Чтение онлайн

Двама от свитата на принца придружиха Дориан до брега, а Бен Абрам го водеше за ръка. Дориан беше бледен. Стискаше зъби в усилието си да запази безизразно лице. Не проговориха, преди да стигнат брега, където една лодка очакваше Дориан, за да го откара до закотвената в лагуната джонка. И тогава Дориан помоли:

— Ела с мен, моля те!

— Не мога — отвърна старецът и поклати глава.

— Тогава, само до джонката! Моля те! Ти си едничкият приятел, който ми остана на тоя свят.

— Добре, но само до джонката! — Бен Абрам влезе в лодката и Дориан се притисна до него.

— Какво ще стане сега с мен? — попита той шепнешком.

— Каквото е наредил Бог, лъвчето ми! — отвърна топло Бен Абрам.

— Ще ми направят ли нещо? Ще ме продадат ли на друг?

— Принцът ще те остави завинаги при себе си — увери го докторът.

— Защо си така сигурен? — Дориан отпусна глава върху ръката на Бен Абрам.

— Защото такова е пророчеството на Свети Темтем. Той никога не би се разделил с теб. Твърде ценен си за него.

— Какво е това пророчество? — Дориан се изправи и погледна стареца в лицето. — Всеки все за него приказва, но никой не ми е казал какво е.

— Още не е дошло времето да научиш. — Бен Абрам натисна детската глава назад върху ръката си. — Един ден всичко ще ти стане ясно.

— Защо не ми кажеш сега?

— Може да се окаже опасно, да знаеш отсега. Трябва да проявиш търпение, малкия!

Лодката се удари в борда на джонката. Неколцина мъже очакваха Дориан.

— Не искам да отивам — притисна се той към стария лекар.

— Такава е волята Божия! — Старецът нежно разтвори детските пръсти. Моряците се наведоха и го вдигнаха на палубата.

— Моля те, остани още малко с мен! — каза Дориан, вперил поглед надолу към лодката.

Бен Абрам не можа да му откаже.

— Ще остана с теб, докато потеглите — съгласи се той и последва Дориан в приготвената за него малка каюта. Седна до момчето на тюфлека и измъкна от пояса си една кесийка.

— Изпий това — подаде му той малко зелено шишенце.

— Какво е то?

— Ще уталожи болката от нашата раздяла и ще ти помогне да заспиш.

Дориан изпи съдържанието на шишенцето и сбърчи лице.

— Вкусът му е ужасен.

— Като миша пикня ли? — усмихна се Бен Абрам, а Дориан избухна в смях, който доста приличаше на ридание и се хвърли в прегръдките на стареца.

— А сега си легни! — Докторът го бутна на тюфлека и двамата потънаха в тих разговор. После клепачите на Дориан започнаха да се отпускат. Цяла нощ не бе спал и постепенно отстъпи пред напора на умората и опиата.

Бен Абрам погали главата му за последен път.

— Върви с Бога, дете мое! — промълви той тихо, надигна се от тюфлека и излезе на палубата.

Топуркането на боси крака над главата му и движението на корпуса през водата, когато джонката вдигна платна, събудиха Дориан. Огледа се за Бен Абрам, но той си бе отишъл. Вместо него, край тюфлека клечеше непозната жена. С черното си одеяние и фередже приличаше на притаен лешояд.

Дориан се надигна замаян и се дотътри до малкото прозорче. Навън беше тъмно и звездните отражения танцуваха по повърхността на лагуната. Свежият нощен въздух облъхна лицето му, събуди го и проясни донякъде съзнанието му. Понечи да излезе на палубата, но жената се изправи и препречи пътя му.

— Не можеш да излизаш оттук, освен ако принцът те повика.

Дориан поспори с нея известно време, но скоро се отказа от безплодните усилия и се върна при прозорчето. Наблюдаваше как се изнизват стените на крепостта, блестящо бели под лунната светлина, а джонката напусна лагуната и пое по протока към открито море. След това усети палубата да се надига под краката му при срещата на кораба с първата вълна. Джонката се насочи на запад и осветения от луната остров изчезна от погледа му. Остави прозорчето и се хвърли по очи на тюфлека.

Жената в черно пристъпи и захлопна тежкия дървен капак. В този момент наблюдателят на палубата, застанал точно над главата на Дориан извика така внезапно, че той подскочи:

— Каква лодка сте?

— Рибарски лодки с нощния улов — се чу в отговор. Гласът бе приглушен от разстоянието и затворения капак на прозорчето, но сърцето на Дориан подскочи в гърдите му и затуптя в радостна възбуда.

— Татко! — прошепна той. Макар да бе говорил на арабски, той разпозна гласа на секундата. Хвърли се през кабината и направи опит да се добере до прозореца, но жената го сграбчи.

— Татко! — закрещя той и започна борба с жената, но тя бе яка, с огромни гърди и мек корем. Макар и дебела, оказа се много силна. Хвана го през гърдите и го хвърли обратно върху тюфлека.

— Пусни ме! — развика се Дориан на английски. — Това е баща ми. Пусни ме при него.

Жената го натискаше върху тюфлека с цялата си тежест.

— Не можеш да излизаш от каютата! — грухтеше тя. — Това е заповед на принца.

Дориан се побори още малко, но накрая замря. Баща му се обади отново:

— Каква лодка сте? — Гласът отслабваше. Джонката изглежда беше бързоходна.

— Кораб на Принц Абд Мухамад ал Малик — отвърна наблюдателят ясно и високо.

— Вървете с Аллаха! — Гласът на Хал беше толкова слаб и далечен, че прозвуча в ушите на Дориан като шепот.

— Татко! — изкрещя с всички сили той, но тежестта на жената притискаше гърдите му и го задушаваше. — Не си отивай! Аз съм! Дори! — крещеше той, отчаян от мисълта, че задушеният му вопъл никога няма да прекоси пространството и да стигне до слуха на баща му.

С внезапно извъртане, той успя да се измъкне изпод туловището на жената. Преди тя да се надигне, Дориан се хвърли към вратата на каютата. Докато се бореше с бравата й, жената се стовари отгоре му. Едва успя да отвори, когато пръстите й се вкопчиха в яката на дрехата му. Дръпна се с такава сила, че робата се разпра и той се измъкна от нея.

Драсна нагоре по стълбата, със задъханото подире му женище, което пищеше с пълен глас:

— Дръжте го! Дръжте неверника!

Един арабски моряк причака Дориан на най-горното стъпало с разперени ръце, но той падна на четири крака и чевръсто като невестулка се изниза между краката му. Затича през палубата към кърмата.