Чтение онлайн

Заповяда да се извикат пленниците, които неотдавна беше заловил. Между тях имаше един, който знаеше гръцки и персийски и твърдеше, че Александър напразно води войската си към Персида по билото на планините; че планинските пътеки били гористи и едва проходими за малцина; че земята, покрита с шума, и сплетените клони на дърветата правят гората непроходима.

И от двете страни Персида се обгражда от непрекъснати планински била. Тези била се простират на дължина хиляда и шестстотин, а на широчина сто и седемдесет стадия, с разклонение от Кавказките планини и достигат до Червено море… Там, където планината свършва, има друго защитно средство — морският залив. В подножието на планината се простира равнина — плодородна земя, осеяна с много села и градове. Река Аракс 270 , която протича през равнината, поема водите на много притоци и ги отнася в река Мед 271 . Тази река, по-малка от Аракс, достига на юг до морето. Тя е толкова благодатна за растенията, че цялата равнина, напоявана от нея, е покрита със зеленина. Бреговете й, обрасли с явори и тополи, отдалеч изглеждат като гъсти гори. Засенчена от дърветата, реката тече в дълбоко корито. Над нея се издигат хълмовете, също потънали в зеленина, тъй като влагата достига до корените им. Смята се, че в цяла Азия няма по-здравословна област от тази: от едната й страна е гористо и сенчесто било, а от другата — духащият откъм морето топъл вятър, който създава благоприятен климат.

След като пленникът завърши своя разказ, царят го попита дали е чул или видял всичко, за което разказва. Пленникът отговори, че е бил овчар и е пребродил тези пътечки и че на два пъти е бил пленяван: веднъж от персите в Ликия, втори път — от него. Александър си спомни за едно предсказание на оракула: водач по пътя за Персида ще му бъде ликийски жител… Той обеща да го възнагради богато. Подтикван от необходимостта и предоставения му щастлив случай, царят заповяда да го въоръжат. Подготвен по македонски обичай, за да тръгнат благополучно нещата, го убеди да му показва пътя, колкото и стръмен и неудобен да е. Защото и той щеше да се изкачва с малък отряд. Водачът не трябваше да си въобразява, че Александър, увенчан с голяма слава, не ще може да върви там, където той самият е вървял със стадото си. Пленникът все още продължаваше да му доказва колко труден е пътят, особено за въоръжени хора. Царят му каза: „Уверявам те, че никой от тези, които ме следват, не ще откаже да върви след мене натам, накъдето ни водиш.“

Остави Кратер да охранява лагера с подчинените му пехотинци и с войските, които Мелеагър беше довел. Прибави още хиляда конници и заповяда да се поддържат повече огньове, та лагерът да запази вида, който е имал в присъствието на царя, и така да заблудят варварите. Добави, че ако Ариобарзан узнае, че царят е навлязъл в дебрите на планината, и се опита да му прегради пътя с част от войските си, Кратер да предизвика смут, да го задържи и да го застави да насочи войската си към по-близката опасност. А ако той сам успееше да завземе прохода, Кратер, щом чуе звъна от оръжието на изплашените варвари, да последва царя по същия път, от който преди бяха отблъснати. Този път ще бъде свободен, след като неприятелите са се насочили към царя.

При третата нощна стража Александър, без да дава сигнал с тръба, при пълна тишина потегли нагоре по посочените от водача пътеки. Беше заповядал на леко въоръжените войници да си носят храна за три дена. Недостъпни канари и огромни каменни лавини затрудняваха напредването. Войниците затъваха като че ли във вълчи ями и когато другарите им се мъчеха да ги изтеглят, сами падаха при тях, вместо да ги издърпат към себе си. А нощната тъмнина, непознатата местност и недоверието към водача увеличаваха страха им. Ако водачът ги подведеше, щяха да бъдат изловени като диви животни. От верността на водача зависеше и неговият живот, и животът на царя. Най-после се изкачиха на седловината. Отдясно беше пътят, който водеше към Ариобарзан. Тук Александър остави Филота и Кен с Аминта и Полиперконт с отряд леко въоръжени войници. Предупреди ги да бъдат внимателни, тъй като конницата и пехотата са смесени, и че се движат в места с богата почва, изобилна с храна. За водачи им бяха дадени пленници. А той, телохранителите и гвардията продължиха по стръмната пътека далеч от стражите на неприятеля.

Настана пладне, време за почивка. Оставаше им толкова път, колкото бяха изминали, но не така стръмен и уморителен. Като възстанови силите на войниците с храна и сън, при втората нощна стража тръгна отново. Преодоля много други препятствия освен една огромна пропаст, която им се изпречи в подножието на планината. Издълбана от водите на много потоци, тя преграждаше пътя им. При това и клоните на дърветата, вплетени един в друг и надвиснали в нея, им се изпречиха като непреодолима стена. Обхвана ги голямо отчаяние. На войниците дори им се плачеше. А и тъмнината ги плашеше, защото, дори и да имаше някакви звезди, дърветата ги закриваха. Не можеха да се ръководят и по слух, тъй като вятърът люлееше клоните на дърветата и се получаваше силен шум.

