Чтение онлайн

Първото име на госпожа Хансън беше Джулия. Оказа се, че е майка на четири деца. В момента те живееха в различни части на страната. Господин Хансън се казваше Том. Тримата прибраха колите и се притаиха в очакване. Паркираха таксито в гаража. Една моторна косачка за трева и няколко мотоциклета и велосипеда бяха преместени, за да се освободи място за пикапа. Ремаркето оставиха отвън.

Твърде лесно се справиха с Том Хансън. Беше над седемдесетгодишен и нямаше навика да отбранява дома си. Това беше цивилизован край, а не някакъв преден пост в Дивия Запад през миналия век. Появи се горе от хълма с големия си кадилак. Връщаше от местната железария, където беше търсил части, за да поправи пристана. Том Хансън беше взискателен човек и тъй като утре на гости щяха да му идват внуците, искаше всичко да е изрядно.

Хванаха го, когато отвори вратата на гаража. Той погледна объркано и се зачуди кой, по дяволите, е паркирал такси на неговото място. Изскочиха бързо, по един човек от всяка страна на големия кадилак. Отвориха рязко вратите на колата и го издърпаха, преди да реагира. Грубо го хванаха за ръцете и го замъкнаха към къщата, за да му затворят устата.

Когато стигнаха до външната врата, Том Хансън вече бе получил инфаркт. Първият сърдечен удар го беше споходил още на петдесет и две години. „Твърде много пушиш, а храната, която ядеш, е все мазна!“ — така му беше казал лекарят. Том спря да пуши, но не можа да се откаже от нездравословната диета. Осем години по-късно му направиха ангиопластия, а съвсем скоро лекарите го посъветваха да се подложи на операция за байпас, докато все още може. Но не му беше писано.

Хвърлиха го на пода на кухнята, в краката на четирийсет и шест годишната му съпруга, която беше завързана и със запушена уста. Том Хансън я погледна и нещо в гърдите го стегна. Зад нея, над хладилника, бяха закачени фотографиите на техните внуци. Девет сладки личица — смисълът на техния живот и центърът на вселена им. Не неговите или нейните, а именно техните. Те бяха неразделна двойка, екип, който споделяше всичко, особено безграничната любов към децата и внуците.

Джулия Хансън започна да се дърпа и върти бясно, но не можеше да се развърже. Знаеше, че той има проблеми със сърцето. От години се опитваше да му помогне, готвеше му здравословни ястия, планираше дълги разходки сред природата. Поглеждаше го укорително, когато той запалваше от проклетите цигари, за да прави компания на двамата им сина. Сега видя по лицето му, че агонизира и осъзна, че няма да издържи. Когато Том започна да пребледнява, сякаш животът си отиваше от него, тя заплака. Ал Ямани наблюдаваше сцената спокойно и с моралната увереност в каузата на истински правоверен. През живота си много пъти беше виждал хора да умират и в сравнение с жестокостите, на които беше ставал свидетел на бойното поле, сегашната гледка бе като детска приказка. Наближаваше пет следобед и според жената до сутринта не се очакваха никакви гости. Тогава от Филаделфия щеше да дойде дъщеря им заедно с децата и съпруга си. Ал Ямани искаше подробности. Колко бяха те?

Щяха да са петима и да пристигнат около десет сутринта. Саудитецът се намираше в кухнята, когато се обади дъщерята и се включи телефонният секретар. Съобщението, което тя остави, потвърждаваше думите на майка й. Накрая каза, че не е необходимо Джулия да й се обажда и че ще се видят направо на другата сутрин. Воините на Исляма бяха извадили такъв късмет, че ал Ямани за пореден път се убеди в едно — Аллах ги закриляше в мисията им.

Оставиха стареца и жена му и отидоха в хола. Ал Ямани се обърна към учения:

— Колко време ще ти трябва, за да сглобиш бомбата?

Зубаир вече беше извадил пакетите от камиона, проверил бе детонатора и експлозивите.

— Всичко изглежда в добро състояние. Необходими са ми не повече от два часа.

— Можеш ли сам да го свършиш?

— Не. — Зубаир притеснено поклати глава.

Естествено — Ал Ямани можеше да разпознае страхливеца отдалеч. Пакистанецът не искаше да се излага на облъчването.

— Лодката готова ли е? — попита той Хасан и Халед.

— Да — отговори Хасан. — Заредена е догоре с гориво и е в изправност.

— Хубаво. Вземете някакво одеяло от горния етаж и увийте с него стареца. Идете в гаража и помогнете на Имтаз да сглоби оръжието. Тръгваме веднага щом се стъмни. Ще хвърлим тялото на стареца в реката.

