Назад по линията
Шрифт:
Емили — момичето от генетичния салон, дойде при мен. Тя беше слаба, сякаш гладуваше, скулите й стърчаха, но под разрошената метла на зелената й коса ме гледаха най-красивите пронизващи зелени очи, които бях виждал. Макар че се друсаше с всичко, което имахме на купона, изглеждаше хладнокръвна и сдържана. Скоро открих, че съм се заблудил. Тя пак се рееше.
— Слушай внимателно какво ти казва — посъветва ме Сам. — От реенето става ясновидка. Сериозно ти говоря — истинска е, а не шарлатанка.
Тя залитна към прегръдката ми. Задържах я неуверено, докато устата й търсеше моята. Зъбите захапаха лекичко устните ми. Ние се свлякохме полека на килима, който избръмча тихо от докосването ни. Емили носеше наметка от ивици медна плетка, събрани при шията. Аз затърсих търпеливо гърдите й под дрехата, а тя изрече с кух глас на пророчица:
— Скоро ще потеглиш на дълго пътешествие.
— Така е.
— Ще поемеш назад по линията.
— Вярно.
— Във… Византион.
— Да, в столицата на Византия.
— Там не е място за старци! — провикна се някой от другия край на стаята. — Младите се прегръщат, птички пеят по дърветата…
— Византион… — смънка изтощена танцьорка, проснала се разкрачена до петите ми.
— Златните ковачници на императора! — изпищя Шигемицу. — Дух подир дух! Ковачниците разбиват потока! Пламъци, що не се хранят с наръчи дърва, нито пък ги е разпалила стомана!
— Кърканите войскари на императора се изпонатръшкаха — вметнах аз.
Треперещата Емили ме ухапа по ухото и заяви:
— Във Византион ще намериш съкровената си мечта.
— Сам ми каза същото.
— И там ще я загубиш. Ще страдаш, ще съжаляваш и ще се покайваш, няма да си същият както преди.
— Звучи сериозно — промърморих.
— Пази се от любовта във Византион! — нададе вой пророчицата. — Пази се! Пази се!
— … челюстите, що захапват, ноктите, що хващат! — пееше Шигемицу.
Обещах на Емили, че ще бъда много предпазлив.
Но светлината на ясновидството угасна в очите й. Тя се подпря да седне, примигна, усмихна се смутено и попита:
— Ти кой си?
Бедрата й стискаха лявата ми длан.
— Купонът е в моя чест. Аз съм Джъд Елиът.
— Не те познавам. С какво се занимаваш?
— Времеви куриер съм. Е, ще бъда. Утре заминавам, за да започна работа.
— Май си спомням. Аз съм Емили.
— Да, знам. Работиш в генетичен салон, нали?
— Някой ти е говорил за мен!
— Малко. Какво вършиш там?
— Разделителка съм. Изолирам гени. Виж сега… ако някой има гена за рижа коса и иска да го предаде на децата си, но той е свързан, да речем, с гена за хемофилия, аз отделям нежелания ген и го премахвам.
— Изглежда твърде трудно — отбелязах.
— О, не, стига да знаеш какво правиш. Има шестмесечни подготвителни курсове.
— Тъй ли било…
— Работата е интересна. Опознаваш отблизо хората по това какви искат да бъдат децата им. Знаеш ли, не всеки се стреми да вложи в тях подобрения. Получаваме и невероятни молби.
— Май зависи какво разбираш под „подобрения“ — промърморих.
— Е, има си общоприети норми за външността. Смятаме, че е по-добре да имаш гъста лъскава коса вместо никаква. По-добре е мъжът да бъде висок два метра вместо един. И е по-добре да имаш равни зъби, а не криви. Но какво би казал за жена, която идва при нас и иска да й проектираме син, чиито тестиси да не са слезли в торбичката?
— Че защо някому би хрумнало да иска такова момче?
— Не й допадало, че ще се занимава с момичета, когато порасне.
— И изпълни ли молбата й?
— Молбата беше с цели две точки под допустимия минимум според индекса за генетични отклонения. Длъжни сме да препращаме всички подобни молби до Съвета за генетичен надзор.
— А те дали биха я одобрили?
— В никакъв случай. Не разрешават такива вредни мутации.
— Ясно, горката жена ще си има момченце с нормални топки.
Емили се подсмихна.
— Може да отиде при нелегалните генетични касапи, ако толкова иска. Те са готови да направят всичко за всекиго. Не си ли чувал за тях?
— Май не съм.
— Те стъкмяват крайните мутации за авангардно настроената сган. Децата с хриле и люспи, децата с двайсет пръста на ръцете или онези с кожа на ивици като зебри. Нелегалните ще разбърникат всеки ген… срещу съответната цена. При тях е страхотна скъпотия. Но те са напиращата от бъдещето вълна.
— Нима?
— Козметичните мутации ще се наложат, няма как иначе — просвети ме Емили. — Не ме разбирай неправилно — нашият салон никога няма да се захване с такива неща. Но това е последното поколение на еднообразие в историята на човешката раса. Всевъзможни генотипи и фенотипи — ето какво ни предстои! — В очите й заискри внезапно безумие и аз се досетих, че бавно действаща бръмчилка се е развилняла във вените й през последните минути. Тя се притисна в мен и прошепна: — Какво ще кажеш за тази идея — хайде да си направим бебе още сега, а аз ще го проектирам наново в салона след работно време! Ще вървим в крак с модните тенденции!
— Съжалявам, пих си хапчето този месец — отвърнах аз.
— Нищо, нека все пак опитаме — настоя тя и нетърпеливо пъхна ръка в панталона ми.
18.
Добрах се до Истанбул в навъсен летен следобед и експресна капсула ме превози над Босфора до местния клон на службата на времето, който бе разположен на азиатския бряг. Градът не се бе променил особено след последното ми идване миналата година. Нямаше нищо изненадващо в това — Истанбул не се е преобразявал неузнаваемо още от времето на Кемал Ататюрк, тоест отпреди сто и петдесет години. Все същите сивкави здания, все същата старовремска плетеница от улички без табели, все същите мърляви оттенъци на всички цветове. И все същите минарета, устремили се към небето над упадъка.
Аз се възхищавам безмерно на джамиите. Те показват, че турците поне в нещо ги бива. Но за мен Истанбул е въплъщение на черния хумор, прикрил окастрените останки от моя любим Константинопол. Съхранилите се тук-там късчета от византийския град са истинското вълшебство, не джамията на султан Ахмед или Сюлеймание.
Докато предвкусвах как ще видя скоро Константинопол жив, без никакви турски цапаници, аз едва не се подмокрях от блаженство.
Службата на времето се бе настанила в тантуреста, вдъхваща страхопочитание сграда от края на двайсети век, далеч от Босфора и на практика точно срещу турската крепост Румели Хисар, от която завоевателите затягали бавно примката около града през 1453 година. Очакваха ме, но въпреки това заседнах за петнайсетина минути във фоайето, заобиколен от разгневени туристи, които се оплакваха от някакво прецакване в графика. Мъж, чието лице се бе наляло с кръв, крещеше: