Чтение онлайн

— Благодаря ти, господарю, благодаря ти, че ме приемаш — мърмореше младежът, после вдигна поглед и се ухили глупаво, предният му зъб липсваше. — Благодаря ти, господарю.

Хирага го изгледа кръвнишки, миг след това зяпна от изненада.

— Ори? Но… но това е невъзможно! — Погледна го по-отблизо и видя, че зъбът му е просто почернен и в светлината илюзията бе идеална. Нямаше грешка, Ори вече не изглеждаше като самурай: главата му бе избръсната и цялата коса отзад и отстрани грубо бе изравнена с дължината на косата, пораснала по темето му. — Защо? — запита безпомощно.

Ори се ухили и седна близо до него.

— Бакуфу търсят ронин, а? — прошепна с нисък глас, тъй като и стените имаха уши. — Не съм по-малко самурай, но сега мога да мина през всяка бариера, нали?

Хирага изсъска от възхищение.

— Прав си. Блестящо: соно-джой не зависи от прическата. Толкова е просто — никога не бих се сетил за това.

— Дойде ми наум снощи. Мислех за твоя проблем, Хирага и…

— Полека. Казвам се Накама Отами.

— А, така ли! Добре. — Ори се усмихна. — Не знаех какво име да използвам, така че подадох код.

— Намерили ли са Тодо и другите?

— Не, все още ги няма. Сигурно са мъртви. Чухме, че Джун бил екзекутиран като обикновен престъпник, но все още не зная как са го хванали.

— Защо дойде тук, Ори? Твърде опасно е.

— Не е, не и през нощта, не и в тоя вид, а и ми се искаше да проверя новия Ори и да те видя. — Той гнусливо прекара ръка по наболата си коса, лицето му беше свежо избръснато. — Струва ми се ужасна и мръсна, някак отвратителна, но няма значение. Сега мога безопасно да стигна до Киото. Ще тръгна след два дни.

Хирага загледа главата му очарован, все още зашеметен от удивителната промяна.

— Щом нещо спомага за безопасността ти, добре, но сега самураите ще те вземат за обикновен човек. Как ще носиш мечове?

— Когато са ми нужни мечове, ще нося шапка. Когато съм маскиран, нося това — Ори плъзна ръка в ръкава си и измъкна малък двуцевен пистолет.

Лицето на Хирага отново засия.

— Ийе, идеално! Откъде го взе?

— От Фуджико. Тя ми го продаде с кутия куршуми. Един клиент й го подарил, когато си тръгвал от Йокохама. Представи си! Долнопробна курва с такова богатство.

Хирага го взе внимателно, претегли го в ръката си, прицели се, после го вдигна и огледа двата патрона.

— Сигурно ако си притиснат, можеш да убиеш двама, преди да те убият, стига да си близо до тях.

— Един е достатъчен, за да спечелиш време, да избягаш и да грабнеш някакви мечове. — Ори се усмихна и се вгледа в Хирага. — Чухме за войниците. Исках да видя дали си наред. Бака! Ще идем до Киото и ще изоставим това кучешко място, докато можем, да се върнем със значителни подкрепления.

Хирага поклати глава и му каза какво всъщност се бе случило, после за Тайърър и за враждебността между французи и англичани; накрая добави развълнуван:

— Това е един от клиновете, които можем да забием между тях. Ще ги накараме да се бият помежду си, ще ги оставим да се избият един друг вместо нас, а? Трябва да остана, Ори. Това е само началото. Трябва да научим всичко, което знаят, за да можем да мислим като тях, и после ще ги унищожим.

Ори се намръщи, мислеше за плюсовете и минусите — обаче не бе простил на Хирага, че го унижи и махна нейния кръст, но все пак щеше да защитава соно-джой.

— В такъв случай, щом ще бъдеш нашият шпионин, ще трябва във всичко да си като тях и да проникнеш в обществото им като дървеница, външно да се сприятелиш с тях, дори да носиш техните дрехи. — И в отговор на смутения поглед на Хирага той добави: — Защо не? Това ще те предпази и ще бъде по-лесно за гай-джин да те приемат, нали?

— Но защо трябва да ме приемат?

— Не би следвало, ала те са глупаци. Тайра ще бъде твоето прикритие. Той може да го уреди, да заповяда. Ще настоява.

— И защо ще го прави?

— В замяна ще му дадеш Фуджико.

— А?

— Райко ни даде ключа към загадката: гай-джин са различни. Те предпочитат да спят с една и съща жена. Помогни на Райко да го омотае в тяхната мрежа и той ще се превърне в твоето ловджийско куче, защото ти ще станеш неговият крайно необходим посредник. Утре му кажи, че войниците са те разкрили, но вината не е негова. С голяма трудност си се промъкнал до Йошивара и си му уредил Фуджико за вечерта, и „толкова съжалявам, Тайра-сама, ще бъде по-просто за мен да уговарям тези срещи, ако нося истински европейски дрехи, за да минавам през бариерите“, и т.н. Остави му я на разположение, пусни му я и го омотай. А?

Хирага тихо се разсмя.

— По-добре стой тук, а не ходи в Киото, твоят съвет е много ценен.

— Кацумата трябва да бъде предупреден. Сега какво разбра за жената гай-джин?

— Утре ще науча къде е точно.

— Добре. — Вдигна се вятър и повеят премина през къщата, хартията в рамките изплющя и пламъкът на петролната лампа затанцува. Ори се загледа в него.

— Виждал ли си я?

— Не още. Прислужниците на Тайра, отвратителна тълпа китайци, не говорят никой от езиците, които разбирам. Така че ми е трудно да науча от тях, но най-голямата сграда в Колонията принадлежи на мъжа, за когото тя ще се омъжи.

— Там ли живее?

— Не съм сигурен, но… — Хирага млъкна, една идея се въртеше в главата му. — Слушай, ако ме приемат, ще ходя навсякъде, ще разбера всичко за защитата им, ще се кача на военните им кораби и…

— И някоя нощ — поде Ори тутакси, изпреварвайки го — може би ще завземем или потопим един.

— Да.

И двамата засияха при тази мисъл, свещта трептеше и хвърляше странни сенки.

— При хубав вятър — започна Ори тихо, — южен вятър, както тази вечер, с петима или шестима шиши, с няколко бурета с петрол, предварително укрити в необходимите складове… дори и без това ще минем: можем да направим запалителни бомби и да подпалим Йошивара. Вятърът ще раздуха пожарите в селото, те ще се разпрострат из Колонията и ще я изпепелят! Нали!

— А корабът?

— В суматохата с гребане ще се доберем до големия. Ще бъде лесно, нали?

— Няма да е лесно, но какъв удар само!

— Соно-джой!

Четвъртъкът, 18 октомври

— Влез! О, добро утро, Андре! — възкликна Анжелик със сърдечност, която противоречеше на тревогата й. — Много си точен. Всичко наред ли е при теб?

Андре кимна, затвори вратата на малката приземна стая, свързана със спалнята й и използвана вместо будоар във Френската легация; още веднъж се учуди на самообладанието й и на способността й да разговаря. Той учтиво й целуна ръка, после седна срещу нея. Стаята изглеждаше мрачна заради старите столове, chaise 37 и бюрото, заради измазаните с хоросан стени с няколко евтини живописни картини от модните френски художници Дьолакроа и Коро.