Чтение онлайн

— Слушам, господине!

— Аз поемам командването до второ нареждане — разквартирувайте драгуните и ги настанете удобно. Има ли конюшни за конете им? Имате ли достатъчно порциони?

— Да, господине. Имаме предостатъчно място, но храната ни е малко.

— Била ли е достатъчно някога в тия проклети краища? — Марлоу му махна да се приближи. — Разгласете нареждането ми — продължи той заплашително, — никакви сбивания, а ако станат, по сто камшика на всеки забъркал се негодник — който и да е!

Барът на клуба в Йокохама, най-голямото помещение в колонията и поради тази причина предпочитано място за срещи, беше шумно и натъпкано с цялото приемливо тукашно население — липсваха само твърде пияните, които не се държаха на краката си, и най-болните — всички крещяха на различни езици, мнозина — въоръжени, мнозина размахваха пестници и ругаеха малката група от добре облечени мъже, седнала край една повдигната маса в най-далечния ъгъл, като повечето от тях също им отговаряха с крясъци, а адмиралът и генералът, намиращи се в съседство, бяха направо в прединсултно състояние.

— Кажи го пак, за Бога, и ще те викна отвън…

— Върви по дяволите, негодник такъв…

— Това е война, Уълъм трябва да…

— Да съберат шибаната армия и военната флота и да обстрелят Йедо…

— Да им сринем е… ната столица, за Бога…

— Да отмъстим за Кентърбъри, Уълъм трябва да…

— Правилно! Уилъм е отговорен, Джон Кентърбъри ми беше приятелче…

— Чуйте, хора… — Един от седящите мъже заудря по плота на масата за тишина с председателско чукче. Това само разгневи тълпата още повече — търговци на едро и дребно, съдържатели на кръчми, комарджии, коняри, месари, жокеи, моряци, лентяи, мореплаватели и пристанищна паплач. Цилиндри, многоцветни жилетки, вълнени дрехи и бельо, кожени ботуши, от богати до бедни; въздухът беше горещ, застоял, одимен, с тежка миризма на некъпани тела, на застояла бира, уиски, джин, ром и разлято вино.

— Тихо, за Бога, оставете Уълъм да говори.

Мъжът с председателското чукче изкрещя:

— Казвам се Уилям, за Бога! Уилям, не Уълъм или Уилъм, или Уилам! Уилям Ейлсбъри, колко пъти да ви повтарям? Уилям!

— Точно така, оставете Уилям да говори, за Бога!

Тримата бармани, които сервираха напитките зад огромния тезгях, се засмяха.

— Голяма глътка отваря тазвечерната им работа, нали, шефе? — бодро извика единият, докато забърсваше плота с мръсен парцал. Барът беше гордостта на колонията, съзнателно бе построен с един фут по-голям от Джокей Клуб в Шанхай, някога най-големия в Азия, и два пъти по-голям от клуба в Хонконг. По стената бяха наредени бутилки с алкохол, вино и буренца с бира.

— Дайте на мръсника да говори, за Бога!

Сър Уилям Ейлсбъри, мъжът с председателското чукче, въздъхна. Той беше британският посланик в Япония, глава на дипломатическия корпус. Другите мъже представляваха Франция, Русия, Прусия и Америка. Нервите му не издържаха и посланикът се приближи до млад офицер, застанал зад масата. Веднага, явно подготвен — както и хората около масата, — офицерът извади револвер и стреля в тавана. Във внезапно настъпилата тишина се отрони мазилка на пода.

— Благодаря ви. Сега — започна сър Уилям саркастично, — ако вие, джентълмени, помълчите за момент, можем да продължим! — Той беше висок, добре облечен мъж, наближаващ петдесетте, с решително лице и щръкнали уши. — Повтарям, тъй като нашето решение засяга всички ви, моите колеги и аз желаем да обсъдим публично как да отговорим на този инцидент. Ако не искате да слушате или пък ако ви помолим за мнение и вие не го изразите без празни приказки и ругатни, ние ще обмислим въпроса насаме и след като решим какво ще се случи, ще имаме удоволствието да ви го съобщим.

Недоволно мърморене, но никаква открита враждебност.

— Добре. Г-н Макфей, какво казахте?

Джейми Макфей седеше почти най-отпред, а Дмитрий — до него, защото Макфей ръководеше компания Струан, най-голямата къща в Азия, и обикновено говореше от името на едрите търговци, а най-знатните сред тях притежаваха собствени флоти — и въоръжени клипери, и търговски кораби.

