Чтение онлайн

Според мен човекът си беше прав.

Отдавна ми се струваше, че е проява на смешна плашливост да обявиш за незаконни експедициите назад по линията, чиято цел е да спасяват унищожени ръкописи или картини. Признавам, че никак не е желателно да пуснеш някого в 1600 година, за да отмъкне „Пиета“ на Микеланджело или „Леда“ на Леонардо. Това си е промяна на миналото и тежко престъпление, защото „Пиета“ и „Леда“ трябва да ги има година след година чак до текущото време, а не да прескочат наведнъж четири века и половина. Но защо да не придобием онези творби, които все още нямаме? Кому ще навредим?

— Абсолютно прав си, доктор Шпеер! — заяви и Колетис. — Да му се не види, нали разрешават на историците да проучват миналото, за да поправят историята как ли не според фактите. И когато представят пред обществото новите си версии, твърде сериозно променят знанията ни!

— Да — присъедини се Папас. — Както се случи например, когато изясниха, че лейди Макбет всъщност е била мила жена, която се е борила напразно да укроти безумните стремежи на своя кръвожаден мъж. Ами разкритията за Мойсей? Или това, което научихме за Ричард III? Или истината за Жана д’Арк? Преправихме и закърпихме историята на милион места, откакто започнаха пътешествията с ефекта на Бенчли, и защо…

— Защо да не запълним и празнотите в историята на литературата? — подхвана Колетис. — Наздраве за доктор Шпеер! Отмъкни всяка проклета пиеса, която докопаш!

— Рисковете са големи — завъртя глава Шпеер. — Ако ме заловят, наказанието ще бъде сурово, вероятно ще бъда изгонен от научна работа. — Каза го така, сякаш по-скоро би се лишил от половите си органи. — Законът е толкова глупав… а онези във времевия патрул са толкова наплашени, все се тревожат и за промените, които носят добро.

За времевия патрул няма добри промени. Те се примиряват с пренаписването на историята, защото в случая са безсилни — действащите закони изрично разрешават тези проучвания. Но същите закони забраняват пренасянето напред по линията на всякакви материални обекти освен онези, които са необходими в работата на Службата на времето. И патрулните прилагат законите строго.

— Ако търсите гръцки пиеси — обадих се аз, — защо не тършувате в Александрийската библиотека? Там ще намерите поне десет пъти повече от малкото, които са били запазени по времето на Византия.

Академичният магистър Шпеер ми се усмихна, все едно бях любознателно, но наивно дете.

— Естествено е Александрийската библиотека — обясни важно — да бъде главната цел на учени като мен. Затова я охранява непрекъснато човек от времевия патрул, представящ се за писар. Както чувам, извършва по няколко ареста всеки месец. Няма да поема такъв риск. Тук — във Византия, целта ми е по-трудно постижима, но и не се набивам на очи чак толкова. Ще продължавам да търся. Все още се надявам да намеря около деветдесет пиеси на Софокъл и поне още толкова на Есхил, както и…

Вечерята беше същинско пиршество. Преяждахме със супи, задушено, с печени патици, риба, свинско, агнешко, аспержи, гъби, ябълки, смокини, артишок, твърдо сварени яйца, сирене, салати и се наливахме с вино. За да бъдем любезни към Евдокия, разговаряхме на гръцки и изобщо не споменавахме пътешествията във времето или неправдите, причинени от времевия патрул.

Когато дойдоха да ни забавляват шутове джуджета, аз помолих Метаксас да се дръпнем встрани от останалите.

— Искам да ти покажа нещо.

Дадох му навития пергамент, на който бях записал родословното си дърво. Той го погледна и свъси вежди.

— Какво е това?

— Моето потекло. Чак до седми век.

— Кога успя да свършиш всичко това? — прихна Метаксас.

— В предишната си почивка.

Разказах му за дядо Пасилидис, Григорий Маркезинис и Никифор Дука.

Метаксас се зачете по-внимателно.

— Дука ли? Как тъй — Дука?!

— Ами аз съм от рода Дука. Онзи писар ми разказа подробностите чак до седми век.

— Невъзможно. Никой не знае кои са били предшествениците на Дука в толкова ранна епоха! Залъгалки.

— Може би тази част не е вярна. Но след 960 година всичко е неоспоримо. Това е моят род. Проследих ги от Византия към Албания и чак до Гърция през двайсети век.

— Истината ли казваш?

— Кълна се!

— Хитър малък минетчия — промълви с одобрение Метаксас. — Научил си толкова много за една почивка. И отгоре на всичко си Дука! — Пак се зачете в списъка. — Никифор Дука, син на Никетас Дука, син на… хм… Лъв Дука! И на Пулхерия Ботаниатес!

— Какво те смущава?

— Познавам ги! — възкликна Метаксас. — Гостували са ми тук, аз съм отсядал при тях. Той е един от богаташите на Византия, не знаеш ли? А жена му Пулхерия… каква красавица… — Пръстите му се впиха в ръката ми. — Наистина ли си готов да се закълнеш, че те са твои прародители?

— Убеден съм.

— Чудесно — въздъхна Метаксас. — Тогава нека ти разкажа за Пулхерия. Тя е на… май на седемнайсет. Лъв се ожени за нея, когато тя още беше дете. Така са свикнали тук. Кръстчето й е ей толкова тънко, затова пък гърдите й стърчат ей толкова, коремът — плосък като дъска, а от очите й направо се сгорещяваш и…

Измъкнах си ръката от хватката му и наврях лицето си в неговото.

— Метаксас, ти да не си…

— … спал с Пулхерия ли? Не, не съм. Бог ми е свидетел, Джъд! Имам си предостатъчно жени тук. Но я помисли — ето го твоя шанс! Мога да те запозная с нея. Идеална за съблазнявано — млада, без деца, прекрасна, скучаеща. Съпругът й е толкова зает да забогатява, че почти не я забелязва… а тя е една от прапрапрабабите ти!

— Това е твое увлечение, не мое — напомних му. — За мен по-скоро е подбуда да не припарвам до нея.

— Не бъди такъв идиот. Всичко ще ти уредя за два-три дни. Запознанство със семейство Дука, преспиване като гост в градската им къща, уговорка с прислужницата й…

— Не — отсякох.

— Не ли?

— Не. Не искам да се забърквам в това.

— Джъд, трудно е да те ощастливи човек. Не искаш да изчукаш императрица Теодора, не искаш да легнеш с Пулхерия Дука… още малко и ще ми кажеш, че не искаш и Евдокия.

— Нямам нищо против чукането с някоя от твоите прародителки — ухилих се аз. — Нямам нищо против дори да надуя корема на Евдокия. Как ще се почувстваш, ако се окаже, че съм един от твоите прапрапрадядовци?