Чтение онлайн

В шатрата беше тихо. Само неколцина евнуси, като нямаше къде да отидат, стояха около Дарий. Той отхвърляше всякакви съвети и вземаше ту едно, ту друго решение. Накрая излезе от усамотението, към което малко преди това се стремеше за успокоение, заповяда да извикат Бубак и му каза: „Идете и се погрижите за себе си, след като запазихте докрай верността си към своя цар. Аз ще чакам тук съдбата си. Може би се учудваш, че не слагам край на живота си. Предпочитам да умра от чужда, престъпна ръка, отколкото от ръката на своите.“ След тези думи евнухът изпълни с вайкания не само шатрата, но и целия лагер. Нахълтаха и другите и с разкъсани траурни дрехи и варварско виене започнаха да оплакват царя.

Уплашени, персите не грабнаха веднага оръжие, за да нападнат бактрианите, а не се и осмеляваха да останат в бездействие, за да не се помисли, че нечестно изоставят царя. Силен шум изпълни лагера, лишен вече от своя вожд. На Бес и Набарзан съобщиха, че царят им сам е сложил край на живота си. Плачът беше излъгал околните. Те полетяха с бързите си коне, а след тях — натоварените да извършат престъплението. Когато влязоха в шатрата и евнусите им съобщиха, че царят е жив, те заповядаха да бъде окован. Поставиха в окови царя, доскоро возил се в колесница, пазен от благоразположението на боговете и от светостта на своя сан, станал без намесата на враждебни сили пленник на своите подчинени. Скъпоценностите и царското имущество, както се полага по военния закон, бяха разграбени и претоварените с плячката, придобита чрез такова страшно престъпление, се спуснаха да бягат.

Артабан заедно с тези, които все още признаваха царската власт, и с гръцките войници се отправи към Партия 285 , смятайки, че всякъде другаде би бил в по-голяма безопасност, отколкото пред очите на убийците. Персите, примамени от обещанията на Бес и понеже нямаха друг предводител, тръгнаха след бактрианите и на третия ден ги настигнаха. За да не остане царят без почести, оковаха го в златни окови, след като съдбата го беше изложила на подигравките им. За да не бъде познат по царското му облекло, покриха колата с кожи. Хора, които не го познаваха, подкараха воловете. А за да не отговарят на любопитните, поставиха охрана, която да наблюдава отдалеч колата. Александър, като чу, че Дарий се е изтеглил от Екбатана, изостави пътя, по който беше тръгнал, и се отправи за Мидия, преследвайки упорито беглеца. Пристигна в Таб — най-крайния град на Паретицена 286 . Там бегълци му съобщиха, че Дарий бяга към Бактрия. Но от вавилонеца Багистан узна по-точно, че царят е жив, но се намира в смъртна опасност или е в окови.

Александър събра пълководците си и им каза: „Останала ми е най-голямата и изискваща най-бързо изпълнение работа. Дарий е недалеч оттук или изоставен от своите, или окован. В него е заложена нашата победа. Награда за бързината ни ще е да го хванем жив.“ Всички в един глас се развикаха, че са съгласни да го следват: нека той да не щади силите им и да не се бои от опасности.

И така, веднага поведе войската повече в бяг, отколкото в обикновен ход, като и нощната почивка не намали усилията им. Така измина петстотин стадия и пристигна в селото, в което Бес беше заловил Дарий. Там заловиха Мелон, преводача на Дарий: той беше болен, не можеше да следва войската и сега, застигнат от войската на Александър, се преструваше на беглец. От него Александър узна истината.

За уморените войници беше необходима почивка. Затова отбра шест хиляди конници и присъедини към тях и триста т.нар. двоеборци. Те носеха по-тежко оръжие, но обикновено яздеха коне. Когато условията и местността налагаха, ставаха пехотинци.

По време на тези приготовления при Александър пристигнаха Орзин и Митрак. Отвратени от престъплението на Бес, те избягали от него. Съобщиха му, че персите са на петстотин стадия и че ще му покажат най-краткия път. Царят остана доволен от пристигането на бегълците. Още същата вечер, воден от тях, с отбрана част от конницата тръгна по посочения път, като заповяда и фалангата да върви след него с бърз ход. Той така ръководеше похода, че авангардът да може да поддържа връзка с ариергарда.

Бяха изминали триста стадия, когато ги пресрещна синът на Мазей — Брохобел, бивш управител на Сирия, също беглец. Той каза, че Бес е на не повече от двеста стадия и че войската, както винаги жадна за плячка, настъпва в пълен безпорядък; че по всяка вероятност са се насочили към Хиркания 287 . И ако побърза да ги преследва, ще ги настигне разпръснати. Съобщи също, че Дарий е още жив.

Думите на беглеца още повече разпалиха желанието на Александър да продължи преследването. Македонците пришпориха конете си и се впуснаха в галоп. Вече се чуваше гълчавата на неприятеля, но облаците прах пречеха да се види. Александър забави преследването, докато улегне прахта. И варварите ги бяха забелязали.

