Чтение онлайн

Рурк излезе от форда си.

— Какво ще ми донесеш? — провикна се той.

Нол се обърна. В дясната си ръка държеше пушка с две къси цеви, а в лявата — кесията.

Протегна ръката с кесията и отговори:

— Това.

Кармен Галарио Санчес беше сама зад касата в ресторанта си. Вътре беше тихо и повечето столове бяха вдигнати на масите.

Грамадният американец влезе и се строполи на пода. Беше завързан, изподран, окървавен и задъхан. Макар че беше едър, тя не се уплаши. Той беше в такова състояние, че не можеше да й направи нищо. Кармен взе един кухненски нож и преряза шнура на краката и ръцете му.

— Ще извикам полицията — каза тя. И линейка.

— Зарежи тези дивотии — рече Хармън. — Къде е телефонът?

Нол погледна в кадифената кесия и видя шепа обикновени камъчета, големи колкото грахови зърна. Детска пушка и камъчета.

Трябваше да ги даде на Уелкъм. Той бе донесъл точно каквото бе обещал. Камъни. И оръжие.

И те бяха в кофата.

„Ще се погрижа за теб“, бе казал Уелкъм.

Е, направи го, помисли си Нол. Много се погрижи за мен, няма що.

— Какво ще ми донесеш? — провикна се Рурк.

Нол вдигна кадифената кесия и отговори:

— Това.

— Камъните — каза Рурк.

— Парите — напомни му Нол.

— Джералд, парите — заповяда Рурк и Джералд извади куфара от предната седалка на исузуто.

Той го показа на Рурк и го понесе към Нол.

Нол изчисли, че между него и колите има около осемдесет-деветдесет крачки. Джералд измина половината разстояние и сложи куфара на земята.

— Назад — каза Нол и размаха пластмасовата пушка.

Джералд отстъпи.

— Камъните — повтори Рурк. — Веднага.

Нол не откъсваше очи от тях, докато вървеше към куфара. Той остави кадифената кесия на асфалта и взе куфара.

Джералд се приближи и вдигна кесията. Развърза панделката и погледна вътре.

Нол наблюдаваше големите ръце на Джералд и се зачуди какво ли ще изпита, ако азиатецът впие пръсти в гърлото му. Почувства се гол и сам. Дълбоко в себе си усети хлад, мрак и безнадеждност.

Джералд продължаваше да гледа в кесията. Нол насочи пластмасовата пушка, готов да изиграе най-големия номер в живота си.

— Добре — рече Джералд през рамо на Рурк. — Всичко изглежда наред.

Наред ли? — изуми се Нол. Какво му е наред?

Джералд затвори кесията. Нол грабна куфара и тръгна към каменната стена. Не знаеше какво ще се случи в следващия миг, но каквото и да станеше, той искаше парите да бъдат у него.

Джералд завърза панделката на кесията.

Господи, да не е сляп? — зачуди се Нол. Възможно ли е? Наистина ли не разбра какво има вътре?

Рурк протегна ръце, като подкани Джералд да му хвърли кесията.

В този миг Уелкъм се изправи с пистолет в ръка и прескочи каменната стена.

— Спокойно, не се вълнувайте — рече той. — Както е казал мъдрецът, можеш да бъдеш герой или да доживееш дълбоки старини, но не и двете.

Телефонът в дома на Рурк звънеше ли звънеше. Каквото има да става, помисли си Хармън, ще става скоро.

Затвори и се обади на „Справки“.

— Искам да се обадя на един телефон в кола. Знам само името и не ми отказвай да ми съобщиш номера, защото въпросът е на живот и смърт.

От другата страна настъпи мълчание. Хармън знаеше, че служителката се колебае дали да не го отреже.

— Името — рече накрая тя.

— Рурк, запетая Евън. Искаш ли да ти го кажа буква по буква?

Уелкъм излезе на светлината на фаровете и застана в средата.

Благодаря ти, стари приятелю, помисли си Нол. Щях да се оправя и сам.

— Остави долу пушката — каза му Уелкъм.

Нол се зачуди дали да не му изиграе някой номер. С детската пушка, за която Уелкъм знаеше, че е пластмасова.

Нол остави пушката до краката си.

— Парите — рече Уелкъм.

— Не — отговори Нол.

— Дай ми парите.

— Не.

Уелкъм стреля веднъж. Нещо подскочи по асфалта на една крачка от Нол. Той видя резката, която куршумът остави, и чу как рикошетът изсвири над океана.

— Ще взема този куфар — каза Уелкъм, — дори ако трябва да го изтръгна от мъртвите ти пръсти.

— Мръсно копеле — рече Нол.

Съселянинът му! Брат му, дървенякът! Землякът му от равнините!

Нол хвърли куфара на асфалта.

Уелкъм се приближи и сложи ръка на дръжката. Сетне погледна Нол право в очите. Онова, което видя в тях, го накара да се зарадва, че пушката е пластмасова. Може би разрешителните за носене на оръжие и проверките в края на краищата не бяха толкова лоша идея.

Той взе куфара и мина покрай Джералд и Рурк. Замисли се за друго — как ли се носят над половин милион долара? Как би трябвало да изглежда човек? Дали да не притисне куфара до гърдите си? Шестстотин и петдесет хиляди долара.

Сигурно трябваше да ги носи като взривното устройство — внимателно, с уважение.

Уелкъм сложи куфара в ръцете на Рурк, а той го подаде на Кейтлин.

— Застреля ли го? — попита я Рурк.

— Разбира се.

— Сама?

— Така трябваше.

— Сега сме само аз и ти.

— Да, миличък, ти и аз.

— Булевард Слоут, пред входа на зоологическата градина — каза той. — Бъди там и без номера.

— Ще бъда там — обеща тя. — Разчитай на мен.

— Вярвам ти. Сега и навеки.

Нол го гледаше, докато даваше парите на Кейтлин.

Точно тя — с моите пари, помисли си Нол.

Видя как парите изчезват. Завинаги. С нея.

Кейтлин занесе куфара в мерцедеса, тръшна вратата и зави на юг по Грейт Хайуей. Мангизите отпътуваха. Нол осъзна, че няма пари дори за такси до Санта Крус.

Джералд се приближи до исузуто и извади куфара. Не, помисли си Нол, не може да бъде. Куфарът с парите беше при Кейтлин, в мерцедеса. Този само прилича на него. Джералд го даде на Рурк, който го сложи на предната седалка в стария си форд.