Чтение онлайн

Ал Ямани би свършил тази работа и сам, но вече нямаше сили да свети маслото дори на някой толкова слаб като Зубаир.

— Да, може да го убиеш.

— Благодаря. — Халед слезе отново в кабината. След малко се върна с учения.

Зубаир си беше сложил една от оловните престилки, носеше лаптопа. Ал Ямани понечи да му каже да свали престилката, но размисли. От сутринта бяха видели само няколко съда, а в момента не се забелязваха никакви.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита го той.

— Не. Само ми кажете кога искате бомбата да се взриви. — Зубаир погледна часовника си. — Сега е единайсет часа и осем минути.

— След два часа.

Зубаир се изненада:

— Кога ще стигнем пристана?

— След около час.

— Така няма да ни остане много време за бягство.

— Напротив, повече от достатъчно е.

Зубаир понечи да влезе в спор, но си каза, че няма смисъл. Тези двамата воини на джихада му хвърляха кръвнишки погледи вече два дни. Имаше предчувствие, че замислят нещо лошо.

— Добре тогава.

Пакистанецът отиде на кърмата, излезе от брезентовия навес направо на дъжда. Месеци наред беше проектирал детонатора, затова беше единственият, който можеше да задейства или изключи оръжието. С помощта на компютъра операцията по включването на брояча щеше да му отнеме само няколко секунди. Зубаир отвори хладилника и се възхити на творението си. Радиоактивното парче не се виждаше. Беше покрито с външна обвивка от пластични експлозиви и сложна верига от шест отделни детонатора, свързани с жици. Ако случайно откриеха бомбата, никой не би могъл да я обезвреди навреме. Всеки детонатор беше независим от другите и имаше собствена верига с многобройни заблуждаващи кабели.

Пакистанският учен включи единия край на кабела в лаптопа, а другия — в цифровия блок на устройството. После набра на клавиатурата две отделни пароли и задейства обратното броене. Определено не искаше да е наблизо, когато тази бомба експлодира. На екраните на шестте детонатора се появиха цифрите 02:00:00. Зубаир се усмихна при мисълта, че само той може да спре експлозиите. Въведе и последната парола и шестте екрана започнаха да отброяват в синхрон времето.

Изключи лаптопа, извади кабела и затвори хладилника. Тъкмо се обърна, за да се скрие под навеса от силния дъжд, когато се натъкна на огромния като гардероб гръден кош на Халед.

— Свърши ли?

— Да — отвърна Зубаир малко изнервено. — Не му харесваше как двамата мъже се отнасят с него напоследък.

Халед сграбчи с едната си ръка пакистанеца за лакътя, а с другата устреми напред нож със седемсантиметрово острие. Но вместо да пробие гърдите на Зубаир, то се заби в оловната престилка и заседна там.

Пакистанецът изкрещя и се опита да се извърти. В резултат лаптопът, който учения още държеше, връхлетя с всичка сила върху брадичката на Халед и го зашемети за миг. Той обаче бързо се окопити и сграбчи пакистанеца за ризата. Този път оловната престилка не му попречи. Заби яростно ножа във врата на Зубаир. Когато го извади, цялата кърма беше опръскана с яркочервена кръв.

Силната струя кръв удари Халед в окото и за секунда той изгуби равновесие върху мократа от дъжда палуба. В същото време обезумелият от ужас и болка пакистанец се отскубна от своя нападател. Стисна с пръсти прободната рана, от която продължаваше да шурти кръв, препъна се и падна зад борда, право в реката.

Моторницата се движеше с трийсет и два километра в час. Хасан се обърна към ал Ямани за инструкции.

Ал Ямани погледна към водата. Зубаир вече потъваше, макар че продължаваше да пляска бясно с ръце по повърхността. Бореше се за живота си. Саудитецът погледна към объркания Халед. Помощникът му бе опръскан с кръв от главата до петите. Голяма част от палубата и единия борд на лодката също бяха почервенели. Дъждът обаче вече отмиваше следите.

Саудитецът отправи взор в далечината.

— Продължаваме напред. Дори и да открият тялото му, няма да ни спрат.

> 87

# Вашингтон, окръг Колумбия

Рап изтича през вратата и се втурна към чакащия го хеликоптер. Вятърът се беше усилил, но небето на изток се проясняваше. Скоро дъждът щеше да спре, а хората — да се насъберат край реката, на обширния пешеходен булевард Нешънъл Мол. Рап отвори страничната врата на хеликоптера „Бел 430“ и скочи вътре. Вратата се затвори с плъзгане, шумът от двигателите „Алисън“ и петте въртящи се ротора остана отвън.

Отзад седяха четирима мъже, облечени в цивилни дрехи, както той беше настоял. Единият от тях носеше снайперова пушка със специално предназначение, другите трима — картечни пистолети MP-5. И четирите оръжия бяха със заглушители на цевите. Рап щеше да ги инструктира, когато свършеше с пилотите.

Подаде на единия от пилотите фотографията, която беше извадил от електронната страница на фирмата производител.

— Това е моторницата, която търсим. Дълга е единайсет метра, на кърмата й със златни букви е изписано „Скандинавска принцеса, Йорк Ривър, Вирджиния“.

Пилотът предаде фотографията на помощника си и попита:

— Откъде искате да започнем?

— Нека тръгнем от моста Кий, ще караме надолу по течението.

Пилотът кимна и бързият служебен хеликоптер се вдигна във въздуха. Колесникът му плавно се прибра в търбуха и машината се плъзна към хоризонта на изток.

Когато откриха, че моторницата е изчезнала, Рап поиска да говори директно със сина. Последният даде пълно описание на лодката и оттам влязоха в интернет на страницата на производителя. Баща му кръстил съда „Скандинавската принцеса“ на съпругата си. Синът попита Рап дали знае нещо за родителите му. Мич нямаше куража, нито времето, да му признае, че най-вероятно са мъртви. Затова го излъга. Ал Ямани искаше да избие хиляди, едва ли би проявил състрадание към двама старци, макар и безобидни.

Когато Рап приключи разговора със сина, той проведе още три обаждания. Първото беше до генерал Флъд в Пентагона. Мич му каза точно какво му е необходимо и къде иска да се разположат силите. Флъд го изслуша търпеливо. Тъй като беше работил с Рап много пъти преди, четиризвездният генерал беше напълно уверен в аналитичните и тактическите способности на младежа. Обеща му, че исканите от него сили ще бъдат разположени на уречените места възможно най-скоро. Второто обаждане на Рап беше до ЦРУ. Оттам поиска хеликоптер и четиричленна група по сигурността, облечена в цивилни дрехи. Групата заедно с хеликоптера трябваше да бъде изпратена незабавно в Обединения център за борба с тероризма. Третият и последен разговор беше с Кенеди. Не искаше да се обръща към президента, да му дава обяснения и да иска от него разрешение. Нямаше време за подобни усложнения. Кенеди обеща да предаде всичко на Хейс и да му се обади с отговора.

Рап погледна към четиримата мъже. Бяха доста яки, личеше си, че са бивши военни. Ако разполагаше с повече време, би повикал екипа наемници, с които беше свикнал да работи, но в момента всяка секунда беше безценна.

— Кой е командирът?

Тримата седяха с лице към предницата на машината, а четвъртият седеше до Мич, с гръб към пилотите. Последният вдигна ръка и отвърна:

— Аз.

Най-добрият офицер на ЦРУ протегна ръка за поздрав:

— Казвам се Мич Рап.

— Знам кой сте, сър. Приятно ми е, Джим Брукс. — Мъжът видимо беше на неговата възраст. — За мен е чест да работя с вас.