Чтение онлайн

— Дръж! — Той измъкна парите и ги натика в ръцете на Марлоу. — Бягай през оградата! Аз ще те прикривам, това е последната ни надежда.

— Няма да успея! Часовият ще ме види!

— Нямаме избор!

— Не мога, няма да успея!

— Промъкваш се, заравяш ги и се връщаш обратно по същия път! Аз ще те прикривам. Друг изход нямаме, разбери!

— Оня направо ще ме застреля. Ей го къде е — на две крачки! — простена Питър Марлоу. — Дай да се откажем!

Той се огледа наоколо с безумната надежда да открие друг път за бягство и при внезапното непредпазливо движение блъсна ръката си, за която беше забравил, в стената на канавката. Изохка от болка.

— Слушай, Питър! Ако спасиш парите, аз ще ти спася ръката — побърза да обещае в отчаянието си Царя.

— Какво ще направиш?

— Чу ме! Тръгвай!

— Но как ще успееш да…

— Давай! — прекъсна го грубо Царя. — Само при условие, че спасиш мангизите!

Питър Марлоу впери за секунда поглед в Царя, после се измъкна от канавката, хвърли се към оградата и се промуши отдолу. Всеки миг очакваше куршум в главата. В същия момент Царя хукна към пътеката, спъна се нарочно и с гневен стон се строполи в праха. Часовият мигом се загледа натам, изсмя се подигравателно и когато отново се обърна, мярна само една сянка, която можеше да бъде всичко. Но в никакъв случай човек.

Питър Марлоу впи нокти в пръстта, пропълзя като див звяр сред усойния храсталак, затаи дъх и замря. Часовият идваше все по-близо и по-близо — ето кракът му стъпи на сантиметър-два от ръката на Питър Марлоу, после я прекрачи и бавно се отдалечи. Питър Марлоу събра сили и потъна дълбоко, дълбоко в храсталака, пет, десет, двадесет метра, все по-навътре в спасителния мрак. Най-сетне в безопасност! Тогава сърцето му сякаш отново заби и той трябваше да спре, за да си поеме дъх, да спре заради сърцето и болката в ръката. Ръката, която щеше да бъде спасена. Царя даде обещание — значи ще я спаси!

Остана да лежи прилепен до земята, отправил молитва за още живот, за още сили, за Царя.

Царя си отдъхна — Питър Марлоу бе успял. Стана и започна да се изтръсква от праха. В същия миг Грей и един полицай се озоваха до него.

— Не мърдай!

— Кой, аз ли? А, вие ли сте. Добър вечер… капитан Грей. — Царя се направи, че едва сега разпознава Грей в тъмнината. — Не ме пипай! — отмести той ръката на полицая, стиснала го за рамото.

— Арестуван си!

Грей бе целият потен и прашен.

— За какво… капитане?

— Претърсете го, сержант.

Царя спокойно се подчини. Сега вече парите не бяха у него и Грей нямаше за какво да се захване.

— Няма нищо, сър — докладва полицаят.

— Претърсете канавката! — нареди Грей и се обърна към Царя: — Къде е Марлоу?

— Моля? — вежливо попита Царя.

— Марлоу къде е, питам? — изрева Грей. „У тая свиня парите ги няма, Марлоу също го няма…“

— Ами може би се разхожда някъде из лагера… сър. Царя отговаряше любезно, но мисълта му нито за миг не се откъсваше от Грей и опасността, която дебнеше наоколо — усещаше, че тя не е отминала напълно. Недоброжелателни сенки се таяха край стената на затвора, хвърляха бърз поглед към тях и пак изчезваха.

— Къде са парите? — питаше Грей.

— Какви пари?

— Парите от продажбата на диаманта!

— Какъв диамант… сър?

Грей осъзна, че за момента губи играта. И ще я изгуби съвсем, ако не намери Марлоу с парите. „Е, добре, копеле — помисли си той, бесен от яд. — Добре. Ще те пусна, но ще те следя по петите и ти сам ще ме заведеш при Марлоу.“

— Свободен си — каза Грей. — Този път се измъкна, но ще ми паднеш в ръчичките!

