Чтение онлайн

— А ти какво знаеш за рода, Григорий?

В по-трудните за паметта му моменти той си помагаше, като драскаше с кинжала по дебелия плот на масата. Проследи произхода си до Николай Маркезинис в края на четиринайсети век, който се оженил за най-голямата дъщеря на Мануил Дука от Аргирокастро. Мануил имал само дъщери и нямало на кого да предаде родовото име. Григорий стигна полека и до бягството на византийците от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Каза, че тогавашният му прадядо от рода Дука носел името Симеон.

Чак жлезите ми се спаружиха от отчаяние.

— Симеон ли? За Симеон Дука Високия ли говориш, или за другия Симеон?

— Двама ли са били? Ти как научи?

С леко сгорещени бузи стъкмих набързо лъжата.

— Трябва да ти призная, че проучвам с увлечение историята на рода. Двама Симеоновци са последвали Комнините до тези земи — Симеон Високия и още един.

— Не знам нищо за това — призна Маркезинис. — Само ми казаха, че името му било Симеон. А негов баща бил Никифор, чийто дворец бил разположен близо до църквата „Света Теодосия“ при Златния рог. Венецианци го опожарили през 1204 година. А бащата на Никифор… — Той се запъна и завъртя глава бавно и натъжено като застаряващ бивол. — Не помня името на бащата на Никифор. Лъв? Михаил? Василий? Забравих. Главата ми е пълна с вино.

— Не е толкова важно — утеших го.

Вече бях проследил нишката обратно до Константинопол, останалото беше лесно.

— Върти се някъде из главата ми, но има толкова имена… толкова имена…

Той още си мърмореше, когато заспа, опрял глава в масата.

Една от тъмнооките дъщери ме отведе в твърде проветрива спалня. Можех и да скоча във времето, щом научих всичко, за което бях дошъл. Реших обаче, че е по-прилично да прекарам нощта под покрива на моя прапрадядо, вместо да се изсуля като крадец. Съблякох се, угасих свещта и се пъхнах в леглото.

В мрака меката плът на младо момиче се притисна до мен под завивката.

Гърдите й прилягаха приятно в свитите ми длани, ароматът й беше чудно възбуждащ. Не я виждах, но си помислих, че е някоя от трите дъщери на Маркезинис, дошла да ми покаже докъде може да стигне семейното гостоприемство.

Пръстите ми се плъзнаха по закръгления, гладък корем и надолу, между краката. Бедрата й се разтвориха, самата тя нямаше търпение да се любим.

Изпитах смътно разочарование, че дъщерите на Маркезинис лягат толкова охотно със странници… ако ще и да твърдят, че са благородни братовчеди. В края на краищата и тези хора бяха в моето родословно дърво. Нима потеклото ми е била размътвано от спермата на случайни натрапници?

От много умуване стигнах до по-смущаваща мисъл — ако момичето е всъщност моя прапра… и още много „пра“ баба, аз какво правя в едно легло с нея? Майната му на секса с непознати, но нима би трябвало да спи със свои далечни потомци? Когато започнах издирването си, насъскан от Метаксас, не ме подтикваше желанието за кръвосмешение между епохите… но ето че го правех.

Налегнаха ме угризения и така се изнервих, че за малко да стана импотентен.

Но моята дружка по постеля се смъкна към корема ми и се зае усърдно с устни да ми върне желанието. Чудесна стара византийска традиция, рекох си, и с подновена ерекция проникнах в нея, за да тласкам с наслада. Успокоявах съвестта си, че все пак има двойно по-голям шанс да се забавлявам с някоя от прапралелите си. Значи кръвосмешението изобщо не беше чак толкова сериозно.

