Чтение онлайн

До царя достигнаха крясъците на сражаващите се. Забравил за предсказаната му опасност, той пристигна в първите бойни редици, като по молба на приятелите си бе облякъл ризница. Някакъв арабин, войник на Дарий, добил неочаквана смелост, прикри меча си под щита и се хвърли като беглец в краката на царя. Той му заповяда да се изправи, за да го приеме сред своите войници. Варваринът прехвърли бързо меча в дясната си ръка и го насочи към врата на царя. Александър избягна удара, като се наведе и отсече със своя меч ръката, отпуснала се вече, без да е успяла. Така той преживя предсказаната му опасност.

Аз съм убеден, че съдбата е неизбежна. Защото Александър, докато се биеше в първите бойни редици, беше улучен от стрела, която проби ризницата му и увисна на рамото му. Лекарят му Филип я извади. Започна да тече изобилно кръв. Всички се изплашиха, тъй като не знаеха колко дълбоко се беше забило острието, прикрито под ризницата. А царят, без да промени дори цвета на лицето си, даде да превържат раната и да спрат кръвоизлива. Още дълго участвува в боя като или скриваше, или надмогваше болката. Поради разхлабване на превръзката кръвта започна да тече по-обилно и раната се поду. Зави му се свят и коленете му започнаха да се подкосяват. Тези, които бяха най-близо до него, го поеха и го отнесоха в лагера. Бетид помисли, че Александър е убит, и ликуващ от победата, се затича към града.

Преди още напълно да заздравее раната, по заповед на Александър издигнаха насип до върха на крепостните стени и изкопаха под тях няколко подкопа. Жителите на града издигнаха нови укрепления, но и те не можеха да се изравнят с поставените върху насипа обсадни кули. Така че и вътрешността на града беше изложена на ударите на врага. Крепостната стена под подкопите се срути и македонците проникваха през развалините й в града. Сам царят предвождаше войниците, които настъпваха пред знамената. Той напредваше още по-непредпазливо отпреди и бе ранен в бедрото. Облегнат на копието си, продължаваше да се сражава между първите. Даже беше разгневен, че е получил две рани при обсадата на един град. Когато започна най-ожесточеното сражение, съгражданите на Бетид, получил вече много рани, го напуснаха. Той продължаваше да се сражава с копие, почервеняло както от неговата кръв, така и от кръвта на неприятеля. И тъй като отвсякъде към него се насочиха копия, той, изчерпал докрай силите си, падна жив в ръцете на македонците. Доведоха го пред обхванатия от необичайна ярост млад цар. Удивлявал се и друг път на такава храброст, проявена от неприятел, Александър каза: „Не ще умреш тъй, както си желал, и запомни, че ще изтърпиш всичко, което може да се измисли срещу един пленник.“ Бетид гледаше царя не само безстрашно, но и дръзко и не отвърна на неговите заплахи. Александър изкрещя: „Не виждате ли колко упорито мълчи? Нима е подложил колене? Нима е помолил за милост? Но ще победя мълчанието му и ако не друго, ще изтръгна от него поне последен стон!“ Гневът му се превърна в ярост. С проврени през глезените ремъци привързаха живия още Бетид към колесница и конете го повлякоха около града. Царят, измислил такова наказание за противника си, се хвалеше, че подражава на Ахил, от когото води потеклото си.

Общо загинаха около десет хиляди перси и араби, но не остана неокървавена победата и за македонците. Тази обсада се запомни не толкова с известността на града, колкото с двойното премеждие на царя. А той, бързайки да тръгне за Египет, изпрати в Македония Аминта 168 с десет триреми, за да набира нови войници. Защото даже и при тези успехи войските му все пак намаляваха, а на верността на войските от победените племена можеше да се разчита по-малко, отколкото на своите.

Египтяните отдавна бяха настроени враждебно към персийската власт, тъй като нейните представители се държаха високомерно и ги ограбваха. Вестта за пристигането на Александър ги обнадежди. Дори приеха с радост беглеца Аминта 169 , който се настани тук с изпросена власт. Към град Пелусий 170 , където се очакваше да дойде Александър, прииждаше много народ. На седмия ден след като потегли с войските си от Газа, царят пристигна в тази област на Египет, която сега наричат Александров лагер. Заповяда на пехотата да се придвижи към град Пелусий, а той с отбран отряд тръгна по течението на река Нил. Изплашени, персите не оказаха съпротива. Александър пристигна недалеч от Мемфис. Дарий беше оставил Мезак за управител на този град. И когато царят премина река Оронт 171 , той му предаде доброволно осемстотин таланта и царското съкровище. От Мемфис Александър се отправи за вътрешността на Египет по течението на река Нил. Той с нищо не наруши бащините обичаи на египтяните. Накрая реши да отиде при оракула на Юпитер Амон.

