Чтение онлайн

Тя се усмихва и поклаща глава:

— Моят Бог изпраща на онези, които обича, не богатство, а изпитания: но виждам, че вашият Бог разсъждава като търговец. Но за Сесил — кралицата винаги ли прави, каквото той нареди?

— Тя прави каквото той я посъветва — смекчавам думите й. — През повечето време. Понякога тя се колебае толкова дълго, че може направо да го накара да обезумее от нетърпение, но обикновено съветите му са толкова добри, а стратегията им е толкова отдавна планирана, че постигат съгласие.

— Значи той е човекът, който насочва политиката й? Той решава? — настоява тя.

Поклащам глава:

— Кой знае? Те се срещат насаме.

— Този въпрос е важен за мен — напомня ми тя. — Защото мисля, че той не храни приятелски чувства към мен. И беше заклет враг на майка ми.

— Обикновено следва съветите му — повтарям. — Но настоява, че тя е кралица в собствената си страна.

— Как е възможно? — пита простичко тя. — Не знам как тя се осмелява да се опитва да управлява без съпруг. Един мъж трябва да знае най-добре. Той е създаден по образ и подобие на самия Бог, той има по-висш разум. Като оставим всичко друго настрана, той ще е по-добре образован, трябва да е по-начетен от всяка жена. Духът му ще е по-дързък, решителността — по-постоянна. Как може тя да си представя, че ще управлява без съпруг до себе си?

Свивам рамене. Не мога да намеря оправдание за независимостта на Елизабет. И без друго всички в страната биха се съгласили с нея. Божията воля е жените да са подчинени на мъжете, и самата Елизабет никога не оспорва това твърдение. Просто не го прилага спрямо себе си.

— Тя нарича себе си „принц“ — казвам аз. — Сякаш фактът, че е с кралска кръв, превъзхожда факта, че е жена. Тя е осенена от божествена благословия, Бог й нарежда да управлява. Сесил признава превъзходството й. Независимо дали й харесва, или не, сам Бог я е поставил над всички — дори над мъжете. Какво друго може да направи тя?

— Би могла да управлява с напътствията на някой мъж — казва простичко тя. — Би трябвало да си намери принц, или крал, или дори благородник, на когото може да бъде поверено добруването на страната, и да се омъжи за него, и да го направи крал на Англия.

— Нямаше никой… — подхващам отбранително.

Тя прави лек жест с ръка.

— Имаше десетки — казва тя. — Все още има. Та нима тя не се отърва току-що от онзи кандидат от Хабсбургите? Във Франция чухме всичко за тях. Дори изпратихме свои собствени кандидати. Всички вярваха, че тя ще намери мъж, на когото може да повери престола, и тогава Англия ще бъде в безопасност. Той ще управлява и ще сключва съглашения с други крале като него. Съглашения, които могат да бъдат основани на думата на един почтен и достоен мъж, не на непостоянните възгледи на една жена; и тогава тя можеше да зачене синове, които да го наследят. Какво би могло да е по-естествено и правилно? Защо една жена не би пожелала да стори това?

Поколебавам се: не мога да не се съглася. Всички мислехме, че ще се случи именно това. Именно това се опита да стори кралица Мери Тюдор, полусестра на Елизабет, покорявайки се на най-мъдрите си съветници. Именно това стори шотландската кралица. Това е същото, което парламентът коленопреклонно умоляваше Елизабет да направи. Именно това е, което всички се надяват да се случи дори сега, молейки се да не е вече твърде късно Елизабет да роди син. Как е възможно една жена да управлява сама? Как се осмелява Елизабет на подобно нещо? И ако се осмелява, ако продължава по този противоестествен път, как ще си осигури наследник? Много скоро ще е твърде късно. Тя ще е твърде възрастна да има дете. И колкото и големи да са постиженията на едно царуване, каква е ползата от един лишен от наследници трон? Каква полза има от едно наследство, ако няма кой да го наследи? Какво ще стане с нас, ако тя остави кралството в безпорядък и смут? Какво ще стане с нас, протестантските поданици, под управлението на папистки престолонаследник? Каква стойност ще има тогава имуществото ми?

— Вие сте се омъжвали доста често, нали?

Кралицата ме поглежда внимателно.