Съвестта ме остави на мира и двамата с момичето стигнахме задъхани до желания завършек. Тя се надигна от леглото и излезе. Когато мина пред прозореца, тясната ивица лунни лъчи открои бялото й дупе и бедра, блесна мимолетно и дългата руса коса. Чак тогава проумях онова, което трябваше да знам поначало — момичетата от семейство Маркезинис не биха легнали по ескимоски с госта. Някой обаче се бе погрижил за доброто ми настроение, като ми изпрати крепостна селянка от домашната прислуга. За какво трябваше да се боричкам със съвестта си? Облекчен, че не съм извършил кръвосмешение, аз заспах дълбоко.

Сутринта пак закусихме студено печено агнешко и ориз. Григорий Маркезинис подхвърли:

— До мен стигнаха слухове, че испанците открили нов свят отвъд големия океан. Как мислиш, има ли поне зрънце истина в това?

Припомних си, че съм в 1556 година.

— Истина е, и то неоспорима — отвърнах. — Видях доказателствата в Испания, в двора на крал Карлос. В новия свят има злато, нефрит и подправки… и червенокожи хора…

— Червенокожи ли? О, не, братовчеде Дука, не, не! Как да повярвам на това? — Маркезинис се заливаше от смях, повика и дъщерите си. — В новия свят на испанците… там хората били с червена кожа! Каза ми го братовчедът Дука!

— Е, по-скоро са меднокожи… — смънках, но той май не ме слушаше.

— Червена кожа, а? Червена кожа! Сигурно нямат глави, а очите и устите са на гърдите им! Има и еднокраки, които по пладне вдигат крак над главата си, за да им пази сянка! Да, да! О, прекрасен нов свят! Братовчеде, много ме развесели!

Казах му, че за мен е удоволствие да го разведря. Благодарих му за изисканото гостоприемство, отново прегърнах целомъдрено всяка от дъщерите и се наканих да продължа по пътя си. Изведнъж прозрях — щом родовото име на моите прадеди е било Маркезинис още от четиринайсети век чак до двайсети, никое от момичетата не беше моя пряка прародителка. Угризенията на моята превзета съвест бяха съвсем напразни, но поне ми показаха докъде се простират за мен границите на позволеното.

— А имаш ли синове? — попитах домакина.

— Ами да — шестима!

— Дано родът ти се множи и процъфтява — пожелах му и си тръгнах.

Изминах десетина километра, яхнал магарето, накрая вързах животното за маслиново дръвче и скочих напред по линията.

В края на почивката се явих да получа задача и за пръв път поех група като самостоятелен времеви куриер.

Трябваше да водя шестима на едноседмична разходка в миналото. Те обаче не знаеха, че ми е за пръв път. Протопополос не виждаше смисъл да им каже, а аз се съгласих с него. Не се чувствах новак. Преливах от нахалството на Метаксас. Не се страхувах от нищо освен от самия страх.

В предварителния разговор с туристите им изредих правилата за пътешествениците във времето с ясни, отсечени изречения. Призовах страховития образ на времевия патрул, за да ги откажа предварително от промяна на миналото — и поради неволно нехайство, и по зъл умисъл. Обясних им как е най-добре да се опазят от неприятности. После им раздадох таймерите и ги настроих чрез моя.

— Тръгваме — заявих — назад по линията.

Обаяние. Наглост.

Джъд Елиът, времеви куриер, напълно самостоятелен!

Назад по линията!

— Пристигнахме — започнах — в 1659 година преди настоящето, която ви е по-привична като 400 година. Избрах я, защото е типична за ранния период на Византия. На власт е император Аркадий. Спомняте си от Истанбул в текущото време, че ето тук би трябвало да се намира „Света София“, а ей там — джамията „Султан Ахмед“. Е, разбира се, султан Ахмед и неговата джамия все още са на около десетина столетия в бъдещето, а църквата зад нас е първата „Света София“, построена четирийсет години по-рано, когато градът тепърва навлизал в младостта си. След четири години ще бъде опожарена по време на бунт. Ще бъде причинен от решението на Аркадий да прати в изгнание епископ Йоан Хризостомос, който отправял нападки срещу Евдокия, съпругата на императора. Да влезем. Виждате, че стените са зидани с камъни, но покривът е дървен…