Чтение онлайн

— И как ще го постигнем, Андре? Как ще развием връзките си с Йоши?

— Остави това на мен — отвърна Понсен. Смяташе чрез Райко, като я снабдява с първокласни разузнавателни сведения и с пари, да се свърже с нужните хора, за да се добере и сближи с Йоши. — Той ще стане за нас ключът, с който да отворим Япония. Ще трябва да вложим известни суми, не много големи. Но ако попаднат в нужните джобове… — „и част от тях ще се отклонят в моите“ — изкиска се Понсен наум — гарантирам нашия успех. Йоши ще се превърне в нашия Рицар на блестящите доспехи. А ние ще му помогнем да стане сър Галахад, за да погуби крал Артур на Дребосъка Уили.

„И защо не — отново си повтори наум Андре, докато стоеше с Тайърър на стъргалото, — още една ключова фигура върху шахматната дъска на френското господство в Азия! А Филип ще…

Боже мой! — той едва не извика, тъй като му хрумна една щура идея: — Ако убият Струан надуела и Анжелик се превърне в свободна карта, не може ли тя да стане Гуиневра за това японче Йоши? Защо не? Може и да му се услади такава пикантна мръвка. Чрез Райко… Анжелик би могла… Тъй като ще затъне в опасно за живота безпаричие и следователно ще е уязвима.“

Понсен се засмя и остави тази опияняваща мисъл за обсъждане през предстоящата нощ.

— Филип! — Искаше момчето да го смята за свой най-верен приятел. — Да помогнем на господарите си да постигнат трайно решение и да го приведат в действие… А?

— Ще бъде прекрасно, Андре!

— Един ден ти ще станеш посланик тук.

Тайърър се разсмя.

— Не говори глупости.

— Нищо подобно. — Понсен искрено харесваше Тайърър, независимо от факта, че те двамата винаги щяха да стоят на враждебни позиции и, че Андре се надяваше да му оказва въздействие. — След година ще говориш и пишеш съвсем свободно на японски. Дребосъка Уили ти има пълно доверие, а имаш и един страхотен коз — Накама, — който ще ти помага. Защо не?

— Защо не? — ухили се Филип. — Тази мисъл е прекрасен завършек на вечерта. Приятни сънища, Андре.

Почти никой в Колонията не спеше толкова спокойно, колкото Анжелик. Тазвечерната „бомба“ на Струан, съчетана с тревогата от приближаващата война тук и в Европа и произтичащите от тях опасности за търговията, държаха почти всички будни.

— Като че ли си нямам достатъчно тревоги с нашата гражданска война — измърмори Дмитрий във възглавницата сред пълната тъмница в спалнята му в сградата на Купър-Тилман. Пристигаха все по-лоши и по-лоши вести и за двете воюващи страни, а членове на неговото семейство се биеха и за едната, и за другата.

И от двете страни се получаваха страховити по численост списъци на ранени, убити и изчезнали, идваха новини за грабежи, опожарявания, зверства, бунтове, жестокости, поквара и чудовищни трагедии. Негов чичо му бе писал, че банди както на Юга, така и на Севера опожаряват и плячкосват цели градове в Мериленд и че в настоящия момент повечето знатни мъже от Севера законно откупуват себе си и синовете си от военна повинност:

От Ричмънд баща му пишеше същото:

Дмитрий се въртеше и мяташе в леглото си, полагаше усилия да се отърве от болката за нацията си, но не успяваше.

В клуба все още се водеше шумна пиянска свада между неколцината останали на бара търговци. Няколко флотски и армейски офицери, Туийт и още няколко души пиеха питието си преди спане по масите в помещението.

До прозореца седяха граф Сергеев и новодошлият швейцарски посланик Фриц Ерлихер. Руснакът прикри колко се забавлява и се приведе над чашите с портвайн.

— Те са глупаци, хер Ерлихер — надвика той глъчката.

— Смятате ли, че този младок Струан наистина ще го стори?

— Да, но така или иначе тепърва ще се види дали ще осъществи намерението си. — Говореха на френски и Сергеев обясни на събеседника си какъв е конфликтът между майката и сина в семейство Струан. — Такива слухове се носят. Тя дърпа конците, но той съвсем законно е получил титлата.

— Ако се осъществи ембаргото, ще е добре и за двама ни.

— Ах! Предложение ли имате?

— Просто идея, граф Сергеев. — Ерлихер развърза шалчето си и задиша по-свободно. В клуба бе задимено и задушно, силно миришеше на бира и урина, а стърготините по пода се нуждаеха от подмяна. — Ние сме малка, независима нация с недостатъчно суровини, но пък с предостатъчно храброст и умения. Британците, към които вие не питаете никаква обич, монополизират по-голямата част от производството и продажбата на оръжие в Европа, макар че фабриките на Круп изглеждат доста обещаващи. — Брадатият, набит швейцарец се усмихна: — Чуваме, че матушка Русия вече имала солидно дялово участие в тях.

— Вие ме изненадвате.

Ерлихер се разсмя.

— Понякога и аз си се чудя, хер графе. Но ми се щеше да спомена, че вече имаме леярни за прекрасни пушки и топове. Под строга тайна ще споделя с вас, че преговаряме с Готлинг, за да произвеждаме картечниците му по лиценз, и сме в състояние да ви снабдим с каквото и да било оръжие на дългосрочни начала.

— Благодаря ви, скъпи ми господине, но нямаме нужда. Цар Александър II е миролюбив реформатор. Миналата година освободи нашите крепостни селяни, а тази година преобразува армията, флота, административния апарат, съдопроизводството, образованието — с една дума, всичко.

Ерлихер се ухили.

— И междувременно държи в ръцете си най-огромната земя, която някога е била завоювана в световната история. Покорил е повече народи от всички други, с изключение на Чингис хан и неговите монголски орди. Чингис разпространяваше своя гнет на запад — Ерлихер засия в още по-широка усмивка, — докато ордите на вашия цар се разпростират на изток. По целия континент! Само си представете! През целия континент чак до морето, през Сибир до полуостров Камчатка. И това не е всичко, нали?

— Така ли? — усмихна се графът.

— Чуваме, че царят се надявал през вашата нова крепост във Владивосток да стигне до Япония, а след това на север до Курилските острови и още по на север — до Алеутските и накрая да се съедини с Руска Аляска, която се простира чак до Северна Калифорния. А светът дреме! Изненадващо. — Ерлихер извади портсигара си и предложи пура: — Моля ви, от най-добрите кубински са.

Сергеев си взе една, помириса я, повъртя я между пръстите си и прие да му я запалят.