Чтение онлайн

— Благодаря. Отлична е. Всички ли швейцарци са такива фантазьори като вас? — весело запита той.

— Не, господин графе. Ние сме привърженици на мира и посрещаме гостоприемно миролюбците, ала си стоим в нашите планини добре въоръжени и оттам наблюдаваме външния свят. За щастие планините ни са чепати за неканените гости.

Избухна още по-силна врява и отвлече вниманието им за момент. Лънкчърч, Суон, Грим и още неколцина бяха по-гласовити от обикновено.

— Никога не съм ходил в Швейцария. Съветвам ви да посетите Русия. Там има много природни красоти и гледки, на който да се полюбувате.

— Бил съм във вашия красив Санкт Петербург. Преди три години работих там в нашето посолство няколко месеца. Най-добрият град в Европа, струва ми се, стига да си знатен, богат или пък чуждестранен дипломат. Сигурно ви липсва.

— И още как — направо сърцето ми се къса. Вие дори не можете да си представите. — Сергеев въздъхна: — Малко остава да се завърна. Подразбрах, че следващото ми назначение ще е в Лондон. Тогава ще посетя вашите планини.

— За мен ще бъде чест да съм ви домакин. — Ерлихер издуха дима от пурата си и пусна колелце. — Значи търговското ми предложение не ви интересува?

— Наистина е вярно, че британците монополизират всички предприятия, всички морски пътища и океани, всички богатства от покорените земи… — топлотата в усмивката на Сергеев се стопи, които би следвало да се поделят.

— Значи ще си поговорим отново в по-тиха обстановка?

— Да обядваме ли заедно? Аз, естествено, ще осведомя началниците си за каквито и да било разговори. Ако в бъдеще ми се наложи, как да се свържа с вас или с вашите началници?

— Заповядайте визитната ми картичка. В Цюрих само да попитате, и веднага ще ме камерите. — Ерлихер го наблюдаваше как чете изключителния шрифт на великолепния нов печат, който те съвсем наскоро бяха усъвършенствали. Граф Сергеев имаше изискани черти, бе аристократ до мозъка на костите, облечен в съвършени дрехи, докато за своите съзнаваше, че са посредствени, а прадедите му бяха селяни. Но не завиждаше на графа.

„Аз съм швейцарец — мислеше си той. — Аз съм свободен. Не се налага да превивам коляно и да свалям шапка пред никой крал, цар, свещеник или простосмъртен, щом не искам. Този горкият по свой начин е все още крепостен. Слава на Бога за моите планини и долини, за моите братя и сестри и за живота ми с тях — и те са свободни като мен и ще си останат такива.“

Близо до бара, пийнал и олюляващ се, Лънкчърч бе заел комична поза за нападение срещу някакъв мъж и крещеше колкото му глас държи:

— Тоя шибан Струан съвсем не го е еня, да му таковам майката, какво са шибаните ни…

— За Бога, Барнаби, стига, престани с тоя долен език — провикна се преподобният Туийт, докато си пробиваше път през навалицата. Якичката му се бе изкривила, а лицето му бе зачервено и потно. — От гледна точка на почетния англичанин, съгласи се, подходът на младия Струан е правилен!

Лънкчърч пиянски направи неприличен жест пред лицето на пастора:

— Натъпчи си шибаната святост в шибания си…

Преподобният Туийт стана моравочервен от гняв, сви юмрук и направи несполучлив опит да го удари. Както обикновено, хората около Лънкчърч го издърпаха настрани, а други наобиколиха Туийт и се опитаха да укротят възвишената му тирада. В този миг Чарли Грим, винаги готов да приеме всякакво предизвикателство, надвика гълчавата въпреки собственото си затъпяло от пиянство съзнание:

— Барнаби, приготви се да се срещнеш със Създателя си!

Близкостоящите услужливо се разстъпиха да им сторят място и под одобрителните им възгласи двамата започнаха да се бъхтят един другиго с увлечение.

— Черпнята е за сметка на заведението. — Главният барман поръча напитки за останалите. — Уиски за преподобния, портвайн за графа и неговия гост. Ей, вие двамата, стига сте се млатили!

Туийт пое питието си и се заклатушка към възможно най-далечната маса. Биещите се вече се въргаляха по пода, но войнствеността им не бе намаляла. Барманът въздъхна, изля отгоре им ведро с помия, заобиколи тезгяха, взе по един във всяка ръка и сред одобрителни възклицания ги изхвърли на Хай стрийт.

— Гос’да, време е, гос’да, моля ви! — заяви той. Думите му бяха посрещнати с вой, който бе прекъснат на бърза ръка. Всички допиха чашите си и взеха да се разотиват. Сергеев и Фриц Ерлихер любезно вдигнаха шапки пред свещеника.

— Отче — повика го Суон — мършавият търговец, който изпълняваше ролята на дякон по време на службите. — Какво ще кажеш да навестим грешниците в Пияния град?

— Ами, господин Суон, то е, как да кажа, то ни е на път.

Хиноде чакаше в малката си къщичка в Йошивара. Фурансу-сан й бе казал, че ще дойде тази вечер, но можело да закъснее. Беше се облякла така, че да е по-лесно за събличане. Нощното и долното й кимоно бяха най-хубавите й. Косата й блестеше, прихваната нависоко със сребърни и костенуркови гребени така, че да открива тила й. Бе си сложила гребените само за да бъдат свалени, та косата й да падне до кръста и да прикрие съблазнителното място.

„Чудя се какво ли толкова еротично намират мъжете в женския тил — питаше се тя — и защо е възбуждащо той да бъде скриван? Колко са особени мъжете!“ Но Хиноде знаеше, че Фурансу-сан се възбужда като всеки клиент, щом тя разпусне косата си, и това бе единствената й отстъпка по отношение на техния договор. На светло тя правеше само това.

Когато той останеше при нея, още преди видело нейната мейко я будеше тихичко и тя се обличаше на тъмно, все едно дали той бе буден или не. После Хиноде отиваше в другата стая и затваряше вратата, а мейко оставаше да я пази. Ако се чувстваше недоспала, отново си лягаше. Той се бе съгласил никога да не влиза в това убежище. След първия им път Хиноде бе настояла:

— По такъв начин интимността на нощта се разпростира и върху деня.

— Моля?

— По този начин видяното първоначално никога няма да се промени, каквото и да повелят боговете.

Прониза я тръпка. Колкото и да се опитваше, не можеше да пропъди усещането, че семето на гнусния Бог на язвата, което Фурансу-сан бе посял у нея, набира сила, расте и се готви да се разпукне навред. Хиноде ежедневно се оглеждаше цялата. Най-подробно. Доверяваше се само на Райко да оглежда щателно местата, които самата тя не виждаше, за да е сигурна, че и по тях няма петна.

— Всеки ден е прекалено често, Хиноде — бе й казала Райко, преди да подпишат договора. — С години може да не се появи нищо…

— Толкова съжалявам, Райко-сан. Ежедневно; такова е моето условие.

— Защо приемаш всичко това? В нашия Свят те очаква добро бъдеще. Може никога да не стигнеш до първа класа, но си образована, твоята мама-сан твърди, че имаш дълъг списък от клиенти, които са доволни от теб. Тя ми каза, че можеш да се омъжиш за състоятелен търговец, земеделец или майстор на саби, че си благоразумна и няма да ти липсва добра партия.