Чтение онлайн

Със сведенията на Хирага им беше лесно да се промъкнат в храма, да преброят драгуните и другите войници и да си намерят идеалната бърлога. После неочаквано се появиха момичето и гигантът, прибраха се вътре и оттогава и двамата шиши изцъклено се взираха в градинската порта.

— Ори, какво ще правим сега? — някак раздразнено попита Шорин.

— Ще се придържаме към плана.

Минутите минаваха неспокойно. Малко по-късно капаците на първия етаж се отвориха и те я видяха на прозореца; от този момент и двамата разбраха, че нещо ново навлиза в бъдещето им. Сега тя си решеше косата с четка със сребърна дръжка. Движенията й бяха някак механични.

Шорин почти изгуби гласа си:

— Не изглежда чак толкова грозна на лунна светлина. Но от тези гърди, ийе, на човек му идва да подскочи.

Ори не отговори, погледът му бе прикован в нея.

Внезапно тя се поколеба и погледна надолу. Право към тях. Макар да нямаше никаква вероятност да ги бе видяла или чула, сърцата им подскочиха. Почакаха почти без да дишат. Друга прозявка. Тя продължи да се реши, после за момент остави четката, изглеждаше така близо, та Ори изпита чувството, че може да се пресегне и да я докосне; в светлината на стаята виждаше подробности от копринената бродерия, набъбналите под плата зърна на гърдите й и отнесеното изражение, което бе зърнал вчера — нима бе едва вчера? — изражението, спряло удара, дето можеше да я довърши.

Последен продължителен поглед към луната, друга сподавена прозявка и тя дръпна капаците. Но не ги затвори изцяло. Нито пък ги залости.

Шорин наруши мълчанието и изрече онова, което се въртеше в главите и на двамата:

— Ще бъде лесно да се покатерим там.

— Да. Но ние дойдохме тук за пушки и за да предизвикаме хаос. Ние… — Ори млъкна, озарен от мисълта за нов и чудесен шанс, по-сполучлив от първия.

— Шорин — прошепна той, — ако един от нас я накара да мълчи, ако я обладае, но не я убие, а само я остави в безсъзнание, за да разкаже за обладаването; ако оставим знак, който да подскаже, че имаме връзка със случката на Токайдо, а после заедно убием един-двама войници и изчезнем със или без техните пушки — и всичко това в тяхната собствена легация, — няма ли да побеснеят от ярост?

Шорин подсвирна, възхитен от хрумването.

— Да, да, така ще е, но по-добре да й прережем гърлото и да напишем „Токайдо“ с кръвта й. Ти върви, аз ще пазя тук, по-безопасно е. — А когато Ори се поколеба, добави: — Кацумата каза, че не бива да се колебаем. Последния път ти се поколеба. Защо се колебаеш?

Ори взе решение за част от секундата и се затича към сградата — една нова сянка сред многото други. Дотича и започна да се катери.

Пред караулното един от войниците тихо рече:

— Не се оглеждай, Чарли, но ми се струва, че видях някой да тича към сградата.

— Господи, доведи сержанта, бъди внимателен.

Войникът се престори, че се протяга, после тръгна към караулното. Бързо, но предпазливо разтърси сержант Тауъри, за да го събуди, и повтори какво е видял или поне онова, което му се струваше, че е видял.

— Как изглеждаше негодникът?

— Усетих само движение, сержант, поне така си мисля, не съм сигурен, може да е бил някой шибан таласъм.

— Добре, момко, нека поогледаме. — Сержант Тайъри събуди ефрейтора и още един войник и ги постави на пост. А заедно с другите двама излязоха в градината.

— Беше ей там нейде, сержант.

Шорин ги видя да идват. Нямаше никакъв начин да предупреди Ори; той вече почти бе стигнал прозореца, все още добре прикрит от дрехите си и от сенките. Наблюдаваше го как изпълзява до перваза, пооткрехва един от капаците малко по-широко и се вмъква вътре. Капакът бавно се върна на мястото си. „Карма“ — помисли си Шорин и се зае със собствените си затруднения.