Тримата излязоха, ал Ямани и Мохамед останаха сами. Мохамед попита стария си приятел:

— Какво си намислил, Мустафа?

Въпреки тъпата болка, която беше обхванала всяка фибра в тялото му, ал Ямани се усмихна.

— С наша помощ Ислямът ще нанесе своя славен удар. Величествен удар, Мохамед.

Дори и в най-големите си кошмари Мохамед не си бе представял, че приятелят му притежава ядрена бомба с разрушителна сила.

— Кого ще убиеш?

— Президента. Самия президент на Съединените американски щати.

> 70

Всичките четири телевизионни канала в Ричмънд започнаха новинарските си емисии с един и същи репортаж. В района издирваха престъпници, а подобни събития се случваха твърде рядко, заради което вниманието на аудиторията бе приковано в екраните. Репортерите и телевизионните оператори с камерите бяха обсадили болницата, в която се възстановяваше от мозъчна операция раненият полицай. Окупирали бяха и местопрестъплението, както и шерифския участък на окръг Хановър.

По време на новините в шест часа вечерта шерифът Рандъл Макгоуън пусна видеозапис на инцидента, заснет от камерата, монтирана в патрулната кола на полицая. Толкова изумителен и неочакван беше ударът, че до единайсет часа вечерта със сигурност всеки от Шарлот до Балтимор щеше да я е гледал. Шерифът Макгоуън съобщи на журналистите, че се издирва зелено-бяло такси, най-вероятно управлявано от Мохамед Ансари, жител на Ричмънд. Показана беше фотография на Ансари, както и кратко описание на втората кола, избягала от местопрестъплението.

Скип Макмахън изрично настоя за последното. Той поддържаше постоянна връзка с шерифа Макгоуън и специалния агент от отдела на ФБР в Ричмънд, натоварен със случая. Контролно-пропускателните пунктове, установени по пътищата от местните полицейски служби, още не бяха дали никакъв резултат. Затова беше крайно наложително да прибегнат до помощта на медиите. Голям напредък отбелязаха с видеозаписа от инцидента. Камерата не беше заснела регистрационния номер, но надписа на таксиметровата компания се виждаше. След бърза проверка диспечерът от компанията потвърди, че връзката с едно от такситата е прекъснала преди около три часа. Когато Макмахън и екипът му чуха, че името на шофьора е Мохамед Ансари, подскочиха. Още една бърза проверка, този път в базата данни на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, накара кръвта им да изстине. Според събраните данни Ансари беше имигрирал в Америка от Афганистан в края на осемдесетте с помощта на Управлението. След 11 септември 2001 г. от ЦРУ го бяха разпитвали дали поддържа още контакти с Мустафа ал Ямани. Ансари беше заявил за протокола, че обича Америка като своя родна страна и гневно осъжда извършеното от „Ал Кайда“.

По обясними причини Рап се съмняваше в искреността на тези думи. Един по един започнаха да се натрупват нови факти. Заместник-шериф спира камион, струва му се, че разпознава Зубаир, за когото вече знаят, че е вербуван от ал Ямани. Изведнъж полицаят е прегазен от такси, шофирано от човек, който преди двайсет години се е бил заедно с ал Ямани в Афганистан. Не, това определено не бяха случайни съвпадения.

Тъкмо се бяха отчаяли, когато руският колега на Раймър ги зарадва с добра новина. Той и неговият екип току-що бяха направили пълна проверка на полигона, на който някога бяха изпитвали ядрените експлозиви. Само една от дупките, в които бяха извършени неуспешни опити, беше разровена. Руснаците се извиниха, но в същото време бяха уверени, че американците са заловили единственото парче радиоактивен материал. Освен това екипът на ФБР за откриване и обезвреждане на оръжия за масово поразяване проведе кратък обиск в дома на Ансари и в служебното му шкафче в компанията, но не откри никакви следи от радиация.

Тогава какво имаше в ремаркето? И Раймър, и Макмахън спореха, че най-вероятно е сглобена с подръчни средства бомба, направена от торови химикали и петролни продукти. В борбата с тероризма я наричаха „бомбата на бедняка“ — съвременна и много по-мощна версия на коктейла „Молотов“. Възможно бе и да е „мръсна“ бомба, но нейното производство беше трудно, затова вероятността беше по-малка. Всички се съгласиха единодушно обаче, че „Ал Кайда“ се стреми да извърши нападение въпреки провала си в Чарлстън. Макмахън и Рап измислиха стратегия за действие и се посъветваха с началниците си, преди да пристъпят към изпълнението.