Чтение онлайн

— Много са красиви — призна тя предпазливо, — но нали помниш, че се споразумяхме да говорим само делово?

— Разбира се — сговорчиво откликна той. — Просто се опитвам да се държа кавалерски. Една красива жена заслужава красиви рози.

Тя го изгледа изпитателно. Нямаше никакви извинения, никакви двусмислени намеци. Леко се усмихна. Независимо от противоречивите чувства, които събуждаше у нея, тя започваше да усеща с пълна сила забележителния му чар.

— Следя кариерата ти — подметна той.

Погледна го, без да успее да прикрие изненадата си.

— О! — бе единственото, което можа да произнесе.

— Впечатлен съм. Допада ми стилът ти — сподели той усмихнат.

— Благодаря!

От самото начало Мередит бе наясно, че интересът на Александър към нея е по-скоро личен, отколкото професионален. Губиш си времето, помисли си тя наум. Въпреки това нямаше как да не признае, че е най-привлекателният, чаровен и впечатляващ мъж, когото бе срещала. Ала добре знаеше за репутацията му на женкар. Няма да допусне да я омайва! Той иска едно-единствено нещо от жените, напомни си тя. Мъж като Александър Киракис може да те унищожи.

Въпреки всичките си резерви обаче се чувстваше спокойно в неговата компания и вечерта страхотно й допадна. Обсъдиха интервюто. Той я разпитваше за работата й и изглеждаше истински заинтригуван от отговорите й, развесели я със забавни случки от пътуванията си, разказа й за някои причудливи обичаи по света, за разни кулинарни куриози, на които се бе натъквал. Държеше се, сякаш в помещението нямаше друг, освен нея. Колкото и да се ласкаеше от подобно поведение, Мередит изпитваше и известно смущение. Искаше да се покаже като завършен професионалист, но той никак не я улесняваше. Наблюдаваше я и й се усмихваше точно както в „Залата на дъгите“. Почти не бе докоснал хрупкавата патица с праскови в чинията си и въобще не си даваше труда да прикрие възхищението си от нея. Заинтригуван е, това е всичко, реши Мередит. Просто съм жена, която не си пада по него.

Излязоха от ресторанта и той предложи да изпият по още едно питие някъде.

— Знам място, където ще поговорим на спокойствие и ще се отпуснем, докато пием най-хубавото вино в Манхатън.

— И къде е това? — попита тя.

Очите му се впиха в нейните.

— В Олимпик тауър.

Когато влязоха, апартаментът беше тъмен.

— Прислугата се е оттеглила за нощта — сякаш прочел мислите й, обясни Александър, поемайки палтото на Мередит. Докато той събличаше връхната си дреха, тя влезе в притъмнената всекидневна. Оказа се точно каквато си я представяше: елегантна, подчертано модерна и в определено мъжки стил. Като се започне от тапицираните с черна кожа диван и кресла до гълъбовия мокет, масичките от стъкло и хром, великолепните огледала, които отразяваха величието на Манхатън нощем, помещението бе точно такова, каквото можеше да се очаква при Александър Киракис: разкош и загатната мощ. От прозорците Манхатън блещукаше като отворена кутия с бижута, а светлините се простираха докъдето поглед стига. Същата гледка се отразяваше в огромните огледала на стената отсреща и създаваше чувството, че са заобиколени от проблясващи диаманти. Усети присъствието на Александър, когато застана зад гърба й.

— Красиво е, нали? — попита той непринудено.

— На човек му секва дъхът — призна тя.

— Както ти правиш с моя.

С бързо движение ръцете му я обгърнаха и притиснаха нейните. Усети устните му върху шията си, когато той започна да я целува.

— Не… — опита се да възрази.

— Не се съпротивлявай — промълви той с дрезгав глас. — Остави го да се случи между нас, Мередит. Химията… съществува от мига, когато се срещнахме. Според мен и ти я долови.

— Не — повтори тя, стараейки се да звучи решително.

Определено я объркваше. Опита се да се отскубне, но той се оказа прекалено силен, а и очевидно възнамеряваше да я държи здраво. Накрая, събрала всичката си воля и сила, тя се отскубна от прегръдката му. Отстъпи бързо, преди той да я хване отново.

— Трябваше да се досетя — възнегодува Мередит.

— Съвсем наясно беше какво ще стане. — Тя поклати глава. — Така е — настоя той. — Не съм прикривал желанието си към теб. Привличаш ме от първия миг, когато те видях.

Обърна се към него разгневена.

— Защо…

Устните му се впиха в нейните и тя отново се озова в прегръдките му. Съпротивлява се само миг. После се отпусна и започна да отвръща на целувките, макар да не го желаеше. Той махна фибите от косата й, която се посипа по раменете. Прокара пръсти през нея, без да спира да я целува с копнеж. Най-сетне се отдръпна и й се усмихна.

— Видя ли? Оказах се прав — промълви той тихо.

Тя само поклати глава, защото не можеше да се довери на гласа си.

— Остани при мен тази нощ, Мередит — прошепна той. — Двамата… да се любим… Ще бъде вълшебно.

— Не. — Отново отстъпи назад. — Дойдох тук да говорим за интервюто, не за друго.

— Лъжеш сама себе си. Твърдиш, че отношенията помежду ни са само делови, но тялото ти казва друго. Искам да те любя и съм убеден, че и ти го желаеш. Да не мислиш, че не го усетих, когато те държах до себе си? Ти не се съпротивляваше.

Тя отново поклати глава.

— Нищо подобно!

Той се усмихна търпеливо.

— Според мен не е така.

— Трябва да си вървя.

Трепереше от гняв, но и от объркване.

— Не те ли интересува интервюто ти?

Направо го зяпна.

— Ти какво — подхвана тя предпазливо, — да не би да очакваш да легна с теб, за да направя интервюто?

Той свъси вежди.

— Обиждаш ме — промълви Александър тихо. — Едното няма нищо общо с другото… като се изключи, че използвах интервюто, за да те накарам да дойдеш тук. Ти и аз, Мередит, рано или късно, ще станем любовници, независимо дали ще получиш интервюто. Предопределено е да стане…

— Трябва да си вървя — повтори тя и взе чантата си.

Александър я последва, настоя да й помогне да облече палтото си.

— След като си решила да си вървиш, ще те изпратя до вас.

— Не. Ще се прибера сама.

— Шофьорът ми ще те откара.

— Ще си взема такси.

— Няма да го допусна.

В тъмнината очите му се впиха в нейните. Импулсивно се наведе напред и отново я целуна нежно, като я опря във вратата. Мередит се стегна — искаше да потисне пробудилото се у нея сексуално влечение, когато се намираше в прегръдките му, и се мъчеше да си наложи да не отвръща на ласките му. Когато Най-после я пусна, отново се взря в очите й и прошепна:

— Помисли си колко вълшебно може да бъде и за двама ни.

Тя се отдръпна.

— Нямам никакво намерение да се превръщам в поредното ти случайно романтично завоевание — заяви тя високомерно.

Той докосна косата й.

— Ти? Никога. Не мога да ти го обясня, но го усетих още първия път в Лос Анджелис. Нима ти не го усети?

— Точно това искам да ти кажа — сряза го тя.

Отскубна се от него, отвори вратата и излезе. Дълго след като изчезна с асансьора, Александър продължаваше да се взира в коридора и да се усмихва. Ще видим, помисли си той, ще видим.