Сержант Тауъри спря по средата на пътеката и внимателно заоглежда околността и сградата. Повечето капаци на горния етаж бяха отворени и незалостени, та не се обезпокои много-много, че един от тях поскръцва от лекия вятър. Градинската порта беше заключена.

След малко нареди:

— Чарли, хвани тази страна — като посочи към засадата. — Ногър, ти иди отсреща, подплаши ги да излязат, ако има някой там. Дръж си зъркелите отворени! Заради байонетите!

Заповедта му бе изпълнена мълниеносно.

Шорин измъкна меча си от ножницата, острието му също бе почернено, готово за нощен набег, после със свито гърло зае положение за атака.

В момента, в който се плъзна в стаята, Ори провери единствената врата и видя, че е залостена и че девойката спи, извади от ножницата късия си меч и приближи до леглото. То имаше четири колони, за пръв път виждаше такова; всичко по него беше необичайно — височината и помпозната му стабилност, краката, балдахинът, чаршафите и завивките — и за секунда той се почуди какво ли е да спиш в подобно легло, тъй нависоко от земята, а не като японците, които спяха на футони 16 — леки квадратни сламеници, постилани през нощта и прибирани за през деня.

Сърцето му биеше бясно и Ори се опита да сдържа дишането си, тъй като все още не искаше да я буди, а не можеше да знае, че е дълбоко упоена. Стаята беше тъмна, но лунната светлина се просмукваше, през капаците. И той видя дългата й руса коса, разпусната по раменете й, и издутинките на гърдите и крайниците й под завивката. От нея се излъчваше благоухание, което го възбуди силно.

После се чу щракване на байонети и приглушен шепот откъм градината… За част от секундата Ори се вцепени. Замахна наслуки с ножа, за да я довърши, но жената не помръдна. Дишаше все така равномерно.

Той се поколеба, после пристъпи безшумно до капаците и надникна навън. Различи войниците. „Дали са ме видели, или са забелязали Шорин? — запита се, обзет от внезапна паника. — Ако е така, значи съм в капан, но няма значение, все още мога да изпълня това, за което дойдох, а може би ще се махнат — имам два изхода, вратата и прозореца. Търпение, винаги съветваше Кацумата, напрегни мозъка си, изчакай спокойно, после я прободи без колебание и избягай в удобен момент — винаги ще се намери такъв. Изненадата е най-доброто ти оръжие!“

Стомахът му се сви. Един от войниците се насочи към скривалището им. Макар да знаеше къде точно е Шорин, Ори не можеше да го различи в тъмното. Притаил дъх, зачака да види какво ще стане. Може би Шорин щеше да се измъкне. „Каквото и да се случи, тя ще умре“ — обеща си той.

Шорин наблюдаваше как войникът се приближава, безнадеждно се опитваше да измисли как да се измъкне от клопката и ругаеше Ори. „Сигурно са го забелязали! Ако убия това куче, няма никакъв начин да се добера до останалите, преди да ме застрелят. Не мога да стигна до стената, без да ме видят.

Глупаво беше от страна на Ори да промени плана, разбира се, че са го забелязали, казах му аз, че с тази жена ще берем ядове. Трябваше да я убие още на пътя… А може би варваринът ще ме подмине и ще имам достатъчно време да изтичам до стената.“

Дългият байонет проблесна на лунната светлина, докато войникът безшумно проверяваше листака; разтваряше го тук-там, за да разгледа по-добре.

Все по-близо и по-близо. Шест крачки, пет, четири, три…

Шорин остана неподвижен, маската върху лицето му сега покриваше практически и очите; затаи дъх. Войникът почти го блъсна пътьом, после продължи, спря за момент на няколко крачки, провери пак и отново продължи и Шорин тихичко пое въздух. Усещаше потта по гърба си, но знаеше, че сега е в безопасност и че след няколко мига ще се озове зад оградата.