и повече. Той закрачи надолу по склона в несвяст. Беше казал на лекарите, че ще размисли. Какво да размисли? Какво имаше да размисля? Опомни се пред американската барака. Вътре бе само Царя. Всички останали бяха по местата си и очакваха идването на Шагата. Ако изобщо дойдеше.

— Какво ти става, Питър? — попита Царя и изслуша с нарастваща тревога разказа му. — Не може да бъде! — вгледа се той ужасен в ръката, опряна на масата.

— По-скоро ще пукна, отколкото да остана инвалид! — завърши Питър Марлоу и вдигна очи към Царя. Умоляващи, неприкрити, те сякаш крещяха: „Помогни ми някак, за бога. Моля те, помогни ми!“ И Царя се опита да се постави на негово място: „Ами аз, какво бих направил аз, ако това се случеше с мен? А ето сега и диаманта… Имам нужда от помощта му. Питър на всяка цена трябва да…“

— Ей! — тревожно подвикна Макс от прага. — Шагата пристига.

— Добре, Макс. Какво става с Грей?

— Скрил се е зад ъгъла. Тимсън също знае, австралийците охраняват района.

— Добре, бягай на мястото си и си отваряй очите! Кажи и на другите.

— Отивам — каза Макс и изчезна.

— Хайде, Питър, трябва да се приготвяме — подкани го Царя.

Но Питър Марлоу не беше на себе си, седеше на стола и не помръдваше.

— Питър! — разтърси го грубо Царя. — Дигай се, хайде! Чака ни работа. Дигай се! — той го дръпна да се изправи на крака.

— Какво има, за бога?

— Шагата пристигна. Трябва да уредим сделката.

— Майната й на твоята сделка! — кресна Питър Марлоу като луд. — Майната му и на диаманта! На мен ще ми режат ръката, не разбра ли!

— Не, няма!

— Прав си, че няма. По-скоро ще пукна…

Царя го удари с опакото на ръката, после му зашлеви една тежка плесница.

Питър Марлоу млъкна и разтърси глава.

— Какво те прихвана…

— Шагата пристига. Хайде!

— Шагата ли? — неразбиращо попита Питър Марлоу. Лицето му пламтеше от шамарите.

— Да, Шагата. — Царя забеляза, че очите на англичанина отново са прикрити — значи бе дошъл на себе си… — Ох, слава богу! — изпъшка той с облекчение. — Трябваше да направя нещо, Питър! Беше се разкрещял направо като луд.

— Така ли? Извинявай, голям идиот съм.

— По-добре ли си вече? Акълът ти трябва да щрака като машинка тая вечер.

— Всичко е наред.

Питър Марлоу скочи през прозореца след Царя и острата болка, която го преряза, щом докосна земята, го зарадва. „Паникьоса се ти, глупако. Ти, един Марлоу, се паникьоса като хлапе. Ама че си глупак! Трябвало да ти отрежат ръката. Е, добре! Благодари се, че не е крак, иначе наистина ще останеш инвалид. А една ръка какво е? Нищо. Винаги можеш да си направиш изкуствена. Ами да! С кука накрая. Какво като е изкуствена. Нищо, много добре дори. Какво чак толкова?“

— Табе — поздрави Шагата и се пъхна под навеса.

— Табе — отвърнаха Царя и Питър Марлоу.

Шагата бе страшно неспокоен. Колкото повече размишляваше за сделката, толкова повече съжаляваше, че се нагърби с нея. Прекалено много пари, прекалено голям риск. Японецът душеше въздуха като хрътка.

— Усещам опасност!

— Каза: „Усещам опасност“.

— Предай му да не се безпокои, Питър. За опасността знам и съм взел мерки. Какво става с Чен Сан?

— Боговете са били благосклонни към нас и към нашия общ приятел — бързо прошепна Шагата. — Лисица е той, хитра лисица е, щом проклетата полиция го е изпуснала от клопката. — Потта се стичаше по лицето му и капеше по униформата. — Нося парите.

Царя изтръпна.

— Кажи му, стига приказки, ами да свършваме. Ей сега ще се върна със стоката.

Той намери Тимсън в сянката зад една барака.

— Готово ли е всичко?

— Готово е. — В мрака се понесе птиче изсвирване. Почти веднага се чу отговор. — Побързай, друже. Не гарантирам, че ще удържа положението още дълго.

— Добре — отвърна Царя.

След малко от тъмнината изникна строен австралиец.

— Здрасти, друже. Ефрейтор Таунзънд. Бил Таунзънд.

— Хайде да вървим.

Царя забърза обратно към навеса. Тимсън остана на пост, а хората му подсигуриха пътя за отстъпление. Долу, край ъгъла на затвора, в нетърпеливо очакване дебнеше Грей. Дайно току-що му бе прошепнал, че Шагата вече е тук. Но Грей знаеше, че преговорите няма да свършат отведнъж. Още малко, и ще удари часът на разплатата.

В бойна готовност бе и отрядът на Смедли-Тейлър. Чакаха да се извърши размяната. Тръгнеше ли Грей, потегляха и те.

Царя се шмугна под навеса. След него нервно пристъпи и Таунзънд.

— Покажи диаманта — нареди Царя.

Таунзънд разтвори парцаливата си риза и разтреперан измъкна една връв, на чийто край висеше диамантеният пръстен. Шагата го взе, насочи фенера си към камъка и го огледа внимателно — капчица ледено сияние, увиснала на мръсен канап. Той драсна по стъклото. Камъкът изскриптя и остави следа.

— Много добре, диамантът е истински — кимна Шагата към Питър Марлоу, целият облян в пот. После извади бижутерски шублер, грижливо премери камъка и отново кимна: — Четири карата е, вярно.

— Добре. — Царя се извърна: — Почакай навън с Таунзънд.

Питър Марлоу се надигна, даде знак на ефрейтора и двамата излязоха сред нощния мрак. Отвред ги пронизваха погледи. Безброй алчни погледи.

— Ама че работа — изпъшка Таунзънд. — По-добре хич да го нямах това чудо. Такова напрежение… — Той опипа връвта, за да провери дали пръстенът си е на мястото. — Слава богу, че ще се отърва най-сетне!

Вътре Царя с притаен дъх проследи с очи как Шагата отвори паласката си, хвърли на масата дебела пачка банкноти, сетне измъкна от ризата си още една, малко по-тънка, а после още и още от страничните джобове, докато на масата се натрупаха две купчини нари от по педя всяка. Царя светкавично ги преброи, а Шагата нервно се поклони и се измъкна навън. Когато се озова отново на пътеката, с облекчение пое дъх, намести пушката си и закрачи по-спокойно.