Чтение онлайн

Моят съпруг, графът, вече е слязъл от коня си, и се обръща към нея, без дори да ме поздрави — както и би трябвало да постъпи, както и е редно и правилно, макар че ми се струва малко странно на мен, една младоженка. Тя протяга двете си ръце към него и той я сваля от седлото. Гледката на небрежната лекота, която излъчват така прегърнати, ми напомня, че той вероятно я е повдигал и й е помагал да слезе всеки следобед и вечер през десетте дни на това пътуване. Тя сигурно е лека като дете, защото той я завърта и я сваля с лекота, като в танц. Знам, че аз бих му натежала доста повече. Тя се обръща да ме поздрави, докато е още в обятията му, небрежно отпуснала едната си ръка върху рамото му, докато протяга другата си ръка в меката кожена ръкавица, а аз правя нисък реверанс.

— Благодаря ви — казва тя. Гласът й е мелодичен, тя говори английски като французойка — акцентът, който за ушите на истинските англичани олицетворява звука на коварството и магията. — Благодаря ви за гостоприемството, лейди Шрусбъри.

— Заповядайте, влезте — казвам, прикривайки усмивката си, когато чувам нейното произношение на името „Шрусбъри“, което е нелепо изопачено. Звучи като дете, което се учи да говори, с нейното „Шюзбюи“. Посочвам към покоите, които ще обитава. Един нервен поглед от страна на съпруга ми ме пита дали мястото е годно за обитаване, и аз му кимвам леко. Може да ми има доверие. Аз съм партньор в това начинание, както съм негов партньор в този брак. Няма да го проваля, нито той мен.

В голямата зала на нейното жилище има огън, и тя тръгва към него и се настанява в големия дървен стол, който е придърпан близо до пламъците, за да й бъде удобно. Тъй като вятърът духа на изток, през комина няма да нахлуе довеян обратно дим от дърва — моля те, Господи, дано това не стане, — и тя трябва да се възхити на масата пред нея, върху която са поставени турска покривка и най-хубавите ми златни свещници от абатствата. Гоблените по стените са от най-хубавите, тъкани от монахини — благодаря на Господ за тях, — в спалнята си тя ще открие, че завесите на леглото й са от златотъкан плат, а покривката — от най-пищното червено кадифе, което някога е красило леглото на висш духовник.

Цялата къща е светла и топла, осветена от големите квадратни восъчни свещи, които й се полагат по силата на кралското й право, а във високите поставки, опрени на каменните стени, горят факли. Тя отмята назад качулката на пелерината си и аз я виждам за първи път.

Ахвам. Не успявам да се сдържа. Наистина ахвам при вида на най-красивата жена, която съм виждала през живота си. Лицето й е като картина, сякаш е нарисувано от художник. Тя има лице на ангел. Има гъста черна коса, подрязана като на момче, която обаче сега искри отпред заради топящия се сняг. Има тъмни извити вежди и толкова дълги ресници, че докосват бузите й. Очите й са черни, черни и ясни, а кожата й е като порцелан — бяла и гладка, без нито едно петънце. Лицето й е съвършено като гравюра, изобразяваща ангел, ясно, студено лице; но онова, което я прави забележителна, различна от всеки, когото съм виждала преди, е нейното обаяние. Тя ми отправя усмивка, и изведнъж засиява, като сноп слънчева светлина, като проблясваща вода; тя е като нещо красиво, дори само видът на което кара сърцето ти да възликува от радост. Като устрема на лястовица в полет, който те кара да се чувстваш щастлив, че си жив. Нейната усмивка е такава — това е първата ми глупава мисъл, — усмивката й е като устрема на лястовица в полет в летния здрач. Втората ми мисъл, е че кралица Елизабет ще я намрази до смърт.

— Изключително мило посрещане — казва тя на френски, после вижда как се смръщвам, понеже не мога да я разбера, и колебливо казва на английски: — Много сте любезни, благодаря ви. — Тя протяга ръце към пламъците, а след това се изправя. Почетната й дама тихо пристъпва напред, развързва кожите на шията й и смъква мократа й наметка. Тя кимва в знак на благодарност. — Лейди Шрусбъри, ще позволите ли да ви представя почетните си дами? Това е лейди Мери Сетън, а това е лейди Агнес Ливингстън — казва тя, и жените и аз си правим взаимно реверанс, а аз кимам на един от слугите си да отнесе мократа пелерина.

