Чтение онлайн

— Е, какво ще кажеш? — наруши той мълчанието. — Ще вечеряме ли заедно?

Тя се усмихна.

— Не съм облечена за вечеря — възрази Мередит. — Трябва да се преоблека…

— Няма нужда — увери я той. — Изглеждаш чудесно.

Тя пак се усмихна.

— Благодаря, но наистина не съм облечена подходящо — настоя тя. — Ако не възразяваш…

Александър се усмихна и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Добре.

Направи знак на шофьора и му даде адреса на Мередит.

— Няма да се бавя — обеща Мередит, когато влязоха в апартамента й. Остави чантата си върху дивана и свали палтото. — Направи си питие. Вече знаеш кое къде е.

Той кимна.

— Спокойно. Не бързам.

Да вечерям, довърши той наум.

Тя изчезна в спалнята, а Александър отиде до бара и си наля бренди. Вдигна чашата до устните си и се загледа замислено в портрета на актрисата и детето й. От една страна, той го интригуваше, от друга — го безпокоеше, но не успяваше да си обясни причината. Все още не го долавяше, но нещо у нея му се струваше странно познато. В някои отношения му напомняше Франческа. В други приличаше на някои от жените, с които се бе запознавал през годините. Вероятно това бе обяснението. Беше от типа жени, които винаги го привличаха. До появата на Мередит. Беше тъмна, знойна, величествена. Продължи да се взира в портрета, без да разбира какво точно го тревожи.

— Нещо не е наред ли?

Сепнат, Александър се извърна. Мередит стоеше на няколко крачки зад него и изглеждаше още по-красива.

— Какво? — попита той леко смутен.

— Нещо не е наред ли? — повтори тя.

Той се усмихна, трогнат от нейната загриженост.

— Вече не.

— Винаги ли вървиш по този начин? — попита Мередит леко задъхана, докато се стараеше да не изостава от Александър, който крачеше с големи забързани крачки.

Когато й звънна тази съботна сутрин, за да я попита дали желае да се разходи с него, тя нямаше никаква представа, че трябва да преброди целия Манхатън пеша.

— Не — призна той. — Не го правя толкова често, колкото би ми се искало. — Пресегна се и я хвана за ръката.

— Понеже ми се налага да прекарвам дълги часове затворен в офиса, приветствам всяка възможност да прекарам деня — или поне следобеда — навън.

Нищо чудно, че е в такава добра форма, помисли си Мередит. Само професионален атлет би издържал да следва темпото му.

— Отскачам до къщата си в Лонг Айлънд, когато мога — сподели той. Бяха спрели пред витрина на галерия на „Медисън авеню“ да се възхитят на стъклена скулптура.

— Конете ми за поло са там, а аз трябва да тренирам по-често. — Извърна се към нея. — Един ден — скоро — ще те отведа там.

Мередит само се усмихна. Ако някой друг й го бе казал, щеше да го отмине като случайно подмятане, но понеже думите бяха на Александър, тя знаеше, че е обещание, което възнамерява да спази.

Тръгнаха на север по „Медисън авеню“, стигнаха до Петдесет и девета улица и поеха на запад към Сентрал парк. Навлязоха в парка и Александър погледна заплашителните сиви облаци, изпълнили небето. Предричаха гръмотевични бури, но той нямаше никакво намерение да позволи перспективата за лошо време да наруши плановете му да прекара деня с Мередит.

— Скоро трябва да спрем да обядваме — погледна той часовника си. — Къде да отидем?

— За мен няма значение — отвърна тя ведро, защото истински се забавляваше. — Според твоето настроение.

Той се обърна, усмихна се и за миг се изкуши да й каже за какво точно има настроение. Посегна и я хвана за ръка. После бързо я пусна. Не още, смъмри се той наум.

— „Плаза“ е наблизо. Да отидем ли там?

— Звучи ми чудесно.

Минаха край езерото.

