Чтение онлайн

Лъв беше невъзмутим, уверен домакин, както подобаваше на един от най-видните благородници в империята, глава на неговото разклонение в знатния род Дука. Нямаше обаче наследници и може би това обясняваше леката сянка на отчаяние, която ми се привидя на привлекателното му лице. Докато двамата е Метаксас вървяхме към него, дочух две придворни дами да си говорят вляво от мен:

— Нямат деца, което е твърде жалко, защото всичките му братя са си ги навъдили в изобилие. А той е най-големият!

— Пулхерия още е млада. Поне наглед би трябвало да е плодовита.

— Ако изобщо започне да ражда. Че тя скоро ще навърши осемнайсет!

Щеше ми се да успокоя Лъв, да му разкажа как неговото семе ще се запази и в двайсет и първи век, да го уверя, че само след година Пулхерия ще му роди син — Никетас, а после Симеон, Йоан, Александър и още след тях. И че Никетас ще има шест деца, сред тях богатия и щедър Никифор, когото видях седемдесет години напред по линията, а син на Никифор ще последва свой повелител в Албания и така нататък…

— Ваша светлост — представи ме Метаксас, — това е третият син на сестрата на моята майка — Георгиос Маркезинис от Епир, който ще ми гостува във вилата през сезона на жътвата.

— Отдалече сте дошли — кимна ми Лъв Дука. — За пръв път ли сте в Константинопол?

— Да. Какъв град! Църквите! Дворците! Баните! Гозбите, виното, облеклото на хората! И прекрасните жени!

Пулхерия грейна. Пак ми се усмихна само с ъгълчето на устата, за да не забележи нейният съпруг. И вече знаех, че е моя. Омайващото й ухание стигна до ноздрите ми и пулсът ми се ускори.

С елегантен жест Лъв насочи вниманието ми към дъното на залата, където беше Алексий. Вече го бях виждал — нисък и набит мъж, който не оставяше съмнение у околните, че е техен господар. Държеше се като любезен и образован човек, но и самоуверен, истински наследник на цезарите, защитник на цивилизацията в тези мрачни времена. Лъв настоя да ме представи на императора. Алексий ме поздрави благо и възкликна, че братовчед на Метаксас му е скъп като самия Метаксас. Поговорихме малко и макар че бях нервен, държах се достойно. Накрая Лъв ми каза:

— Млади човече, беседвате с императора, сякаш сте познавали поне десетина.

Само се усмихнах, без да изтърся, че няколко пъти съм виждал Юстиниан, че съм присъствал на кръщенето на Теодосий II, Константин V, още неродения Мануил Комнин и мнозина други, че съм коленичил в „Света София“ близо до Константин XI в последната нощ на Византия, че съм гледал как Лъв Исавър оглавява иконоборците. Не споменах, че съм сред мнозината, запълвали ненаситните отвърстия на императрица Теодора пет века по-рано. Придадох си скромен вид и отговорих:

— Благодаря, ваша светлост.

Византийските вечерни забавления се състояха от музика, танци на робини, похапване и много вино. Нощта напредваше, свещите догаряха, знатните люде се замаяха. В сумрака се движех спокойно из тълпата от представители на видни родове. Водех светски разговори и сам се учудих колко лесно общувах с тези хора. Забелязвах не съвсем потайни уговорки за изневяра зад гърбовете на пияните съпрузи. Пожелах лека нощ на император Алексий и получих покана да го посетя в двореца му във Влахерна, съвсем наблизо. Отбих набезите на Евдокия, която прекали с виното и искаше да се изчукаме набързо в задна стаичка. (Накрая тя избра някой си Василий Диоген, който май наближаваше седемдесетте.) Отговорих уклончиво на безброй въпроси за моя „братовчед“ Метаксас, когото всеки познаваше, но произходът му си оставаше тайна за всички. И три часа след пристигането си в двореца най-сетне говорех с Пулхерия.

Стояхме един до друг в ниша на голямата зала. Огряваха я две примигващи свещи. Пулхерия изглеждаше развълнувана, дори възбудена. Гърдите й се надигаха бурно, капчици пот обрамчваха горната й устна. Не бях виждал такава хубост.

— Погледни — кимна тя, — Лъв задряма. Обича виното повече от почти всичко останало.

— Сигурно обича и красотата — казах й. — Щом я има до себе си в такава пищност.

— Ласкател!

— Не, опитвам се да говоря истината.

— Не винаги успяваш — отвърна тя. — Кой си ти?

— Маркезинис от Епир, братовчед на Метаксас.

— Казваш ми твърде малко. А какво си дошъл да търсиш в Константинопол?

Поех си дъх.

— Да сбъдна съдбата си, като намеря онази, която ми е предопределено да открия. Онази, която обичам.

Това я впечатли. Момичетата на седемнайсет години са податливи на такива приказки дори във Византия, където съзряват рано и ги омъжват на дванайсет. Пулхерия се задъха и скръсти благопристойно ръце върху високите хълмчета на гърдите си. Потръпна. Стори ми се и че зениците й се разшириха за миг.

— Невъзможно е — възрази тя.

— Нищо не е невъзможно.

— Моят съпруг…

— Спи — прекъснах я. — Тази нощ… под този покрив…

— Не. Не можем.

— Пулхерия, опитваш да се бориш срещу съдбата.

— Георгиос!

— Има връзка между нас… която се простира през вечността…

— Да, Георгиос!

„Я по-леко, прапраправнуче, не си развързвай езика. Доста е тъпичко да извършиш времево престъпление, като се хвалиш, че си от бъдещето.“

— Така ни е писано! — прошепнах й. — И трябва да се случи!

— Да! Да!

— Тази нощ.

— Тази нощ, да.

— Тук.

— Тук — повтори Пулхерия.

— Скоро.

— Когато си тръгнат гостите. Когато Лъв е в постелята си. Ще те скрия в стая, където е безопасно… ще дойда при тебе…

— Ти знаеше, че ще се случи още в деня, когато се срещнахме.

— Да. Знаех. На мига. Каква магия си ми направил?

— Никаква, Пулхерия. Магията властва и над двама ни. Събира ни, създава този миг, сплита нишките на съдбата, за да се срещнем, разкъсва границите на самото време…

— Толкова чудно говориш, Георгиос. И толкова хубаво. Сигурно си поет!

— Може би.

— След два часа ще бъдеш мой.

— И ти моя.

— И завинаги.

Потреперих, щом се сетих за времевия патрул, надвиснал като дамоклев меч.

— Завинаги, Пулхерия.

Тя повика слуга и му каза, че на младежа от Епир виното му е дошло в повече и искал да си легне в някоя от стаите за гости. Аз се олюлявах правдоподобно. Воден от слуга със свещ в ръката, тръгнах като на поклонение из лабиринта на двореца и бях въведен в обикновена стая някъде в дъното на сградата. Имаше само ниско легло, а правоъгълна мозайка на пода беше единствената украса. През тесния прозорец проникваха бледи лунни лъчи. Слугата ми донесе кана и леген за миене, пожела ми да си почина добре и ме остави сам.