Царя тръгна по пътеката и през цялото време се подсмихваше вътрешно. „Мислиш, че ще те отведа при Питър, а, Грей? Е, ама ти си толкова хитър, та чак си наивен!“ В бараката намери Макс и Текс. Двамата трепереха от напрежение.

— Какво стана? — попита Макс.

— Нищо. Иди намери Тимсън. Кажи му да чака под прозореца. Искам да говоря с него. Вътре да не влиза, че Грей още дебне.

— Ясно.

Царя сложи кафе. Мозъкът му отново работеше усилено. Как да стане сега размяната? Какво да прави с Тимсън? Как да се изплъзне от Грей?

— Викал си ме, друже?

Царя не се извърна към прозореца, а само хвърли поглед към помещението. Американците разбраха намека и тръгнаха да излизат. Царя проследи с очи Дайно и се усмихна в отговор на киселата му усмивка.

— Ей, Тимсън — каза той, зает с кафето.

— Кажи, приятел.

— Заслужаваш да ти прережа гърлото.

— Не съм виновен аз, друже. Нещо се объркаха конците…

— Така де — искаше да пипнеш и парите, и диаманта.

— Не е престъпление да пробва човек, друже — ухили се Тимсън. — Друг път няма да се повтори.

— Ще видим!

Царя харесваше Тимсън. „Бързо чатка, проклетникът! Пък и вярно, не е престъпление да пробва човек, особено при такъв залог.“ А и Тимсън все още му трябваше.

— Ще направим замяната денем. Тогава е по-спокойно. Ще пратя да ти кажат кога.

— Добре, друже. Къде е англичанчето?

— Кое англичанче?

Тимсън се засмя.

— Ще се видим утре тогава.

Царя си изпи кафето и повика Макс да пази нещата. После предпазливо изскочи през прозореца и се отправи на прибежки към затвора, като гледаше да не излиза от сенките. Внимаваше да не го забележи някой, но не много, и доволен се усмихна, като усети Грей по петите си. Все пак продължи да се преструва най-старателно, че отива някъде тайно — връщаше се през бараките, свиваше ту наляво, ту надясно. Грей го следваше като хрътка и малко по малко Царя го отведе до вратата на затвора, после в двора и накрая вътре в сградата. Запъти се към килията на четвъртия етаж, озърна се предпазливо, преди да влезе, и остави вратата леко открехната. После на всеки четвърт час надничаше загрижено навън и това продължи, докато не пристигна Текс.

— Всичко е наред — съобщи той.

Значи Питър се е прибрал в лагера и играта може да се прекрати. Царя се върна в бараката и завари там приятеля си.

— Къде се губиш? — смигна му той.

— Ами ето, реших да намина малко към теб.

— Искаш ли кафе?

— Няма да ти откажа!

На прага се появи Грей, но не каза нищо, само надникна и огледа бараката. Питър Марлоу бе по саронг. Саронгът няма джобове. Офицерската лента си е на мястото…

Питър Марлоу отпи невъзмутимо от кафето и го погледна право в очите. След миг Грей се обърна и изчезна в тъмнината.

— Ще си тръгвам вече — надигна се Питър Марлоу, изтощен.

— Гордея се с теб, Питър.

— Държиш си на думата, нали?

— Естествено.

— Благодаря!

Тази нощ Царя имаше да решава нов проблем. Как да си изпълни обещанието, по дяволите?

Докато вървеше към бараката на австралийците, Ларкин тръпнеше от безпокойство. Тревожеше се за Питър Марлоу — ръката май го мъчеше повече от нормално, болката беше прекалено силна, за да се обясни само с една обикновена рана, както казваха лекарите. Тревожеше се и за Мак — горкият, миналата нощ толкова бълнува. А и за Бети се тревожеше. Напоследък непрекъснато сънуваше ужасни кошмари — те двамата с Бети в леглото, после на негово място други мъже, той стои отстрани и гледа, а Бети се залива от смях…