— Май е най-добре да побързаме — отбеляза Мередит, хвърляйки разтревожен поглед към мрачното небе. Протегна ръка и усети първите капки дъжд. — Започва да вали.

— Не е страшно — успокои я Александър.

Дари го със скептична усмивка.

— Сигурен си, така ли? — попита тя, изпълнена със съмнение.

— Абсолютно.

В този момент капките се превърнаха в порой. Мередит прихна.

— Какво точно твърдеше?

Александър се ухили, а в тъмните му очи се мярнаха дяволски пламъчета.

— Казах, че май наистина ще вали и е редно да се отправим веднага към „Плаза“ — отвърна той с престорено достойнство.

Хвана я за ръка и хукнаха край езерото. Докато стигнаха югоизточния край на парка, вече валеше като из ведро. Все още хванати за ръце, тичаха към „Плаза“. Спряха едва при бетонните стъпала към главния вход. Спогледаха се: и двамата бяха подгизнали до кости. Започнаха да се смеят неудържимо.

— Смееш ли да влезеш вътре в този вид? — попита Александър.

— По-скоро въпросът е дали ще ни пуснат — ухили се Мередит.

— Разбира се.

Вирна величествено глава и пристъпи по-близо до нея, за да направи място за двамата пиколо, натоварени с куфари, извадени от бял ролс–ройс на входа.

— Сигурен ли си? — подразни го Мередит.

— Абсолютно.

— Кога за последен път чух тази дума? — попита тя престорено сериозно.

Пристъпи напред, но залитна. Александър се пресегна и я хвана за лактите, за да я задържи да не падне. Очите им се срещнаха и двамата останаха така известно време. В следващия миг внезапно и импулсивно Александър вдигна ръка, хвана я за брадичката и поднесе устните си към нейните. Отначало се целунаха нежно, а после — в недвусмислен порив — той я обгърна с ръце. Тя жадно отвръщаше на целувките му. И двамата забравиха напълно за любопитните погледи на портиерите на „Плаза“ и на случайните минувачи.

Скоро, помисли си Александър. Съвсем скоро.

— Доколкото схващам, баща ти е имал огромно влияние върху твоя живот — заключи Мередит по време на обяда.

Слава богу, дрехите й вече започваха да изсъхват! Имаше чувството, че всички в ресторанта ги зяпат.

Александър се усмихна.

— Той имаше най-важното влияние върху живота ми — уточни Александър без колебание. — Майка ми непрекъснато твърдеше — и то без особено удоволствие, ако трябва да съм честен, — че татко е започнал да ме подготвя да го наследя от деня, в който съм се родил. Тя често се оплакваше, че не съм имал истинско детство. Твърдеше, че гледа на корпорацията като на свое царство, а на мен — като наследник на трона.

— Трудно ти е било, предполагам — прояви съчувствие Мередит. — Малко дете да носи такова огромно бреме.

Александър поклати глава.

— Никога не съм се замислял по въпроса, защото не знаех нищо друго — призна той. — Брат ми починал точно преди да се родя и аз съм бил следващият наследник. Всъщност последният. Майка ми не можела да има повече деца. — Бодна от салатата. — Откакто се помня, знаех, че един ден ще заема мястото на баща си като председател на борда на директорите. Колкото и да е странно, но дори като много млад очаквах този ден с нетърпение.

— Значи никога не си имал чувството, че тази роля ти е била натрапена, така ли? — попита Мередит и отпи от чашата си.

— Ни най-малко. Просто бях роден за това. Никога не съм го поставял под въпрос. Бях готов да направя всичко, за да е доволен баща ми. Помня една нощ — бях малък, едва ли повече от седемгодишен — се примъкнах долу в кабинета му, докато мама и той бяха отишли някъде на вечеря. Седнах зад бюрото му и се постарах да си представя какво ли е да съм на негово място. — Засмя се. — За жалост съм заспал там.