Най-после дневната светлина разсея всичко, което през нощта изглеждаше страшно. Пропастта можеше да се избегне с малко заобикаляне и всеки започна да си избира пътя. Излязоха на високия връх, откъдето видяха как се е разположил противникът. Веднага го нападнаха в тил, което той съвсем не очакваше. Малцината, които се осмелиха да им се противопоставят, паднаха убити. Стоновете на умиращите там, изплашените лица на бягащите накараха да побегнат и останалите, преди още да се е започнала истинската битка. Когато шумът от битката се пренесе в лагера, където бе оставен Кратер, Александър поведе войниците си, за да завземат прохода, в който предишния ден бяха попаднали като в клопка. Филота заедно с Полиперконт, Аминта и Кен, получили заповед да тръгнат по обратния път, още веднъж предизвикаха смут у варварите. Макар объркани, те се биха геройски.

Струва ми се, че необходимостта прави и ленивия находчив, а отчаянието поражда надежда. Така стана и тук. Невъоръжените с голи ръце се хвърляха върху въоръжените и като ги поваляха на земята, пронизваха много от тях със собственото им оръжие. Ариобарзан, обкръжен от около четиридесет хиляди конници и пет хиляди пехотинци, сред много кръв, пролята от неговите хора и от македонците, си проби път през средата на македонския боен строй и се отправи към град Персепол, главен град над тази област. Отблъснат от гарнизона на града, беше убит заедно с всички, които го придружаваха в бягството. Кратер също успя навреме да пристигне с войската си.

Царят устрои лагер на същото място, където беше разбил пълчищата на противника. Макар и бягството на противника да беше поголовно, трябваше да се напредва, предпазливо, за да не се попадне на засада, а и пресечената местност криеше опасности. По пътя на Александър беше предадено писмо от Тиридат 272 , пазител на царската хазна, с което му съобщаваше, че тези, които са останали в града, са разбрали за неговото пристигане и искат да разграбят съкровищницата. Подканваше го да побърза да прибере съкровищата, преди да бъдат разпилени. Добавяше, че пътят е лесно проходим, макар и да се налага да се премине река Аракс.

От всички положителни качества на македонския цар най-похвалното беше бързината в действията. Той остави пехотата, през цялата нощ препуска с конниците и макар и уморени от дългия път, на разсъмване пристигнаха до река Аракс. Наблизо имаше села. Разрушиха къщите и с материали от тях построиха мост, като го подпряха с камъни.

Вече бяха близо до града, когато тълпа хора пресрещна царя. И в този случай имаше пръст съдбата. Това бяха гърци пленници, около четири хиляди, които персите бяха осакатили чрез различни начини на изтезание. На един бяха отрязали крак, на друг — ръка, на трети — ушите. Бяха ги дамгосали с варварски букви и дълго бяха издевателствували над тях. Като разбрали, че са попаднали под чужда власт, персите не им бяха попречили да отидат при царя.

Лицата им бяха неузнаваеми. Не можеше да се долови у тях нищо човешко освен гласа им. Повече сълзи проляха тези, които ги гледаха, отколкото осакатените. Макар и съдбата на всекиго да беше различна, нещастията им се струваха еднакви по сила, ако и различни на вид. Не можеше да се определи кой е най-нещастен. Те се развикаха, че Юпитер, който е отмъстил за Гърция, е проявил благоволение към тях. Царят изтри сълзите си, които ронеше обилно, и им каза да се успокоят. Той им обеща, че ще видят своите градове и жени. Устрои за тях лагер на два стадия от града.

Гърците се оттеглиха отвъд вала и започнаха да разискват какво да поискат от царя. Едни предлагаха да поискат място за заселване в Азия, други — да им се помогне да се върнат по домовете си. Казват, че Евктемон 273 от град Кима в Еолида заговорил така: „Ние, които току-що изпитахме срама да се явим пред хората, за да потърсим от тях помощ, сега бързаме да покажем в Гърция нашите рани, които не е известно какво ще ни донесат: страдания или срам. Аз смятам, че по-твърдо понасят нещастието тези, които го скриват, и за нещастниците, жадуващи да видят родината си, няма по-голяма утеха от усамотението и забравата на предишния живот. Тези, които очакват много от състраданието на близките, не знаят колко бързо пресъхват сълзите. Никой не може да обича истински този, от когото се гнуси. Еднакво тежи както нещастието, така и високомерното щастие. Всеки мисли за своята съдба, когато разсъждава за чуждата. Ако ние всички не бяхме нещастни, скоро щяхме да станем противни един на друг. Няма нищо чудно в това, че и облагодетелствуваните от съдбата търсят приятели като тях. Заклевам се, ние ще търсим място, където биха могли да заровят полуизгнилите ни тела след смъртта ни. Ще ни бъдат ли благодарни жените, за които се оженихме, когато бяхме млади? Децата ни в разцвета на силите си биха ли признали бащите си, обезобразени от изтезания? А кои от нас имат сили да преминат през толкова земи? Далеч от Европа, накрая на Ориента, немощни, сакати старци, ще издържим ли пътя, който изморява дори въоръжените и победителите? И накрая, тези жени, които съдбата даде на пленниците като единствено утешение, и малките деца — да ги поведем ли със себе си, или да ги изоставим тук? Да отидем с тях — никой в родината не ще поиска да ги признае. Да изоставим ли това, след като не е сигурно дали ще видим онова, към което се стремим? Ние трябва да си останем между тези, които са започнали да ни обичат в сегашното ни нещастие.“ Това каза Евктемон.