Чтение онлайн

Докато се връщаха, погледна часовника си. Имаха малко повече от осем минути.

— Та какво има в хладилника? — попита отново шофьорът.

Рап се засмя. Младежът щеше да разбере рано или късно.

— Бомба.

— Каква бомба?

— Ядрена.

— Майтапиш ли се?

— Не. По-добре дай повечко газ, защото ще гръмне след осем минути. И ако тези врати не удържат ударната вълна, свършено е с нас.

Младият лейтенант натисна педала на газта докрай и те се понесоха по тунела. Няма и минута след това спряха пред първата противовзривна врата, която вече бе наполовина затворена. Зарязаха камиона и се затичаха. Минаха покрай втората врата и излязоха на пътя, отново на слънчева светлина. Шефът на групата от ФОС каза на хората си какво е имало в сандъка. Новината ги шокира. На Рап му оставаше само да се смее пред лицето на подобно безумие.

Стигнаха до хеликоптерната площадка. Разполагаха с по-малко от три минути. Накачиха се на машината. Хеликоптерът се издигна и със светкавична скорост полетя на изток. Рап се обади на Раймър и му докладва, че устройството е било безопасно напъхано в бункера. Раймър го успокои, че ако са на повече от километър и половина от обекта, когато бомбата експлодира, няма да ги застраши електромагнитният импулс, иначе способен да свали винтокрилата машина. Рап нареди на пилотите да продължават напред.

Преброи оставащите секунди и се сети за жена си. Прииска му се хеликоптерът да лети по-бързо. Когато останаха десет секунди до детонацията, той извика на всички:

— Затворете очи и не ги отваряйте докато не ви кажа.

Рап продължи да брои секундите наум. Преброи до десет, но не чу нищо. След двайсет секунди отново набра номера на Раймър.

— Какво стана? Взриви ли се?

— Определено. Засякохме трус по цялата граница на щата.

— Планината удържа ли взрива?

— Не знам. Ти си по-близо от мен.

Рап накара пилота да обърне, за да хвърли един поглед. Никъде из красивия пейзаж, покрит с дървета, не се виждаха поражения. Нямаше и дим.

Мич се усмихна и добави:

— Кажи на президента, че успяхме. Всичко е наред.

— Мисля, че трябва лично да му се обадиш. Ти изнесе тежката работа на плещите си.

— Идеята беше твоя, Пол. Ти му се обади. Аз ще взема да подремна малко. — Рап затвори телефона, преди Раймър да се възпротиви. Изведнъж му се прииска да си поговори с някого.

Набра един друг номер. След шестото позвъняване съпругата му вдигна.

— Не ми казвай, че не можеш да дойдеш. — Гласът й беше изпълнен с разочарование.

— Хайде, скъпа, имай малко вяра в мен.

— Значи ще дойдеш? — възкликна тя.

— Аха, чакай ме за вечеря. — Рап реши, че след случилото се надали ще му откажат да използва служебния самолет на Управлението.

— Всичко наред ли е?

Той погледна към комуникационната кула, която продължаваше да стърчи на върха на Маунт Уедър.

— Да, скъпа, направо е страхотно.

> Епилог

# Понеделник сутринта, Денят на загиналите във войните

Птичките пееха, слънчевите лъчи проникваха през процепите на щорите. Някъде в далечината се чуваше ръмженето на моторница. Лятото беше в разгара си. Рап се размърда и потърси меката, гладка кожа на жена си. Ръката му напипа само възглавницата. Стисна я и се извърна. Сам не знаеше дали да стане или да поспи още. Къщата за гости в ранчото на тъста и тъщата беше идеална за спане. Намираше се само на десетина метра от водата и когато бризът подухнеше, водата се надигаше, започваше монотонно да гали брега и докарваше човек до приятен унес. Сърдечният пулс на майката природа.

Тази сутрин бриз нямаше. Ръмженето на моторницата постепенно затихна, замени го звука на друга плаваща лодка — лодка, която му се стори много позната. Родителите на жена му бяха страстни почитатели на водните ски. Обикновено практикуваха този спорт два пъти през деня — рано сутрин и късно вечер. Повече наблягаха на първото, вечерите бяха като допълнителен бонус.

В събота Рап напусна Вашингтон веднага след края на изпитанието. Проведе кратък, не много приятен разговор с Кенеди. Пълното осъзнаване на това, каква катастрофа бяха предотвратили само преди часове, връхлетя съзнанието му с всичка сила. С прямия си, безцеремонен тон сподели какво мисли за някои високопоставени хора в правителството. Тя го помоли да задържи мнението за себе си и затвори.

Излетя от Вашингтон на борда на частен самолет. Кацна в Райнлендър, Уисконсин, където го чакаше съпругата му. Същата вечер накладоха голям огън в гората и прекараха времето заедно с нейните родители, като си разказваха различни истории. Изобщо не стана дума за събитията от последната седмица. Рап спа непробудно през цялата нощ и дори пропусна сутрешния ритуал с водните ски. През останалата част от деня обаче Ана и тримата й братя не го оставиха на мира. Това беше принцип в семейство Райли — ако не караш ски, значи за нищо не ставаш. За да не търпи повече нападките и обидите, той отметна завивките и стана.

В малката кухня откри кана с кафе и бележка: „Скъпи, отидох да карам ски. По-добре си домъкни задника до брега или никога няма да ти простя.“ Рап се усмихна. Наля си чаша кафе и погледна към езерото. Зърна ги зад високите борове — караха покрай северния бряг. Върна се в спалнята, сложи си бански и стара избеляла тениска.

По обратния път към кухнята сателитният му телефон звънна. Взе го и погледна дисплея. Беше Кенеди. Откакто напусна Вашингтон, това беше четвъртият й опит да се свърже с него. В къщата нямаше телевизор, а и той нито веднъж не беше пуснал радиото, за да научи какво става по света. Загледа се в дисплея и след няколко секунди с неохота реши, че все пак е добре да разбере.

— Ало.

— Добро утро — поздрави тя притеснено.

— Всичко наред ли е? — сънено попита Рап.

— Да, всичко е наред. Седя на терасата и гледам как Томи прави пясъчен замък. Би ли ми обяснил защо не си вдигаше телефона?

Рап взе кафето си и излезе навън. Вратата зад него се затвори сама.

— Нямах настроение да говорим. — Мич тръгна към езерото.

— И защо така?

След като в събота напусна Вашингтон, негодуванието му към онези, които не споделяха неговата всеотдайност, значително бе намаляло.

— А ти как мислиш, Айрини? Не ти ли хрумна, че ми писна от всичките тия глупости?

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Най-напред, само минути ни деляха от унищожението на половин милион души и столицата на страната. — Старите дъски на дока скърцаха под тежестта му.

— Но унищожение нямаше, Мич. Благодарение на теб, Пол Раймър, Скип и още много други хора ние ги спряхме.

Рап седна в шезлонга на ръба на дока.

— Изобщо не биваше да се стига дотам, Айрини. Просто имахме дяволски късмет.