Засмивам се:

— Графът е четвъртият ми съпруг, Бог да го благослови и да го пази — казвам. — Имах лошия късмет да овдовея три пъти. Обичах и изгубих трима добри мъже, и скърбях за всеки.

— Следователно не е възможно точно вие да вярвате, че една жена се чувства най-добре, оставена сама на себе си, живееща сама, единствено с богатството си, без съпруг, деца или дом?

Всъщност, не мога. Не го вярвам.

— За мен нямаше избор. Аз не притежавах състояние. Трябваше да се омъжа заради доброто на семейството си и за да осигуря собственото си бъдеще. Първият ми съпруг умря, когато и двамата бяхме още деца, и ми остави малка зестра. Вторият ми съпруг беше добър към мен и ме научи как да управлявам домакинство и ми остави имуществото си. Третият ми съпруг стори това в още по-голяма степен. Той остави къщите си и всичките си земи изцяло на мен, на мое име, така че да мога да стана подходяща съпруга на графа, Шрусбъри, който ми даде титла, и по-голямо богатство, отколкото можех да си мечтая, когато не бях нищо повече от дъщеря на бедна вдовица в Хардуик.

— А деца? — тя насочва хода на разговора с въпросите си.

— Родила съм осем — казвам гордо. — А Бог беше добър към мен, и шест от тях още са живи. Най-голямата ми дъщеря, Франсес, вече се грижи за невръстно момиче: нарекоха го Беси, на мен. Аз съм както майка, така и баба. И очаквам да имам още внуци.

Тя кимва:

— Тогава сигурно смятате, както смятам и аз, че една жена, която превръща себе си в безплодна стара мома, върви против Бог и против собствената си природа, и не може да благоденства.

Наистина смятам така, но проклета да съм, ако й го кажа.

— Мисля, че кралицата на Англия трябва да постъпи както предпочита — заявявам дръзко. — А и не всички съпрузи са добри съпрузи.

Говоря напосоки, но отбелязвам, че съм засегнала болно място. Тя млъква и след това за мой ужас виждам, че е извърнала поглед от ръкоделието си и в очите й има сълзи.

— Не исках да ви засегна — тихо казва тя. — Знам много добре, че не всички съпрузи са добри. От всички жени на света именно аз би трябвало да зная най-добре това.

— Ваша светлост, простете ми! — проплаквам, ужасена от сълзите й. — Не исках да ви разстройвам! Не мислех за вас! Нямах намерение да намеквам нещо за вас или за вашите съпрузи. Не зная нищо за вашето положение.

— Тогава трябва да сте единствена по рода си, защото, изглежда, във всяка кръчма в Англия и Шотландия се знае всичко за моето положение — троснато казва тя, като избърсва бързо очи с опакото на ръката си. Ресниците й са мокри. — Сигурно сте чули ужасни неща за мен — казва тя с овладян тон. — Сигурно сте чули, че съм изневерила на съпруга си с граф Ботуел, че съм го подтикнала да убие клетия ми съпруг, лорд Дарнли. Но това са лъжи. Аз съм напълно невинна. Умолявам ви да ми повярвате. Можете да ме следите и наблюдавате. Запитайте се дали смятате, че съм жена, която би изложила себе си на безчестие заради похот? — Тя обръща към мен красивото си, покрито със следи от сълзи лице. — Приличам ли на такова чудовище? Такава глупачка ли съм, че да захвърля честта, репутацията и трона си заради удоволствието на един миг? Заради един грях?

— Животът ви е бил изпълнен с големи тревоги — казвам безпомощно.

— Когато бях дете, ме омъжиха за престолонаследника на Франция — казва ми тя. — Това беше единственият начин да ме опазят от амбициите на крал Хенри Английски: той щеше да ме отвлече и да пороби страната ми. Бях възпитана като френска принцеса: не можете да си представите нещо по-красиво от френския кралски двор — къщите, и роклите, и богатството, което ме заобикаляше отвсякъде. Беше като вълшебна приказка. Когато съпругът ми умря, всичко свърши за мен в един миг, а след това дойдоха при мен с вестта, че майка ми също е починала; и тогава разбрах, че ще трябва да се върна у дома в Шотландия и да предявя претенциите си за трона. Не смятам, че това е безумие. Никой не може да ме укори за това.