Чтение онлайн

Изненадан, Мич обърна глава и се вторачи в нея. Кенеди обикновено искаше от него да си държи устата затворена. Влязоха в Овалния кабинет, миг по-късно към тях се присъединиха президентът и Джоунс. Четиримата застанаха един срещу друг пред бюрото на президента.

Джоунс понечи да говори, но президентът вдигна ръка и я спря. Очевидно беше, че се стараеше да запази хладнокръвие.

— Тук е Белият дом. Трябват ми уравновесени съветници, а не сприхави скандалджии.

Рап не можеше да търпи повече. Направо побесняваше, когато се взимаха такива сбъркани решения по съвсем сериозни проблеми.

— Уравновесени. Добре, какво ще кажете за тази уравновесена оценка. — Рап си пое дълбоко дъх и с много спокоен глас добави: — Следващия път, когато ислямски радикални фундаменталисти се опитат да вдигнат Вашингтон във въздуха да не се вслушвате толкова внимателно в думите на главния прокурор, който просто гледа да си спечели слава и да бъде следващият кандидат за вицепрезидент.

— Внимавай как разговаряш с мен.

— О… забравих нещо. Също така не трябва да се вслушвате много в думите на началничката на кабинета си, защото тя няма ни най-малка представа от тероризма.

Хейс се изчерви.

— Мич, много те уважавам, но започвам да се уморявам вече… идваш тук и се перчиш, като че си единственият, на когото му пука. Единственият, който има принос.

Гневът на Рап достигна точката на кипене.

— Следващия път, когато се заемете да сравнявате моя принос в борбата с тероризма с приноса на вашите политически помощници, няма да се налага да ме уволнявате, защото ще съм си подал оставката.

— Всеки дава своя принос. Само защото не действат на открития терен не означава, че не са допринесли във войната с тероризма. Трябва да се научиш да уважаваш мнението на другите и да разбереш, че не си единственият, който има готови отговори.

Рап нито за секунда не се поколеба дали е прав. Вярно, имаше своите грехове и много добре си даваше сметка за тях, но току-що чутото от президента си беше пълна глупост.

— Господин президент, вие си седите тук, във вакуум, заедно с всичките психопати и така наречените експерти, които обикалят около вас и ви съветват. Хрумна ли ви обаче, че бяхте на косъм да изгорите като факла от ядрената бомба?

— Разбира се.

— Господин президент, много неща аз не ви казвам. Неща, които е по-добре да не знаете, но може би сега е моментът да хвърля малко светлина върху това какво е необходимо, за да спечелим тази война. Имате ли представа как разбрахме, че ядреният материал плава с кораб за Чарлстън?

Хейс поклати глава.

— Взехме петима пленници от онова село в Пакистан, сър, но никой от тях не искаше да говори. Аз ги подредих в редица и започнах с първия от тях, Али Саид ал Хури. Допрях пистолет до главата му и когато той отказа да отговори на въпроса ми, му пръснах мозъка, господин президент. Екзекутирах копелето и изобщо не почувствах срам или вина. Помислих си за невинните мъже и жени, които бяха принудени да скочат от горящата сграда на Световния търговски център, и натиснах спусъка. Преместих се до следващия терорист и също му пръснах мозъка. Третият запя като славей. Така разбрахме за бомбата, сър. Ето това е необходимо, за да се спечели войната срещу терора. Така че не ми изнасяйте лекции за приноса, защото се съмнявам, че на някой друг от вашия екип по националната сигурност му стиска да дръпне спусъка. И никога не забравяйте, че ако аз не го бях сторил, сега нямаше да можем да спорим тук с вас. Със сигурност.

> 59

# Атланта

Беше около десет сутринта, когато стигнаха строежа. Ал Ямани мина с колата два пъти покрай входа, преди да завие вътре. Дори веднъж спря и огледа небето за хеликоптери. Те му напомняха неговите ранни години в Афганистан, когато съветската армия доминираше на бойното поле със смъртоносни крилатите си машини. За пореден път ал Ямани с горчива ирония си припомни, че тогава именно американците им помогнаха с преносимите ракети „Стингър“ да победят безбожните комунисти. За ал Ямани това беше само поредното доказателство, че Аллах е на тяхна страна.

Когато спряха на разчистената от дърветата площадка, слънцето вече надничаше над върховете на високите борове в горите на Джорджия. Саудитецът слезе от колата с чифт евтини слънчеви очила на лицето. Беше ги купил, за да пази все по-чувствителните си към светлината очи.

От фургона излязоха двама мъже с ухилени физиономии.

— Имтаз — Ал Ямани свали очилата, — това са Халед и Хасан.

Тримата си стиснаха ръце. Ал Ямани често беше мислил за двамата си стари приятели, след като за последно ги видя в Куба преди седмица. Успокои се, когато разбра, че до този момент американците не са ги разкрили.

— Нашите пратки пристигнаха ли? — попита ал Ямани.

Хасан, по-високият и по-възрастният от двамата, отвърна:

— Да, главният компонент пристигна вчера.

— Заведи ме при него. Искам да го видя.

Четиримата излязоха навън. Хасан ги отведе при пикапа и отвори вратата отзад. По средата на товарната платформа лежеше дървен сандък с размери приблизително метър на метър. Хасан се качи и подаде ръка на немощния си приятел. С помощта на метален лост отвори капака на сандъка и отвътре се показа завит в брезент пакет с кръгла форма. Двамата за миг застинаха, загледани в разрушителния предмет. Толкова усилия бяха положили, за да се сдобият с него. Слънцето припичаше приятно. Те се спогледаха и доволно се усмихнаха един на друг. На път бяха да извършат нещо велико. Зубаир стоеше долу до пикапа и приличаше на дете, което опитва да види за какво толкова са се развълнували възрастните. Ролята му в начинанието беше да проектира детонаторите и да помогне при оформянето на пластичния експлозив. Поради съображения за сигурност той беше държан далеч от радиоактивния материал и дори още не го беше виждал. И тъй като изгаряше от нетърпение, накрая не издържа и се качи да погледне.

Гледката го ужаси. Очакваше да види блестяща и лъскава сфера, направена от радиоактивния материал, а не полуръждясала метална баскетболна топка. Очите му се ококориха от страх, веднага скочи обратно на земята, като едва не си навехна глезена в бързината.

Зубаир се втурна към фургона, а останалите трима го зяпнаха от изненада.

— Трябва да се махнете по-далеч от сандъка! — извика им той. Без необходимите уреди ученият не можеше да определи до каква степен се е разгрял металът, но беше очевидно, че вече е започнал да излъчва силна радиация.

Ал Ямани гневно изгледа страхливия пакистанец. Беше същият като останалите трима. Саудитецът лично беше вербувал всичките учени и ги бе убил един по един, след като си бяха изпълнили задачата. Надяваше се поне този да покаже малко повече кураж пред лицето на такова величествено събитие, но, изглежда, беше слаб духом.

— От какво толкова те е страх?

— Материалът е изключително нестабилен, а дори не е покрит с безопасен щит. Как го вкарахте в страната?

Халед, който беше застанал между учения и пикапа, посочи към ремаркето.

— Скрихме го в доставка с гранит.

Зубаир се обърна към камиона. Ама разбира се. Гранитът не само че беше послужил като достатъчно надежден щит на устройството, но също така излъчваше собствена радиация, която бе объркала сензорите.

— Не се шегувам — каза той на ал Ямани. — Трябва да слезете веднага.

— Стига си преувеличавал. И без това не може да ми навреди повече, отколкото вече го направи.

— Напротив, може. Ако останеш там за по-дълго, ще си мъртъв още преди залез-слънце.