Чтение онлайн

И точно тогава Лайли започва да плаче.

Спирам. Камрин също спира. Споглеждаме се за миг, и двамата сме разочаровани, но не можем да не се усмихнем. Лайли спи много дълбоко и вече не се буди нощем, но събуждането в този час на нощта като че ли не ме изненадва.

– Този път аз ще го направя – казва Камрин и се надига от дивана.

Аз се изправям и прекарвам ръка през косата си.

След като тя изчезва по коридора, се отправям обратно към кухнята, сядам край масата и написвам “Италия” на друго листче. Пускам го в шапката, отново сгъвам останалите и пускам и тях вътре.

Минути по-късно къщата утихва, след като Камрин е сложила Лайли отново да спи. Тя сяда на стола до мен и премята един върху друг голите си крака. Подпира единия си лакът върху масата, отпуска брадичка върху ръката си и ме поглежда топло усмихната, сякаш да покаже, че е намислила нещо.

– Андрю – казва тя, – наистина ли мислиш, че можем да го направим?

– Да направим какво по-точно?

Тя слага и ръце на масата пред себе си и преплита пръстите.

– Да пътуваме с Лайли.

Аз се замислям за момент и се облягам назад в стола.

– Ами, да, наистина мисля, че можем. Ти не мислиш ли?

Усмивката почти изчезва.

– Камрин, не искаш ли вече да пътуваш?

Тя поклаща глава.

– Не, изобщо не става въпрос за това. Просто се страхувам. Аз лично не познавам някого, който да е опитвал нещо подобно. Плашещо е. Дали не се заблуждаваме? Може би нормалните хора с основание не правят такива неща.

Отначало се притесних. Имах това вътрешно чувство, че може би тя е променила решението си и макар че съм готов да се съглася с това, което тя поиска да направи, част от мен ще бъде разочарована за известно време.

Облягам се назад и слагам двете си ръце пред мен върху масата също като Камрин. Докато я гледам, погледът ми омеква.

– Знам, че можем да го направим. Ако го искаме еднакво и двамата и никой от нас няма да го направи само за да угоди на другия, тогава съм сигурен, че можем да го направим. Имаме спестявания. Ще бъде няколко години преди Лайли да тръгне на училище. Няма нещо, което може да ни попречи.

– Това ли искаш наистина? – пита тя. – Обещаваш ли, че не е само част от теб, която иска да го направи заради мен?

Клатя глава.

– Не. Макар че дори и да не го исках толкова, колкото теб, пак щях да го направя, защото ти си го поискала, обаче не, аз наистина го искам.

Колебливата усмивка пак става по-широка.

– А ти си права – продължавам аз, – плашещо е, признавам. Няма да е същото, ако ставаше въпрос само за теб и мен, но… помисли само за миг. Ако не направим това, какво друго ще направим?

Камрин поглежда замислена встрани. Свива рамене и казва:

– Предполагам, че ще работим и ще отглеждаме семейството си тук.

– Точно така – викам аз. – Този страх е тънката линия между нас и тях.

Правя широк жест с ръка, за да посоча “тях”, онези хора по света, в които не искаме да се превърнем. Камрин разбира. Виждам го на лицето . И не искам да кажа, че хората, които предпочитат да останат на едно място през целия си живот и да създадат семейство, грешат. Грешат онези, които не искат да живеят така, които мечтаят да са нещо различно, да направят нещо повече, но никога не го правят, защото позволяват на страха да ги спре, преди да са започнали.

– Но какво ще направим? – пита тя.

– Каквото поискаме – казвам аз. – Знаеш го.

– Е, да, но аз имам предвид по-късно. След пет или след десет години, какво ще правим с живота си, с живота на Лайли? Колкото и да ми харесва мисълта да го правим вечно, все пак не мога да си го представя като нещо реално. След време ще останем без пари. Лайли ще трябва да започне училище. Тогава отново ще се установим тук и пак ще станем като тях.

Клатя глава и се усмихвам.

– Тъкмо този страх и тези извинения прокарват онази тънка линия. Момиче, с нас всичко ще бъде наред. С Лайли също всичко ще бъде наред. Ще правим това, което искаме, ще ходим там, където искаме, и ще се радваме на живота си, няма да водим живот, който никой от нас не иска. Каквото и да се случи, Лайли трябва да ходи на училище и ние ще трябва да решим да се установим някъде за дълго време, дори и ако това място ще е пак тук, в тази къща. Тогава ще правим това, което трябва да направим. Обаче точно сега… – соча с решителен вид масата – точно сега това не са нещата, за които трябва да се тревожим.

Тя се усмихва.

– Добре. Просто исках да съм сигурна.

Аз кимам, протягам ръка през масата и побутвам с пръст шапката към нея.

– Ти избирай първа.

Тя посяга да бръкне вътре, но спира и ме поглежда с присвити очи.

– Сложи ли вътре Италия?

– Да, сложих я. Уверявам те.

Тъй като знае, че този път казвам истината, Камрин бърка в шапката и разбърква листчетата. Изважда едно и го държи в свития си юмрук.

– Добре де, какво чакаш? – питам аз.

Тя слага ръката си в моята и казва:

– Искам ти да го прочетеш.

Аз кимам, вземам листчето от нея и предпазливо го разгръщам. Прочитам го първо на себе си, като оставям въображението си да си представи как ще сме там тримата. Толкова ми се искаше да спечеля онзи облог за Бразилия, че изобщо не съм мислил за никоя от другите страни, но сега, когато загубих, ми е лесно да си го представя.

– Е? – започва да губи търпение тя.

Усмихвам се и хвърлям листчето на масата с написаното отгоре.

– Ямайка – обявявам аз. – Изглежда, че и двамата загубихме баса.

Камрин широко се усмихва. Онова малко късче хартия, което лежи на масата пред нас, е нещо много повече от хартия и мастило. То официално пусна в движение остатъка от живота ни заедно.

А какъв изумителен, чудесен живот се оказа той.

Помня, сякаш беше вчера, деня, в който заминахме в края на пролетта за Ямайка. Лайли беше облечена в жълта рокля с две шноли във формата на цветя в косата. Не плака и не нервничеше в самолета до Монтего Бей. Беше истински ангел. А когато пристигнахме, в мига, в който слязохме от самолета в новата страна, изведнъж всичко стана реалност.

Точно тогава двамата с Андрю станахме… различни.

Обаче ще стигна до това след малко.

Беше много отдавна и искам да започна отначало.

В продължение на два месеца, до деня, в който се качихме на онзи самолет, аз продължавах да се страхувам от изпълнението на намерението си. Колкото и да ми се искаше да го направим и колкото и често да си повтарях, че Андрю е прав и че не трябва да се тревожа, непрекъснато се тревожех, разбира се. До такава степен, че два дни преди да тръгнем, почти започнах да бия отбой.