Чтение онлайн

Последва изненадан вик. Констанс се завъртя по посока на звука, с протегнат напред нож.

Беше стюардесата на каютата, тъмнокосата жена, която й се беше представила по-рано. Стоеше до библиотечните рафтове, очевидно погълната от книгата, която току-що изпусна от изненада. Сега тя гледаше Констанс със смесица от шок, тревога и страх. Очите й бяха приковани в блестящия скалпел.

— Какво правите тук? — попита Констанс.

Шокираното изражение бавно започна да напуска лицето на жената.

— Съжалявам, госпожице. Извинете, току-що дойдох да оправя леглата… — започна тя с дълбокия си източноевропейски акцент. Продължаваше да гледа втренчено скалпела с разкривено от страх лице.

Констанс прибра скалпела в калъфа му и го върна в чантата си. След това се пресегна към седящия наблизо телефон, за да се обади на охраната.

— Не! — извика жената. — Моля ви. Те няма да ме вземат следващия път, ще ме оставят в Ню Йорк и няма да мога да се върна у дома.

Констанс се поколеба с ръка на слушалката. Гледаше изпитателно жената.

— Толкова съжалявам — продължи тя. — Дойдох да оправя леглата и да сложа шоколад под възглавницата. И тогава видях… видях… — Тя посочи към книгата, която бе изпуснала.

Констанс я погледна. За своя огромна изненада видя, че това бе тънкото томче, озаглавено „Стихотворения от Ахматова“.

Констанс не беше много сигурна защо я е взела със себе си. Историята на книгата — и посвещението й — бяха за нея прекалено болезнени. Сега й беше трудно дори да я гледа. Може би я носеше както грешница — бодлива плащаница, надявайки се да изкупи неправилната си преценка чрез болка.

— Обичате Ахматова? — попита тя.

Жената кимна.

— Когато дойдох тук, не можех да взема книги. Липсваха ми. И сега, докато оправях леглото ви, забелязах… томчето. — Тя преглътна.

Констанс продължаваше да я гледа несигурно.

— Запалих тържествени свещи — започна тя да цитира Ахматова, — в светлина да искри тази вечер.

Без да отмества очите си от Констанс, жената продължи:

— И с тебе, при мен не дошлият, срещам Нова година аз. 6

Констанс се дръпна от телефона.

— У дома, в Беларус, преподавах поезията на Ахматова — каза жената.

— В гимназията?

Жената поклати глава.

— В университета. В Русия, разбира се.

— Вие сте професор? — изненада се Констанс.

— Бях. Загубих работата си — както мнозина други.

— И сега работите на борда… като прислужница?

Жената се усмихна тъжно.

— Същото се е случило на повечето от нас тук. Загубили са работата си.

— А семейството ви?

— Родителите ми имаха стопанство, но беше взето от правителството заради радиоактивното замърсяване. От Чернобил. Облакът се разнесъл на запад, нали разбирате. Десет години преподавах руска литература в университета. И после останах без работа. По-късно чух, че търсят работници за големи кораби. И дойдох да работя тук, изпращам пари вкъщи. — Тя горчиво поклати глава.

Констанс седна на един близък стол.

— Как се казвате?

— Мария Казулин.

— Мария, искам да забравя това нарушаване на личното пространство. Но в замяна бих ви помолила за помощ.

Изражението на жената стана предпазливо.

— Как аз бих могла да ви помогна?

— Бих искала да мога да слизам на долните палуби от време на време, да разговарям с работниците, със стюардите, с различни членове на екипажа. Да задам някои въпроси. Бихте могли да ме представите, да гарантирате за мен.

— Въпроси? — жената застана нащрек. — Работите за корабната компания?

Констанс поклати глава.

— Не. Имам свои причини, лични причини. Нищо, което да е свързано с компанията или с кораба. Извинете ме, че не съм по-конкретна по въпроса.

Мария Казулин изглежда се поуспокои, но не каза нищо.

— Това може да ми докара неприятности.

— Ще съм много дискретна. Само искам да общувам, да задам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— За живота на борда на кораба, за някои необичайни постъпки, клюки за пътниците. И дали в нечия каюта няма някаква по-особена вещ.

— Пътниците? Не мисля, че това е добра идея.

Констанс се поколеба.

— Госпожо Казулин, ще ви кажа за какво става дума, ако обещаете да не говорите с никого за това.

След кратко колебание, прислужницата кимна.

— Търся нещо, скрито на борда на кораба. Един предмет, свещен и много рядък. Надявах се да поговоря с обслужващия персонал, за да разбера дали някой е виждал нещо подобно в нечия каюта.

— А този предмет, който споменахте… Какъв е той?

Констанс направи пауза.

— Дълга, тясна кутия, изработена от дърво, много стара, със странни надписи по нея.

Мария помисли за момент. След това се изправи.

— Ще ви помогна. — Усмихна се, лицето й издаваше въодушевление. — Ужасное да се работи на круизен кораб. Но това прави нещата по-интересни. И е за добра кауза.

Констанс й подаде ръка и тя я пое.

— Ще ви донеса униформа като моята — каза Мария и размаха ръка. — Не бива да ви виждат долу облечена като пътничка.

— Благодаря ви. Как да се свържа с вас?

— Аз ще ви потърся — каза Мария. Наведе се, взе книгата и я подаде на Констанс. — Лека нощ, госпожице.

Констанс задържа ръката й за миг и я притисна към книгата.

— Вземете я. И моля ви, не ме наричайте „госпожица“. Името ми е Констанс.

С кратка усмивка Мария отиде до вратата и излезе.

Първи помощник-капитан Гордън Льосюр бе работил на капитански мостик на дузина морски съда в кариерата си, от стражеви катери, през ледоразбивачи, до круизни кораби. Бордът на „Британия“ не приличаше на никой от тях. Беше по-спокоен, ултрамодерен, просторен — и по странен начин някак не морски с многобройните си компютърни екрани, електронни конзоли, измервателни прибори и принтери. Всичко на борда беше последна дума на технологията. Според него най-много напомняше лъскавото контролно помещение на един френски ядрен завод, който бе обиколил предишната година. Контролният пулт сега се наричаше „Интегрирана система за управление“, а таблото с морската карта — „Централно навигационно табло“. Самият щурвал представляваше великолепно бижу от махагон и полиран месинг, но съществуваше единствено заради навестяващите ги пасажери, които искаха да го видят. Кормчията никога не го докосваше — Льосюр понякога се чудеше дали изобщо беше свързан. Вместо това направляваше кораба като използваше серия от четири лоста, по един за всеки от електродвигателите, плюс един чифт за контролиране на носовото подрулващо устройство. Главният двигател се контролираше от серия дросели. Всичко това напомняше повече за суперсложна компютърна игра, отколкото за традиционен корабен пулт.