Чтение онлайн

Също като ал Ямани Хасан и Халед се бяха обучавали да управляват съдове в Каспийско море. Те отговаряха за приемането и подготовката на нови смъртници. Кандидатите пристигаха с кораб от целия регион. Настаняваха ги за ден-два и чакаха ал Ямани да се върне с плоскодънната баржа. През това време, преди да дойде следващото попълнение, нямаха други задачи. Именно в свободните си дни бяха обучени в корабно и морско дело. Парите не бяха проблем, затова винаги когато изскочеше възможност, те наемаха кораб или лодка и се упражняваха в тихите води на Горганския залив, на югоизточния бряг на Каспийско море.

Въпреки наученото обаче те не бяха в състояние да запомнят всичките назъбени брегове и скали на залива Чесапийк. Системата за сателитна навигация и картата на борда обаче много им помогнаха. Те не бяха очаквали, че ще управляват морски съд точно в тези географски ширини. Първоначалният план беше да тръгнат от Далгрен на река Потомак и да стигнат до Вашингтон, шейсет и четири километра по на юг. Речният маршрут излизаше малко по-дълъг от сухоземния, но бе незначителен в сравнение с тристате километра шосе, които щяха да преодоляват в дъжд и при лоша видимост.

Ал Ямани беше коленичил, но не се молеше, а отново повръщаше. Това не беше добър знак. Вече не можеше да задържи в стомаха си и един залък. Страдаше от неутолима жажда, но с всяка следваща чаша вода повръщаше все по-неудържимо. Слузта беше сменила цвета си от розов в тъмноален. Хвана се с две ръце за стените на миниатюрната тоалетна и се приготви за новите спазми.

Гаденето му премина. Беше увиснал над тоалетната чиния, от устата му капеха кръв и лиги. Цялото му тяло бе покрито с пот и се тресеше. Това щеше да е последният му ден на този свят, независимо дали ще успее или не. Но не вярваше да се провалят. Не и след вчерашния ден. Аллах ги напътстваше, показваше им сигурния път към тяхната съдба.

Те всички щяха да умрат. Трябваше да излъже учения, нямаше как. Но не изпитваше никакъв срам. Някои хора не бяха достатъчно силни да се примирят с истината. Ученият беше изкарал по-голямата част от пътуването седнал в леглото на малката кабина, възможно най-далеч от бомбата. Той изрично настояваше да сложат бомбата на рампата от фибростъкло, която се намираше на кърмата. Доста се бяха постарали да покрият устройството, но то продължаваше да излъчва силна радиация. Поради тази причина го поставиха по-далеч, встрани от вятъра, който духаше към тях.

Ученият беше попитал какво предстои по план, след като стигнат до Вашингтон. Ал Ямани му обясни, че ще задействат часовниковия механизъм на бомбата, ще завържат моторницата на пристана и ще изчезнат. „Как ще се измъкнем?“ — попита го Зубаир. Ал Ямани му каза, че в града ще ги чака техен човек. Поредната лъжа, но пакистанецът нямаше никога да разбере това, защото щеше да е мъртъв, преди да са стигнали Вашингтон.

В малката кабина слезе Халед.

— Наближаваме реката.

Ал Ямани едва събра сили да стане. Той вдигна ръка, Халед го подхвана и му помогна.

— Още ли вали?

— Да.

Дори и с чужда помощ за саудитеца беше цяло изпитание да се изправи на крака. Ал Ямани с големи усилия тръгна да изкачва стъпалата към палубата, Халед го побутваше и го придържаше отзад. Когато стигнаха горе, той седна на пейката до Хасан, който управляваше моторницата.

Ал Ямани впери поглед през мокрото от дъжда предно стъкло и изчака чистачката да забърше капките, за да види ясно какво ги очаква напред.

— Някакви неприятности?

— Не, но изглежда имаме още път.

— Къде се намира реката?

— Според сателита трябва да стигнем след около километър и половина, пада се вляво.

Ал Ямани не виждаше нищо от дъжда, но имаше пълно доверие на бойния си другар.

— Ако видиш нещо тревожно, ще минем покрай устието, после ще решим дали да отидем в Балтимор или да опитаме отново.

— Ясно. Може би е хубаво да накараме учения да сглоби оръжието сега.

Ал Ямани също го бе обмислял, но още се колебаеше — не искаше да прибързва. Възможно бе лошото време да отложи церемонията по откриването на мемориала. Докато не разбереше със сигурност, щеше да чака.

— Каква е метеорологичната прогноза?

Хасан не отделяше поглед от водата, но посочи към таблото на радиото.

— И те не знаят дали скоро ще се оправи или не. Според тях вероятността днес следобед да се проясни е петдесет процента.

По-малко от минута след това те забелязаха воден знак, указващ устието на Потомак. През нощта се бяха движили по-бавно от очакваното, наложи се Хасан да компенсира с по-висока скорост, докато се намираха във водите на залива. Сега обаче издърпа назад дроселите и моторницата свали скоростта си рязко от петдесет на около десет километра в час. На хоризонта не се виждаха други съдове.

Двамата се усмихнаха доволно.

— Колко време ще ни е необходимо да доближим града? — попита ал Ямани.

— Би трябвало да стигнем до обяд. Цял час преди началото на церемонията.

Саудитецът се ухили.

— Добре, много добре.

> 83

# Вашингтон, окръг Колумбия

Нощта беше дълга и напрегната. На сутринта обаче въпросите бяха повече от отговорите. Президентът се бе качил на хеликоптера заедно с държавните глави и съпругите им и заминаха за Кемп Дейвид. Айрини Кенеди, съветникът по националната сигурност Хейк, държавният секретар Бърг и началничката на кабинета Джоунс излетяха с друг хеликоптер от площадката на Пентагона и се срещнаха с президента в секретния обект „Р“, близо до Кемп Дейвид. Там се намираха в безопасност и имаха възможност да наблюдават ситуацията. Преди обаче всичките да излязат от Ситуационната зала, Рап принудително отне мобилния телефон на Джоунс.

В средата на деня Мич командирова министъра на отбраната Кълбъртсън в обект „Р“, за да се присъедини към Кенеди и Хейк. Така мнението на тримата щеше да натежи пред президента Хейс, а съветите на Джоунс и Бърг — да останат на заден план. Макар Джоунс да беше сериозно унижена на среднощното съвещание, тя не беше от хората, които се предават толкова лесно. На Рап мира не му даваше мисълта, че съвсем скоро тя отново ще шушне на ухото на президента и ще повлияе погрешно на неговата преценка. Мич сподели опасенията си с министъра на отбраната и Кълбъртсън му даде дума, че няма да се церемони много с Джоунс, ако тя се опита да търси реванш. Също така му обеща, че военните ще следят всички разговори от и към обект „Р“.

Останалите участници в среднощното съвещание в Ситуационната зала — директорът на ФБР Роуч, главният прокурор Стоукс, Пеги Стийли, Макмахън и Рап — се преместиха в Обединения център за борба с тероризма. Мич даде на всички ясно да разберат, че всякакви лични разговори са абсолютно забранени. Никой извън тяхната малобройна група не биваше да узнава истинската причина за евакуацията на президента и гостите му. Ако журналистите разберяха, щяха отново да се повторят събитията от началото на седмицата. Само че този път терористите можеха да взривят преждевременно бомбата. Затова Рап конфискува мобилния телефон и на Стийли.