Чтение онлайн

— Не допусках, че Кетърър ще се съгласи, но, изглежда, го е направил. Защо ли? Нищо не печели. — Норбърт бе объркан. После се усмихна злобно. — Освен ако… освен ако е наредил на Струан и Марлоу да се качат на борда, за да притисне Марлоу и незабавно да отмени стореното, та да натика ножа още по-дълбоко в Струан, съвсем да го изтормози.

— Може ли да го направи?

— Този негодник може да направи каквото си поиска, по дяволите, ако истината се разчуе. — Норбърт се изплю в плювалника и хвърли угарката на пурата в него. — Всеки моряк на борда е длъжен да се подчини на Кетърър и те го правят!

— Искате да кажете, че той ще им заповяда да престъпят закона ли?

— Да го кажем така: те са длъжни да се подчинят незабавно или ще си понесат последствията, които се простират от обесване на ката 68 до влачене под кила на кораба за наказание. Ако поиска, Кетърър може да обеси човек на един от своите нокове, а после да заяви, че е бил подведен от младшите — той би победил всеки военен съд. Междувременно вие ще сте мъртъв.

— Тогава защо вие… защо му се противопоставяте така открито, направо в лицето, господин Грейфорт?

— Защото Кетърър спазва законите — така ги възпитават за Кралския военноморски флот: да се подчиняват на заповедите от горе; но най-вече защото имаме Дребосъка Уили — този малък негодник стои над адмирала. Той е истинската ни защита от Кетърър, генерала, японците и от всички останали проклети врагове — но това няма да защити младия Струан от храчките на Кетърър.

— Значи, капитан Марлоу, странната молба на господин Струан към вас бе да се отдалечите от сушата… и да го ожените за госпожица Анжелик Ришо?

— Тъй вярно, сър. — Марлоу стоеше мирно, неспособен да прочете каквото и да било по лицето на адмирала. Кетърър се бе разположил на масата в голямата каюта в кърмовата част на кораба заедно с капитана на флагмана. Зад тях и адютантът му стоеше като вцепенен.

— И вие го направихте, след като знаете, че са непълнолетни?

— Да, сър.

— Моля до залез-слънце да ми донесете писмен рапорт, в който да изтъкнете своите съображения и какво точно се е случило. Свободен сте. — Марлоу отдаде чест и понечи да тръгне, когато Кетърър се обърна към капитана, загрубял като канара грозен мъж, известен със суровата си дисциплина и преклонение пред военноморския устав. — Капитан Донован, може би ще потърсите законното положение, а?

— Слушам, сър. — Сините му очи бяха безмилостни.

— Добре, това е всичко засега. — Това бяха последните думи, които Марлоу чу, преди да затвори вратата, и сърцето му сякаш отново заби.

Струан чакаше в преддверието. Двама моряци стояха на пост и ги гледаха подозрително.

— Господи, изяде ли калая?

— Не, съвсем не. — Марлоу се помъчи гласът му да звучи спокойно. — Адмиралът, напълно основателно, иска писмен рапорт, това е всичко. Ще се върна на моя кораб. До скоро. — Преди да успее да си тръгне, вратата на каютата се отвори и той примря за миг. Капитан Донован прехвърча край тях, като едва отвърна на отдадената му чест. На прага застана адютантът:

— Господин Струан, адмиралът ви поздравява, ще бъдете ли тъй любезен да влезете, моля.

Струан закуцука в каютата. Адютантът не го последва, а затвори вратата и зачака на разположение. Преди да излезе, Марлоу улови погледа му, но не прочете нищо в него — разбира се, че не биваше да се говори нищо пред моряците.

Кетърър, останал сам, махна на Струан да седне.

— От една страна, мога ли да те поздравя — рече той с мрачна официалност и подаде ръка.

— Благодаря ви, сър. — Струан се ръкува с него, ръкостискането на адмирала бе силно, но дланта му бе отпусната. — А от друга?

— От друга, изглежда, ще трябва да прекратиш търговията си и да спазиш обещанията си.

— Сър?

— Изглежда, си разтревожил змийското гнездо на приятелчетата си. Сър Уилям е отрупан с оплаквания.

— Както казах, ще направя всичко, на което съм способен.

— Не трябва ли да направиш доста повече, господин Струан?

— Извинете, но какво означава това, адмирале?

— Само онова, което вече ми обеща.

В настъпилата кратка тишина Струан реши да не се показва сломен, съсипан, нито пък да пропуска факта, че този мъж бе направил сватбата му възможна. „Не, не възможна — поправи се Малкълм, — а бе позволил тя да стане възможна. Джон Марлоу бе получил възможността да поеме инициативата в свои ръце.“

— Капитан Марлоу не е застрашен от неприятности, нали?

— Капитан Марлоу е подчинен на военноморския устав.

— Да, естествено, но вярвам, че той ни венча според военноморския устав, сър. Аз предварително прочетох параграфа най-добросъвестно и нямаше никакво ограничение за възрастта, нито се споменаваше за възраст на младоженците.

— Уставът гласи също, че всяка такава сватба е предмет на незабавно преразглеждане. В случая тя е.

— Значи аз хем съм женен, хем не съм. Това ли искате да ми кажете?

— Просто изтъквам, господин Струан, че както при всички въпроси във флота, необикновените събития са предмет на преразглеждане.

Струан се усмихна насила.

— Съвсем правилно. Моят… — Той едва не изтърси „прочит“, но благоразумно се въздържа. — Моето тълкуване на заповедта, сър, му даде разрешението.

Кетърър повдигна едната си вежда.

— Капитан Марлоу ти е показал моята запечатана заповед до него?

— Доколкото разбрах, сър, заповедта му даваше компетентно разрешение, сър… Признавам, че положих извънредни усилия да изясня точката формулировка и да го убедя, че случаят е такъв.

— Не се и съмнявам — сухо отвърна адмиралът.

— Значи е било компетентно разрешение?

— Заповедта ми ясно гласеше: ако го помолиш за странна услуга, той може да я удовлетвори, стига да пожелае. Не спомена ли снощи, че искаш да се скриете от сушата. Странната ти молба можеше да е само тази — заповедите му бяха да осъществи изпитанията си в обсега на флагмана.

Струан едва се владееше, чувстваше, че му пари под краката.

— Да, сър. Да, може да сте си помислили така. Ако има някакво недоразумение, то е по моя вина, а не по вина на капитан Марлоу.

— Ще го имам предвид, господин Струан.

Малкълм внимателно наблюдаваше възрастния човек и го слушаше с още по-голямо внимание; искаше да разбере накъде бие адмиралът; вече се боеше, че играта на котка и мишка продължава. „Отново ли съм в ноктите му — никога ли няма да се измъкна от тях?“

— Мога ли да попитам, адмирале, защо дадохте на господин Марлоу компетентно разрешение, което аз сигурно щях да изтълкувам погрешно? — Изражението на Струан беше ведро: не забравяше, че е женен, докато церемонията не се обяви за незаконна. — Не предполагах, че ще разрешите, особено пък снощи.