Александър прецени, че не биха могли да застигнат бягащите, ако Бес беше толкова смел в битките, колкото в престъпленията. Варварите надминаваха македонците и по численост, и по сила. При това те бяха отпочинали, а щяха да се сражават с уморени. Името и славата на Александър в този критичен момент подплашиха страхливите и те побягнаха. А Бес и останалите му съмишленици настигнаха колата на Дарий и започнаха да го подканят да възседне коня и да се изтръгне от ръцете на неприятеля. Той вярваше, че има богове отмъстители, а и познаваше справедливостта на Александър, затова отказа да продължи пътя с убийците. Разярени, те започнаха да го обсипват със стрели и го изоставиха с много рани по тялото му. Даже нараниха и добитъка, та да не може да ги последва. Убиха и двамата роби, които го придружаваха. След това престъпно деяние, за да заличат следите на бягството си, се отправиха в различни страни — Набарзан към Хиркания, а Бес към Бактрия, — придружавани от малък брой конници.

Варварите, изоставени от вождовете, се разпръснаха кой накъдето го водеше надеждата или пък го гонеше страхът. Само петстотин конници се бяха събрали на едно място. Те се колебаеха дали да останат тук, или да бягат. Александър узна за уплахата на неприятелите. Той изпрати напред Никанор с част от конниците да ги спре, а той с останалите продължи след тях. Изби почти три хиляди неприятели, а другите бяха подкарани като добитък, тъй като царят заповяда на македонците да се въздържат от кланета. Нямаше нито един пленник, който да може да покаже колата на Дарий. Отделни войници се опитваха да го разпознаят, но нямаше никаква следа от бягството му. Само три хиляди конници следваха Александър, а и тези, които го следваха по-бавно, се натъкваха на групи от разпръсналия се по време на бягството противник. Пленниците бяха повече от тези, които ги бяха пленили. Страхът дотолкова ги беше лишил от разсъдък, че не забелязваха нито малочислеността на неприятеля, нито своето болшинство. Междувременно воловете, които теглеха колата на Дарий без водач, се бяха отклонили от пътя и се лутаха на разстояние от четири стадия. Изтощени и от жегата, и от раните, те се бяха спрели в някаква падина. Недалеч имаше изворче. Тук беше слязъл македонецът Полистрат, измъчван от силна жажда и насочен натам от хора, които познаваха местността. Докато пиеше водата, нагребал я в шлема си, той съзря стрелите, забодени в телата на издъхващите животни. Докато се учудваше, че са останали неизвадени, долови стенание на умиращ човек. Подтикнат от присъщото на човека любопитство, отдръпна кожите, с които беше покрита колата, и видя Дарий, целия в рани. Царското облекло и златните окови не оставяха място за съмнение.

Дарий знаеше добре гръцки и започна да отправя благодарности към боговете, че след толкова злини се бяха смилили да не го оставят да умре сам. И каза: „Който и да си от смъртните, заклевам те в името на човешката съдба, в съществуването на която ще се увериш от това, което виждаш, и от която не остават незасегнати дори и най-великите царе. Моля те най-настоятелно предай на Александър следното: «Нищо от злото, което от дълго време изтърпявам, нито този нещастен край не са ме огорчили толкова, колкото това, че след благодеянията към мене и моите близки аз трябва като неблагодарник да посрещна най-милостивия победител. Ако боговете са в състояние да проявят милост към нещастниците, когато те произнасят молитви и оброци, и понеже при последния дъх божеството чува думите на умиращия, нека той здрав и незасегнат от съдбата, издигнал се над жребия на моето нещастие и над завистта на боговете, като седне на трона на Кир, да възобнови някогашното славно време и остави вечен спомен за своята храброст; нека да има милост към майка ми и децата ми, която те ще заслужат с вярност. А убийците ми да ги преследва докрай ако не като неприятел от съжаление към нещастните, то поне от омраза заради престъплението. Нека те да бъдат наказани не от който и да е друг цар, а от него!»“

Дарий, изгарящ от жажда, беше подкрепен с вода от Полистрат. След това той продължи: „И тъй, трябваше да се достигне до този край на това голямо нещастие, че да не съм в състояние да му отвърна със заслужена благодарност, но нека Александър да отвърне…“ Дарий протегна десницата си, молейки и заповядвайки на Полистрат да отнесе на Александър благодарността му като залог за царска вярност и… издъхна.

Не е известно дали Александър го е заварил жив. Друго е известно: че като намерил този прекрасен цар, завършил така трагично живота си, пролял много сълзи. Свалил хламидата от плещите си, покрил мъртвия, заповядал да го отнесат при близките му, с големи почести да го погребат по обичая на персийските царе и да го поставят в гробницата на прадедите.

Пролича вероломството на хората, от които Дарий понесе най-жестока смърт въпреки благодеянията му към тях. А едно диво и свирепо, но надарено с вярност куче, след като Дарий беше изоставен от всичките му близки, остана до него и отдаде на умиращия същите ласки като към жив.

Такъв беше краят на този, на когото зли хора нанесоха само оскърбления. И отново беше доказано, че никой не може да понесе от съдбата повече, отколкото този, който, облагодетелствуван от нея, понася всичко, което му е отредено.