— Ами, сър, ние знаем, че хората от Сацума ще спят в Ходогая, която е леснодостъпна от север, и че техният крал е с тях — рече той, силно загрижен за Малкълм Струан. — Казва се Санджиро, някакво такова име, и аз мисля, че ние…

Някой изкрещя:

— Гласувам да обкръжим негодниците тази вечер и да обесим този мръсник. — Последваха ръкопляскания, които скоро затихнаха сред няколко сподавени псувни и „За Бога, продължавайте“.

— Моля, продължете, г-н Макфей — настоя уморено сър Уилям.

— Нападението не е било предизвикано от нищо, както обикновено, Джон Кентърбъри е бил брутално убит. Един Господ знае колко време ще се възстановява г-н Струан. Но за първи път сме в състояние да идентифицираме убийците или поне техният крал може и е сигурно, както, че Бог е създал малките ябълки, че той има властта да хване негодниците и да ни ги предаде, и да плати щетите… — Отново ръкопляскания. — Те са наблизо и с нашата войска можем да ги заклещим.

Силни одобрителни възгласи и викове за отмъщение.

Анри Бонапарт Сьоратар, френският посланик в Япония, каза високо:

— Искам да попитам г-н генерала и г-н адмирала за тяхното мнение.

Адмиралът веднага отговори:

— Аз имам 500 моряци във флота…

Генерал Томас Оугълви го прекъсна твърдо, но учтиво:

— Става дума за операция по суша, скъпи адмирале. Мистър Сьоратърд… — посивяващият, червенобузест петдесетгодишен мъж съзнателно произнесе името на французина грешно и използва „мистър“, за да доусложни обидата — ние имаме хиляда британски войници на палатков лагер, две кавалерийски части, три батареи с най-модерни оръдия и артилерия и можем да съберем други осем или девет хиляди британски и индийски пехотинци и артилерийска поддръжка за около два месеца от нашия бастион в Хонконг. — Той си поигра със златния си ширит. — Не съществува проблем, който силите на Нейно величество под мое командване да не могат да решат експедитивно.

— Съгласен съм — рече адмиралът сред одобрителните викове.

Когато те стихнаха, Сьоратар продължи сговорчиво:

— В такъв случай вие пледирате за обявяване на война?

— Няма такова нещо, сър — отвърна генералът; неприязънта им беше взаимна. — Просто казах, че ние можем да направим необходимото, когато е нужно и когато сме задължени да го направим. Помислих, че този „инцидент“ е въпрос, който посланикът на Нейно величество трябва да реши в съюз с адмирала и мен самия без непристойни разправии.

Мнозина се провикнаха одобрително, повечето с неодобрение, а някой изкрещя:

— На всички вас, негодници такива, ви се плаща с нашето сребро и данъци. Имаме право да си кажем исканията. Да сте чували някога нещо за парламента, а?

— Замесен е френски гражданин — възбудено надвика шума Сьоратар, — следователно е замесена честта на Франция.

Чуха се ехидни и лукави забележки за девойката. Сър Уилям отново се възползва от председателското чукче и това позволи на временно изпълняващия длъжността американски посланик Адамсън да каже студено:

— Мисълта да се започне война заради такъв инцидент е глупост, а хрумването да бъде заловен или нападнат крал в тяхната суверенна страна е пълна лудост… и типично своеволие и империалистическо патриотарство! Преди всичко трябва да уведомим Бакуфу, после да ги помолим да…

Сър Уилям го прекъсна раздразнено:

— Доктор Бабкот вече ги е уведомил в Канагава, те вече са отрекли да знаят каквото и да било за инцидента и по всяка вероятност ще се придържат към тази линия, и ще продължат да го правят. Британски поданик е убит брутално, друг — сериозно ранен; непростимо е, че нашата прекрасна млада чуждестранна гостенка е уплашена почти до смърт — тези действия, трябва да подчертая това, което г-н Макфей така правилно посочи, за първи път са извършени от идентифициран престъпник. Правителството на Нейно величество няма да остави това безнаказано… — За момент гласът му потъна сред шумни възгласи, после той добави: — Единственото нещо, което трябва да решим, е наказателната мярка, как ще продължим и кога? Г-н Адамсън? — обърна се той към американеца.