Чтение онлайн

Той бързо промени местата и настани Пендъргаст до себе си, а Констанс — отсреща. Госпожа Далбърг мина от другата страна на Пендъргаст; Майлс я беше включил в списъка си, защото се беше развела с двама английски лордове последователно и бе завършила с американски богаташ, умрял само няколко седмици след сватбата, оставяйки я със сто милиона по-богата. Трескавото въображение на Майлс се беше развихрило. Но когато се запозна с нея лично, бе разочарован да види, че не изглежда като вулгарната зестрогонка, каквато си я бе представял.

Той разпредели наоколо останалите — енергичен млад английски баронет и неговата съпруга французойка; дилър на импресионистични платна; водещата певица в предградието „Лонмауърс“ и гаджето й; авторът и бонвиван Виктор Делакроа; и още няколко други, които — Майлс се надяваше — биха допринесли за една брилянтна и забавна маса. Беше искал да включи Браддок Уайли, филмова звезда на борда, за средатлантическата премиера на новия му филм, но известността му като актьор бе започнала да избледнява и Майлс в края на краищата реши, че може да го покани втората вечер.

Докато разполагаше хората по местата им, той ги представяше един на друг, за да избегне необходимостта да обикаля край масата по просташки маниер, след като веднъж вече са седнали. Скоро всички столове бяха заети и първото блюдо пристигна: палачинка Романоф. Разменяха нищо незначещи фрази, докато келнерът сервираше чиниите и наливаше първото вино за вечерта.

Майлс разчупи леда.

— Нюорлеански акцент ли долавям, господин Пендъргаст? — Той се гордееше със способността си да не оставя на мира дори най-неохотните участници в разговора.

— Колко проникновено — отвърна Пендъргаст. — Дали пък не откривам зад вашия английски акцент намек за Фар Рокуей, Куинс?

Майлс почувства, че усмивката замръзва на лицето му. Откъде, по дяволите, знаеше товатози човек?

— Не се безпокойте, господин Майлс — изучавал съм и акценти, покрай останалите неща. Предвид естеството на работата ми, го намирам за полезно.

— Разбирам. — Майлс отпи глътка от виното, за да прикрие изненадата си и бързо смени разговора. — Лингвист ли сте?

Известна развеселеност се прокрадна в сивите очи на мъжа.

— Съвсем не. Разследвам различни неща.

Майлс получи втората си изненада за вечерята.

— Колко интересно. Имате предвид, нещо като Шерлок Холмс?

— Нещо такова.

През ума на Майлс мина не особено приятна мисъл.

— А сега… разследвате ли?

— Браво, господин Майлс.

Някои от другите гости също се заслушаха и Майлс не знаеше какво точно да каже. Усети, че става нервен.

— Ами — продължи той със слаба усмивка, — знам кой го е направил: господин Мастърд в килера. Със свещника.

Когато останалите се засмяха любезно, той отново отмести разговора от тази потенциално трудна насока.

— Госпожице Грийн, виждали ли сте някога картината „Прозерпина“ на Росети?

Жената изви очите си към него и той усети тръпка на безпокойство. Имаше нещо необикновено странно в тези очи.

— Виждала съм я.

— Наистина мисля, че приличате на жената от картината.

Тя продължи да го гледа.

— Трябва ли да съм поласкана от сравнението с любовницата на владетеля на подземния свят?

Този чудноват отговор, силата му — и нейният звънлив, старомоден глас — притесниха Майлс. Но той беше експерт в справянето с неочакваните капризи на разговорите и имаше готов отговор.

— Плутон се влюбил в нея, защото била толкова красива, толкова витална — като вас.

— И като резултат Плутон я отвлякъл и я замъкнал в ада да бъде негова любовница.

— Е, какво да кажа, някои хора имат късмет! — Майлс се огледа наоколо и получи одобрителен смях за малкото си остроумие — дори госпожица Грийн се усмихна, с облекчение забеляза той.

Дилърът, Лайънъл Брок, заговори:

— Да, да, познавам добре платното. Намира се в „Тайт“ 5 , доколкото знам.

Майлс се обърна с благодарно лице към Брок.

— Да.

— Една по-скоро груба работа, както всички прерафаелити. Модел е била Джейн Морис, съпругата на най-добрия приятел на Росети. Рисуването било прелюдия към изкушаването й.

— Прелъстяване — произнесе госпожица Грийн. Тя насочи странните си очи към Майлс. — Прелъстявал ли сте някога, господин Майлс? Да сте пътнически директор на луксозен океански лайнер трябва да е чудесна платформа за такова нещо?

— Имам малките си тайни — отвърна той с лек смях. Въпросът беше по-директен, отколкото беше свикнал. Не мислеше, че би сложил госпожица Грийн на тази маса отново.

— „Далеч от себе си самия сякаш, по странни пътища се носи мисълта ми и за знак се вслушва“ — изрецитира Констанс.

Думите й бяха посрещнати от тишина.

— Ах, колко очарователно — възкликна наследницата на богатия тексасец, госпожа Емили Далбърг, обаждайки се за първи път. Удивително аристократична жена с рокля, украсена с антични бижута, стройна и добре поддържана за годините си и — помисли си Майлс — тя изглеждаше и говореше точно като баронеса фон Шрьодер в „Звукът на музиката“. — Кой е написал това, скъпа моя?

— Росети — отвърна Грийн. — Поемата, която е написал за Прозерпина.

Брок насочи погледа си към Констанс.

— С история на изкуството ли се занимавате?

— Не — поклати глава тя. — Аз съм по-скоро лаик.

Брок се засмя.

— Намирам лаиците за очарователни — произнесе той с усмивка, навеждайки се към нея.

— И вие ли сте лаик, доктор Брок?

— Ами, аз… — Той се разсмя на въпроса. — Предполагам, че някои могат да ме нарекат по този начин. Донесъл съм няколко екземпляра от последната си монография за Караваджо. Ще ви изпратя един в каютата ви — можете да я задържите за себе си.

Масата се смълча, когато един впечатляващ мъж със сребриста коса, в униформа, се приближи. Беше строен и силен, а сините му очи блестяха под фуражката.

— Добре дошли — поздрави той.

Всички му кимнаха.

— Как вървят нещата, Роджър?

— Направо по вода, Гордън. Тъй да се каже.

— Позволете да се представя — обърна се новопристигналият към масата, дарявайки всички с пленителна усмивка. — Името ми е Гордън Льосюр и съм първи помощник-капитан на „Британия“. — Имаше очарователен ливърпулски акцент.