Чтение онлайн

— Ще пийнем вино, ще вкусим от хубавия живот, а? Ще отидем на ресторант. Да разнообразим войнишката храна.

— Добре. Чудесно.

Уелкъм нямаше нищо против някой друг да планира целия му ден. Имаше чувството, че пак е във флотата.

— Тръгваме след няколко минути — продължи Хейс. — Имам малко работа тук, в сградата. Няма да се бавя. Да речем половин мас.

— Както кажеш.

— Да не избягаш.

— Няма къде да отида — отговори Уелкъм, преди да разбере, че Хейс се шегува.

Хейс излезе и Уелкъм остана сам в апартамента. Не беше лош. Намираше се в хубав квартал. Но нещо го караше да се чувства неловко и след като погледа няколко минути уличното движение, осъзна, че няма представа къде се намира. Някъде в Сан Франциско. Но, по дяволите, градът беше голям. Качеше ли се на някое такси, нямаше да може да се върне тук.

Уелкъм съзря един телефон пред магазина за плодове и зеленчуци на ъгъла. Слезе долу и пресече улицата. Кракът го болеше. Защо не си взе бастуна? Набра номера на Грейс, но никой не вдигна.

Влезе в магазина, като се надяваше, че ще имат карта на града. Щеше да си я купи и да я изучи, за да се ориентира. Не обичаше да не знае къде се намира. Но в магазина нямаше карти. Накрая си купи овесени ядки, хляб, захар и мляко за закуска.

Изведнъж осъзна, че не само мястото му е непознато. Не познаваше и хората. Беше изолиран. Никой не го познаваше. Никой не очакваше нищо от него.

Досега чувството за дълг и отговорност го бяха задържали на едно място. Но днес не дължеше никому нищо. Можеше да прави каквото поиска. Знаеше, че би трябвало да се чувства щастлив. Беше свободен. Но това го изнервяше. Сякаш се беше изгубил.

Уелкъм се върна в апартамента толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Седна до прозореца и зачака. Надяваше се, че Хейс няма да се забави прекалено дълго.

Нол и синът му се прибраха у дома няколко часа преди Мери. Измиха шевролета и го лъснаха. Нол влезе в къщата и пусна прахосмукачката в кухнята. Мери се върна.

Рой изтича към нея и викна:

— Хрътки от ада!

Тя погледна Нол и попита:

— Откъде, за Бога…

— Не питай мен — отговори Нол. — Научава разни неща. Де да знам откъде.

По пътя за дома си Хейс спря пред един магазин за деликатеси на Юниън стрийт.

Уелкъм влезе с него. Хейс поръча печени на грил пилешки гърди със стафиди, печен патладжан с козе сирене, пресен босилек и марули. После минаха покрай „Президио“, нагоре по магистралата и по моста Голдън Гейт.

Океанът се намираше вляво от Уелкъм, а отдясно — заливът. Мостът не беше златен, а червеникав. Хейс каза, че Голдън Гейт е всъщност устието на залива. Мястото се казвало така още преди да има мост там.

Бяха в средата на моста. Уелкъм се огледа. Никога не беше минавал по Голдън Гейт, но знаеше какво ще види. Нали непрекъснато го даваха по филмите, телевизията и рекламите. Той погледна през дясното си рамо и пред очите му се разкри поразителна гледка — очертанията на Сан Франциско, белите административни сгради в центъра и пристаните, прорязали залива.

Непрекъснато даваха този изглед в телевизионния сериал „Улиците на Сан Франциско“.

Вляво от Уелкъм, на отсрещната страна на панорамата, се извисяваше една отвесна скала, която сякаш беше покрита с мъхест зелен филц. Оттам можеше да се види целият град. Един продавач на портативни диктофони се бе хвърлил с колата си от тази скала. Оттам бе скочил и един смотаняк — от радост по новата си тойота.

Ами, да. Уелкъм позна това място веднага.

— Не е лошо, а? — попита Хейс.

— Това е най-малкото, което може да се каже.

— Как ти се вижда градът? Като се има предвид, че още не си видял и една десета от него.

— Не разбирам много от градове. Морските пехотинци обитават забутани места.

— Предполагам, че си пътувал много.

— Да. Видях доста заливи, пустини и джунгли. Ако искаш да ти разказвам за джунглите — готово. Но не съм виждал много градове. Бях известно време в Бейрут, Риад, Панама Сити, Сан Салвадор. О, да, и в началото на ’87-ма бях в Триполи, Либия.

— Разбира се.

Хейс го погледна така, сякаш искаше да каже: „Я не продавай краставици на краставичаря!“

— Макар че бях само на пристанището. Това не се ли брои? С водолазна екипировка. Пътувахме с една от онези двуместни подводни лодки, които се изстрелват от голямата подводница. Нямах много време да разглеждам забележителностите на града.

Недоверчивостта на Хейс постепенно се изпари, както изчезва драсканица от тебешир след дъжда.

— Предполагам, че Сан Франциско ти се струва много хубав след всичко това — рече той.

— Несъмнено.

На пътния знак на магистралата от другата страна на моста пишеше МАРИН КАУНТИ, а на следващия разклон — СОСАЛИТО. Вдясно, отвъд предпазните перила на магистралата, се бяха сгушили червеникави къщички върху стръмния склон, които те дразнят, изнервят и потиснат. Красива гледка. Уелкъм бе виждал много места, които те дразнеха, изнервяха и потискаха. Тук изпитваше точно обратното. Чувстваше се добре. Заради самото съчетание на хълмове, небе и вода.

След няколко километра излязоха от магистралата на отклонението за ТИБУРОН, Сега се движеха по едно двупосочно шосе, където иззад боровете и тополите надничаха пътечки към къщите. Ливадите дори в предградията изглеждаха добре. Тревата беше окосена, а цветните лехи — оплевени. Тук явно боята никога не се олющваше. По пътищата нямаше дупки.

Завиха наляво, по Алтамонте Драйв. Беемвето се стрелна нагоре по завоите. Докато се изкачваха, под тях се появи заливът и Сан Франциско.

— Къде отиваме? — попита Уелкъм.

— У дома — отговори Хейс.

Аха, помисли си Уелкъм.

Сега вече всичко започваше да става недействително. Като някаква шега. Тези къщи наоколо. Уелкъм знаеше, че някъде хората живеят в разкош и удобства, но това беше тайнство за него.

Когато на Уелкъм му се стори, че къщите вече не могат да стават по-хубави, Хейс направи още два завоя и спря в алеята за коли на върха на хълма.

Значи това е домът му.

Двамата слязоха от беемвето. Уелкъм очакваше Хейс да се поизфука малко, да тръгне по-наперено. Поне за да види реакцията на госта си. Но Хейс вървеше съвсем нехайно към външната врата.

Това вече беше чиста наглост от негова страна — да гледа на целия този разкош като на нещо, което му се полага.

Вътре къщата приличаше на плевника на огромен хамбар. Варосани стълбове, греди от червено дърво. Сякаш беше някакъв малък рафт над главния етаж.

Някой беше пуснал силно музика — ако това изобщо можеше да се нарече така — загадъчен хор и виене без инструменти.