— Мога ли да ви предложа нещо освежаващо? — питам. Напуснах Дербишър като момиче, и оттогава се уча да говоря правилно; но дори при това положение гласът ми звучи прекалено високо и грубо в стаята. По дяволите, живяла съм в най-аристократичните домове в страната. Служила съм на кралица Елизабет, и смятам Робърт Дъдли и Уилям Сесил за свои лични приятели, но ми идва да си отхапя езика, когато чувам думите да излизат от устата ми, натежали от типичния за Дербишър гърлен изговор. Пламвам от смущение: — Ще желаете ли чаша вино или греяна бира с подправки, за да се стоплите? — питам, като полагам допълнителни усилия да говоря правилно и сега думите ми звучат надуто и фалшиво.

— А вие какво бихте искали?

Тя се обръща към мен, сякаш наистина се интересува от вкусовете ми.

— Аз ще изпия чаша греяна бира с подправки — казвам. — Донесох бирата от пивоварната си в Чатсуърт.

Тя се усмихва. Зъбите й са малки и остри, като на коте.

— Parfait!Нека да опитаме нея тогава! — казва тя, сякаш това ще бъде възхитително лакомство. — Негово благородие, вашият съпруг, ми каза, че прекрасно управлявате именията си. Сигурна съм, че всичко, което имате, е само от най-доброто.

Кимвам на слугата, който отговаря за сервирането, и знам, че той ще донесе всичко. Усмихвам се на Джордж, който е смъкнал собственото си пътническо наметало и стои до огнището. И двамата ще стоим прави, докато тя ни покани да седнем, и когато виждам Джордж, един граф в собствения си дом, да стои като слуга пред господаря си, за първи път си давам сметка, че ние не сме допуснали гостенка в къщата си, а по-скоро сме се присъединили към двора на една кралица, и че отсега нататък всичко ще трябва да се прави според нейните желания, а не според моите предпочитания.

— А какво мислите за нейна светлост лейди Бес? — пита ме Мери Сетън, като говори на френски за по-голяма дискретност: в гласа й се долавя злобна нотка. — Такава ли е, каквато очаквахте? Или по-лоша?

Сега, когато те си отидоха и ние сме сами в тези жалки малки стаи, мога да се облегна назад в стола си и да оставя болката и изтощението да се просмучат в тялото ми. Тази вечер болката в гърдите ми е особено силна. Мери коленичи в краката ми, развързва връзките на обувките ми и внимателно ги изхлузва от студените ми крака.

— О, толкова слушах за това каква разумна жена е и как великолепно се справя с деловите въпроси, че очаквах най-малкото флорентински банкер — казвам аз, заглаждайки критичната забележка.

— Тя няма да е като лейди Скроуп в замъка Болтън — предупреждава ме Мери, слага обувките ми да се сушат до огнището и сяда, като се отпуска назад на петите си. — Не мисля, че храни съчувствие към вас и вашата кауза. Лейди Скроуп беше добра приятелка.

Свивам рамене:

— Нейно благородие мислеше, че съм героиня от вълшебна приказка — казвам раздразнено. Тя беше сред онези, които ме възприемат като кралица от баладите. Трагична кралица, изживяла прекрасно детство във Франция, а след това — самотно вдовство в Шотландия. Някой съчинител на балади би ме описал омъжена за красивия, но безхарактерен Дарнли, копнееща за силен мъж, който да ме избави. Един трубадур би ме описал като обречена още от мига на раждането ми: красива принцеса, родена под злощастна звезда. Няма значение. Хората вечно си измислят истории за принцесите. Това ни се полага заедно с короната. Трябва да го носим с възможно най-голяма лекота. Ако едно момиче е едновременно и красавица, и принцеса, каквато съм била аз цял живот, тогава то ще има поддръжници, по-лоши от врагове. През по-голямата част от живота си съм била обожавана от глупаци и мразена от хора със здрав разум, и всички те си съчиняват истории за мен, в които съм или светица, или блудница. Но аз съм над тези преценки, аз съм кралица. — Не очаквам съчувствие от нейно благородие — казвам горчиво. — Тя е най-доверената служителка на моята братовчедка кралицата, какъвто е и графът. Иначе нямаше да бъдем подслонени от тях. Сигурна съм, че тя е безнадеждно предубедена спрямо мен.

— Предана протестантка — предупреждава ме Мери. — Отгледана във фамилията Брандън; казаха ми, че била компаньонка на лейди Джейн Грей. А предишният й съпруг натрупал състоянието си от разрушаването на манастирите. Казват, че всяка пейка в къщата й е църковна скамейка.

Не казвам нищо, но от лекото накланяне на главата ми тя разбира, че трябва да продължи.

— Въпросният съпруг е бил на служба при Томас Кромуел в Дворцовия съд за увеличаване на постъпленията в хазната — продължава меко тя. — И натрупал състояние.