Казаха му, че до оракула може да се отиде по път, достъпен само за опитни и малко на брой хора. Никъде нямало вода, навсякъде се разстилал само пясък — щом го нагреело слънцето, настъпвала непоносима жега и ходилата на хората обгаряли; борба трябвало да се води не само с непоносимата горещина и липсата на вода, но и с твърдия и остър чакъл, от който краката се наранявали. Вероятно египтяните преувеличаваха трудностите, но силното желание подтикваше Александър, който отиваше при Юпитер недоволен от величието си на смъртен и считаше, че Юпитер е родоначалник на рода му или поне искаше да го смятат за такъв. Затова с малцина спътници се отклони от течението на реката и тръгна към Мереотийското езеро. Тук пратеници на Кирена 172 му поднесоха дарове и го молеха да посети и техните градове. Той прие даровете и установи съюзни отношения с тях. След това продължи към светилището на оракула.

През първия и втория ден несгодите все още изглеждаха поносими. Още не бяха стигнали до пустинята, но вече вървяха по безплодна и суха почва. Когато пред тях се разстлаха равнините, засипани с дебел слой пясък, те, сякаш навлезли в широко разляло се море, трябваше да се взират, за да открият истинска земя: не се виждаше нито дърво, нито следи от обработваема почва. Не стигаше вече и водата, която камилите носеха в мехове, нямаше го и едрия пясък, нито пък горещия чакъл. Слънцето беше изсушило всичко. Гърлата им съвсем пресъхнаха. Изведнъж като дар от боговете или по случайност облаци закриха слънцето. Това бе голямо облекчение за уморените от жегата дори и ако не завалеше. Излезе буря и заваля пороен дъжд. Всеки, както можеше, гледаше да си събере дъждовна вода, а някои, изнемощели от жажда, я поемаха направо с отворени нагоре уста.

Четири дена вървяха през безкрайна пустиня. Вече бяха недалеч от светилището на оракула, когато ги пресрещна ято гарвани. Бавно птиците ту се снижаваха до земята, тъй като отрядът се движеше бавно, ту се издигаха леко нагоре като водачи, показващи пътя. Най-после стигнаха до оазиса, където беше светилището на бога. Невероятно за разказване: беше разположен сред пустинята, но палещото слънце едва проникваше тук поради клоните на дърветата, които от всички страни го обграждаха и правеха плътна сянка; много извори с чиста вода оросяваха всичко наоколо и напояваха гората; климатът бе удивително мек, подобен на пролетния.

Най-близки съседи на тази свещена обител от изток са етиопците. На юг са арабите — презимето им е трогодити 173 . Тяхното царство достига чак до Червено море. От запад живеят също етиопци, наричани сими 174 . На север са назамоните 175 , сиртско 176 племе, което се препитава от морско разбойничество. Те наблюдават бреговете и след като престане вълнението, пленяват корабите, навлезли в познатите им заливи.

Жителите на оазиса, наричани амонийци 177 , живеят в разпръснати колиби. В средата на оазиса расте гора. Обградена е от тройна крепостна стена. Вътрешната стена служи за защита на господарите и обгражда стар дворец. В средата живеят жените с децата и наложниците. Тук е и оракулът на бога. В най-крайните укрепления са жилищата на роднините им и на стражата. Има и друг оазис на Амон. В средата му има извор — наричат го слънчев. При изгрев-слънце водата му тече топла, през деня, когато жегата е най-силна, същата вода тече студена, при залез-слънце се затопля, посред нощ кипи от горещина, а когато нощта вече е към своя край, тя изпуска много от нощната топлина и приема обикновената си температура. Почитат го като божество, но изворът няма едно постоянно лице — такова, каквото ваятелите обикновено придават на боговете. Прилича на морски охлюв, украсен със смарагди и скъпоценни бодли. Когато ще се допитват до него, жреците го качват на малък позлатен кораб, от двете страни на който окачват посребрени паници за жертвоприношение. След този кораб следва друг с жени и девойки, пеещи някаква неблагозвучна старинна песен. Вярват, че така ще склонят Юпитер да каже истината на оракула.

Най-възрастният жрец, който вървеше до Александър, го нарече „син“, твърдейки, че с това е узаконил родството му с Юпитер. Забравил, че е смъртен, царят отговори, че приема благоволението на бога. След това запита дали му е предопределено да установи властта си над целия свят. Със същото ласкателство оракулът отговори, че ще стане господар на всички земи. Александър продължи да разпитва дали всички убийци на баща му са били наказани. Жрецът отговори, че неговият баща не би могъл да бъде осквернен с каквото и да е убийство и че всички са изкупили престъплението си спрямо Филип. И прибави, че той, Александър, ще бъде непобедим, докато се изкачи на престола на боговете. След това беше извършено жертвоприношение, на жреците и на бога бяха поднесени дарове. Жреците разрешиха на приятелите на Александър да се допитат до Юпитер. Те попитаха оракула само едно — дали да отдават на своя цар почести като на бог. Гадателите отговориха, че това ще бъде угодно на Юпитер.