Чтение онлайн

— А ако забележи? — попита Регин.

— Тогава ни остава само да се надяваме, че с малко повече късмет ще я открием отново.

Регин кимна и погледна към Сония. Тя сви рамене.

— Няма какво повече да правим тук. Ако някой може да я намери отново, то това е Сери.

Сери се изпълни със задоволство, но то бързо бе заменено от тревога, че Сония може и да греши. Той бе засякъл случайно отстъпничката. Може би нямаше да е толкова лесно да я намери отново. Четиримата напуснаха бързо стаята, като се постараха да оставят всичко както си е било, след което излязоха по пътя, от който бяха дошли. Сония заключи външната врата с магия. Щом отново се озоваха на улицата, те се спогледаха, но не казаха нищо. Двамата магьосници им махнаха за довиждане и се отдалечиха. Сери и Гол се върнаха в празната къща на търговеца.

— Голямо разочарование — каза Гол.

— Да — съгласи се Сери.

— Смяташ ли, че отстъпничката ще се върне?

— Не. Не може да не е оставила нещо, което да й подскаже, че някой е навестявал убежището й.

— Какво ще правим сега?

— Ще наблюдаваме и ще се надяваме, че греша — той огледа стаята. — И ще разберем кога се очаква завръщането на собственика на това местенце. Нали не искаме да изплашим до смърт него и семейството му, когато открият Крадец в къщата си.

Надзирателят изглеждаше леко изненадан от появата на Денил и ашаки Ачати, затова се хвърли със закъснение на земята пред краката им. Изненадата му не бе породена от това, че е посетен от могъщи сачакански и киралийски магьосници. В имението очакваха да се появят те или някой друг.

— Пристигнахте по-бързо, отколкото смятахме — каза едрият мъж, когато Ачати му обясни, че търсят една избягала робиня и киралиец, облечен като роб.

— Виждали ли сте хората, които ви описах? — попита Ачати.

— Да. Преди две нощи. Единият от робите си помисли, че това са хората, за които бяхме предупредени и когато отидохме да ги разпитаме, те бяха избягали.

— Търсихте ли ги?

— Не — мъжът наведе глава. — Бяхме предупредени, че те са магьосници и че само магьосници могат да ги заловят.

— Кой ви предупреди?

— Господарят, по вестител.

— Кога пристигна вестителят?

— Един ден преди да пристигнат те двамата.

Ачати погледна към Денил и повдигна недоверчиво вежди. „Значи ако ашаки Тикако не е изпратил куриера, кой тогава го е направил? — Денил усети как сърцето му прескочи един удар. — Изменниците. Сигурно имат много добра организация, щом са успели толкова бързо да изпратят вестител до имение в провинцията“.

— Преди колко време изпратихте вестител, който да предупреди господаря ви за пристигането им тук?

— Преди две нощи — веднага, след като изчезнаха.

Ачати се обърна към Денил.

— Ако вече е тръгнал насам, ще пристигне чак след ден, дори да е предпочел да язди кон, вместо да използва карета. Боя се, че трябва да го изчакаме. Нямам право да ровя в съзнанията на чуждите роби.

— А имате ли право да ги разпитвате? — попита Денил.

Магьосникът се намръщи.

— Няма обичай или закон, които да ми попречат. Или пък на вас.

— Тогава нека ги разпитаме.

Ачати се усмихна.

— Да го направим по вашия начин? Защо не? — той се засмя. — Ако нямате нищо против, бих искал да ви наблюдавам и да се уча от нас. Не знам какви въпроси да задам, които да прилъжат роба да разкрие повече, отколкото би искал да разбера.

— Всъщност няма никакво прилъгване — увери го Денил. — Кого искате да разпитам пръв?

— Този мъж и всички други, които са видели Лоркин и Тивара. А най-вече робът, който ги е забелязал и си е помислил, че това са хората, за които са били предупредени. — Денил извади бележника си и погледна надзирателя. — Трябва ми само една стая — нищо луксозно, където да мога да ги разпитвам сам, без да чуват останалите.

Мъжът смутено отмести поглед от Денил към Ачати.

— Уреди го — нареди сачаканецът. Когато надзирателят се отдалечи с бърза крачка, сачаканският магьосник се обърна към Денил и му се усмихна накриво. — Наистина трябва се научите да изразявате молбите си под формата на заповеди, посланик Денил.

— Вие имате по-голяма власт тук — отвърна Денил. — А аз съм просто един чужденец. Ще е много грубо от моя страна да предположа, че мога да се разпореждам тук.

Ачати го погледна замислено и сви рамене.

— Може би сте прав.

Надзирателят се върна и ги поведе навътре в сградата до една малка стая, която миришеше на зърно. Подът бе покрит със фин слой брашно, по който личаха следи от метла. Прашинките танцуваха във въздуха, уловени в слънчевите лъчи, които струяха през високия прозорец. Под него бяха поставени два стола.

— Определено не е луксозно — рече насмешливо Ачати.

— Къде предлагате да ги разпитаме? — попита Денил.

Ачати въздъхна.

— Предполагам, че ще бъде твърде арогантно от наша страна, ако поискаме да ги разпитаме в Господарската стая, а стаите за гости ще им покажат твърде ясно, че не ние командваме тук. Не, предполагам, че мястото е подходящо — той отиде до един от столовете и седна.

Денил се настани до него и извика на надзирателя да влезе. Мъжът им разказа как двамата роби пристигнали с празна каруца. Мъжът очевидно бил нов, но не толкова мускулест, колкото роб доставчик, а жената пътувала с него, за да му показва пътя. Докато те товарели каруцата, една от кухненските робини изказала предположението, че това може да са хората, за които били предупредени да внимават. Тя предложила да поставят упойващи вещества в храната им, защото заспали ще представляват по-малка опасност. Щом чу за това, Денил трябваше да положи усилия, за да скрие тревогата си. За щастие Лоркин и Тивара не бяха паднали в капана. Бяха успели да се измъкнат.

След това той повика жената, която бе заподозряла, че двамата не са онези, за които се представят. Когато тя влезе в стаята, Денил веднага забеляза острия й поглед, макар че тя да го погледна само веднъж, преди да наведе глава и да се просне на земята. Той й каза да се изправи, но тя повече не надигна глава.

Разказът й съвпадаше с този на надзирателя, включително със съдържанието на посланието, което ги предупреждаваше за двамата опасни магьосници, които се преструват на роби.

— Какво те накара да си помислиш, че това са хората, за които са те предупредили? — попита я Денил.

— Отговаряха на описанието. Висок мъж с бледа кожа и по-ниска сачаканка.

„Бледа кожа? — Денил се намръщи. — Надзирателят не спомена кожата на Лоркин, а и тя е трябвало да изглежда достатъчно необичайно, за да й обърне внимание. Чакай малко… жената, която излекувах в дома на Тикако не каза ли, че кожата му е била боядисана?“

Изтрила ли се беше или тази жена просто му подхвърляше информацията, която си мислеше, че иска?

— Висок, нисък, мъж, жена — нищо от тези описания не може да ги отличи от останалите роби. Какво те накара да си помислиш, че те са различни?