Чтение онлайн

Дебатите спряха и Рап продължи:

— Господин президент, трябва да вземете решение. Аз и бомбата сме вече в хеликоптера и летим на запад от града. Ако искате да я хвърля в Чесапийк, по-добре побързайте, за да ми стигне времето да обърна и да мина отново над него.

— Вече летите към Маунт Уедър? — изуми се главният прокурор.

— Да. Стига сте хленчил. Аз съм този, който прекара последния час заедно с бомбата.

Гласът на президента беше спокоен:

— Не искам никой да говори, ако не го питам. Господин Раймър, на какво разстояние трябва да отведем хората от Маунт Уедър, за да ги предпазим от взрива и облака?

— На не много голямо, сър. Според нашия компютърен анализ, ако противоударните врати са затворени, обектът ще удържи цялата ударна вълна. Има и малка вероятност нещо да изскочи навън, но то ще е незначително.

— Какво е разстоянието?

— Километър и половина е достатъчен.

— Мич, колко време ни остава?

— Трийсет и осем минути.

— А за колко време ще стигнеш до Маунт Уедър?

— Приблизително за двайсет и пет минути.

— Генерал Флъд… какво мислите по въпроса?

— Имаме и други съоръжения, сър, обект „Р“, например, където вие се намирате в момента…

— Но — прекъсна го министър Макелън — Маунт Уедър е най-важният обект в системата.

— Кендъл! — тросна се президентът. — Говоря с генерал Флъд. Когато ти искам мнението, тогава ще се месиш. Та какво казвахте, генерале?

— Първо, най-важният обект в системата е НОРАД. Второ, от гледна точка на Пентагона обект „Р“ е по-важен от Маунт Уедър. Сред генералитета преобладава мнението, че тези бункери са добри за управление и контрол, но ако някой ден влезем във война с руснаците или китайците, Маунт Уедър ще бъде погребан в първите минути на техния мащабен удар по многобройни цели. Или от някоя тяхна мегатонна бомба.

— Значи казвате, че е излишен.

— Сър, според мен той стана излишен, година след като строежът му завърши.

— Колко време ще ни трябва да евакуираме персонала?

— Нямам представа, но знам, че противоударните врати се затварят цели десет минути.

Настъпи мълчание, секундите минаваха. Тогава президентът нареди:

— Искам да евакуирате Маунт Уедър незабавно! Генерал Флъд, настоявам членовете на кабинета да бъдат в първия хеликоптер.

— Слушам, сър.

— И се погрижете Мич да получи всичко необходимо.

— Благодаря ви, господин президент — каза Рап. — След минута ще ви се обадя, за да ви съобщя точно кога ще пристигнем.

Рап затвори телефона и надникна в кабината.

— Знаете ли къде се намира Маунт Уедър? — Пилотите кимнаха. — Добре тогава. Карайте натам със скоростта на светлината.

> 94

# Вирджиния

Маунт Уедър е разположен в назъбения скалист край на щата, близо до границата на Западна Вирджиния, на осем километра от град Блумонт, Вирджиния. Върхът е част от планината Блу Ридж и отгоре минава голям път. Обектът се простира само върху четиристотин декара, но се вижда от километри заради големите комуникационни кули, които стърчат от върха на планината. Едната от кулите е собственост на телекомуникационната компания „Ей Ти & Ти“. Още от зараждането си обектът винаги е забулен в дълбока мистерия. Дори конгресът няма право да проверява годишния му бюджет. През годините съоръжението многократно си менеше имената, за да опази местоположението и предназначението си в тайна. Названията варираха от първото му кодово име — Високата точка, през Кристалния дворец (името на президентската част от помещенията в бункера), до дълъг списък от тривиални имена, които за различните правителствени агенции имат различни значения. В крайна сметка обаче най-често го наричат Маунт Уедър.

Мястото представлява истински мастодонт от времето на Студената война. До голяма степен прилича на обект „Р“, проектирано е да издържи при ядрена война, но от времето, когато бомбите бяха големи по размери и малки по мощност. За щастие на хората, които биха се преместили в бомбоубежището в случай на ядрена война, Маунт Уедър нямаше печалната слава на линията „Зигфрид“ или линията „Мажино“. Историята съдържаше достатъчно примери за крепости и убежища, оказали се ненужни по време на война и превзети от врага с лекота. Сега обаче на съоръжението му предстоеше да изиграе важна роля и в крайна сметка да послужи за гробница, каквато то винаги си беше.

Когато хеликоптерът доближи планината, Рап забеляза множество коли, които пъплеха по пътя като мравки, стремящи се да напуснат мравуняка. Четири военни транспортни хеликоптера излитаха от малката площадка на върха на планината, пети се издигаше от пистата при източния портал. В бункера се влизаше през два основни пътя — по един от всяка страна на скалата. И по двата пътя движението беше доста оживено. Неколцина тепърва тичаха към колите си, но болшинството вече се бе отдалечило на повече от километър.

Както беше обещал генерал Флъд, на хеликоптерната площадка ги чакаше пикап. Той беше обърнат към бетонния подсилен тунел, който водеше към недрата на планината. Рап погледна часовника си. Бяха минали още дванайсет минути. Вдигна оловното платнище от хладилната камера и провери броячите. Показваха 00:12:26. Малко повече от дванайсет минути.

Раймър му бе обяснил, че специалистите ще внесат бомбата, ще я закарат в центъра на бункера и ще я качат на асансьора, който ще я спусне на трийсет метра дълбочина в скалата. Той обеща на Рап, че ще имат достатъчно време да извършат всички тези действия. „Дано е прав“ — каза си Рап.

Хеликоптерът на ЦРУ кацна в центъра на площадката. Рап веднага отвори страничната врата и грабна дръжката на хладилната камера. Издърпа я до ръба на машината, на помощ му се притекоха четирима мъже от федералната охранителна служба, облечени в сини комбинезони. Сякаш бяха на траурна церемония, те вдигнаха хладилната камера подобно на ковчег и я натовариха в пикапа. Трима от тях скочиха в камиона, а командирът им застана зад волана. Рап седна до него и потеглиха.

Слънчевата светлина изчезна зад тях, когато влязоха в дългия тунел. Мъжът, който караше, каза:

— Ти ли си човекът, когото министър Макелън и главният прокурор Стоукс псуват от двайсет минути?

— Мисля, че няма кой друг да е.

Тунелът се стесни малко и те минаха през нещо като КПП. Шофьорът натисна клаксона и настъпи педала на газта.

— Трябва да започнем затварянето на вратите.

Рап погледна часовника си и кимна. Движеха се по план.

— Макелън казва, че си голяма напаст — добави развеселено мъжът.

Рап се усмихна и поклати глава.

— Да… ами, всъщност Макелън нищо не разбира. Не знам дали изобщо има право да ме съди.

— Аз не споря. Какво има в хладилника?

Рап продължи да гледа напред. Краят на тунела не се виждаше.

— Не ти ли казаха?

— Не.

— Ето какъв е планът, лейтенанте. Когато стигнем до асансьора, ще ти кажа какво има.

— Е, каквото и да е, явно не е на добро. Ето го асансьора.

Камионът намали и рязко се закова върху бетонната настилка. Всички слязоха. Шефът на охранителната група отвори товарния асансьор и Рап помогна на останалите трима да пренесат хладилния сандък. Излязоха от кабинката и натиснаха бутона за най-долния етаж. Рап проследи с поглед товара и се качи обратно в пикапа.