Чтение онлайн

Метаксас не бе отварял уста през последните петнайсетина минути, но сега каза:

— Ако тези, които тръгват, са готови, ще заповядам да приготвят колесница и да ви откарат в града.

Колетис завъртя глава:

— Още не сме си разпределили периодите, но ще се уговорим за минутка.

Посъветвахме се набързо над таблицата. Решихме, че Колетис ще поеме периода 700–725 година, Пластирас — 1150–1175 година, а аз ще тършувам в 725–745 година. Папас бе донесъл скафандър и щеше да огледа времето на епидемията през 745–747 година, в случай че Зауерабенд се е натресъл случайно в този забранен период.

Изненадах се, че при очевидното им лошо мнение за мен те ми позволиха да скоча самостоятелно. Сигурно си казваха, че вече няма как да причиня още по-големи неприятности. Потеглихме към града в една от колесниците на Метаксас. Всеки от нас носеше малък, но забележително точен портрет на Конрад Зауерабенд, нарисуван на лакирана дъсчица от византийски художник, когото Метаксас бе наел. Художникът пък рисувал по холоснимка. Питах се какво ли си е помислил.

Щом пристигнахме в самия град, ние се разпръснахме и един по един се прехвърлихме в периодите, където щяхме да търсим. Аз скочих назад по линията в 725 година и чак тогава осъзнах каква шегичка си бяха направили с мен.

Иконоборството тъкмо се развихряше — император Лъв III бе заклеймил наскоро поклонението пред нарисувани образи. По онова време почти всички византийци бяха страстни почитатели на иконите и Лъв се бе захванал да премахне това идолопоклонство. Отначало само проповядваше срещу иконите, после унищожи образа на Христос в параклиса пред Големия дворец. Нататък стана още по-зле — започнаха гонения и срещу образите, и срещу създателите, им, а синът на Лъв издаде прокламация: „Да бъдат отхвърлени, премахнати от Църквата Христова и прокълнати всички подобия, изработени от какъвто и да било материал чрез злото изкуство на живописта.“

И тъкмо в такива времена аз трябваше да обикалям из града с малко изображение на Конрад Зауерабенд в ръката си и да разпитвам хората: „Виждали ли сте този човек някъде?“

Портретчето не приличаше много на икона. Който и да го погледнеше, не би могъл да сбърка Зауерабенд със светец. Въпреки това често си имах разправии.

— Виждали ли сте този човек някъде? — питах и показвах рисунката.

На пазара.

В баните.

На стъпалата пред „Света София“.

Пред Големия дворец.

На Хиподрума.

На ежегодното раздаване на хляб и риба за бедните на 11 май — годишнината от основаването на града.

— Търся човека, чийто портрет нося.

В половината случаи дори не успявах да им покажа портрета както трябва. Виждаха пред себе си мъж, който вади икона изпод туниката си и обръщаха гръб с крясъци:

— Псе, почитащо иконите! Идолопоклонник!

— Но това не е… аз само търся… не бива да смятате тази рисунка за… моля ви, върнете се!

Бутаха ме, блъскаха ме, плюеха ме. Заплашваха ме императорски стражници, гледаха ме накриво свещеници иконоборци. Няколко пъти ме поканиха на тайни сбирки на иконолюбци.

Не получих сведения за Конрад Зауерабенд.

Но въпреки трудностите все се намираха хора, които се взираха в рисунката. Никой от тях не бе виждал Зауерабенд, но неколцина „помнеха“, че са зървали подобен човек. Загубих два дена да проследявам един от тези „подобни“ и установих, че няма никаква прилика.

Но аз продължавах да скачам от година в година. Спотайвах се около туристически групи — ами ако Зауерабенд също предпочиташе да се навърта около хора от своето време?

Нищо. Никаква следа.

Накрая, с подбити пети и останал без надежда, аз се върнах в 1105 година. Във вилата на Метаксас намерих само Папас, който изглеждаше още по-уморен и изцапан от мен.

— Безполезно е — оплаках му се. — Няма да го открием. Все едно търсим…

— … игла в копа сено — подсказа той услужливо.

Заслужих кратка отмора, преди да се върна в онази дълга нощ през 1204 година, за да изпратя другото си „аз“ тук и той да продължи нашето участие в търсенето. Изкъпах се, наспах се, натиснах се два-три пъти с робиня, миришеща на чесън, и потънах в мрачни размисли. Колетис се върна — несполука. Пластирас се върна — несполука. Те скочиха напред по линията, за си вършат работата като куриери. Гомперс, Хершел и Меламед отделиха време от почивката си, появиха се във вилата и веднага си поделиха периоди, в които да търсят Зауерабенд. Колкото повече куриери ми предлагаха доброволно помощта си, толкова по-зле се чувствах.

Реших да се утеша в прегръдката на Пулхерия.

Все пак бях в подходящата точка от времевия поток, а Джъд Б бе пропуснал шанса си да я види, защо пък аз да не отида? Нали с нея имахме някаква уговорка? След онази върховна нощ Пулхерия ми бе казала: „Ще се срещнем пак след два дена, нали? Ще уредя всичко.“

Но колко дни бяха минали оттогава в 1105 година?

Пресметнах, че са отлетели поне две седмици, ако не и три.

Трябваше да ми прати вест при Метаксас, за да знам къде и кога ще бъде втората ни среща. А улисан в грижите си около Зауерабенд, аз бях забравил. Разтичах се из вилата, разпитах всички слуги и иконома на Метаксас дали някой от града е изпращал съобщение за мен.

— Не — отговаряха. — Няма вести за вас.

— Помислете пак — очаквам важно съобщение от двореца на Дука. От Пулхерия Дука.

— От кого?!

— Пулхерия Дука.

— Няма вести за вас, господарю.

Нагиздих се в най-хубавите си дрехи и се понесох с чаткане на копита към Константинопол. Дали бих дръзнал да отида в двореца неканен? Дръзнах. Нали се представях за недодялан провинциалист, щяха да ми простят липсата на добри обноски.

Ударих камбанката пред портата на двореца и излезе стар коняр — същият, който ме заведе в стаичката онази нощ, когато Пулхерия ми се отдаде. Усмихнах му се дружелюбно, но погледът му остана равнодушен. Рекох си, че ме е забравил.

— Поднасям почитанията си на господаря Лъв и господарката Пулхерия. Ще бъдеш ли тъй любезен да им предадеш, че Георгиос Маркезинис е дошъл да ги посети?

— … почитанията си на господаря Лъв и господарката… — запъна се конярят.

— Пулхерия — натъртих аз. — Познават ме. Аз съм братовчед на Темистоклис Метаксас… — Разколебан, аз се почувствах още по-глупаво, че изтъквам потеклото си пред някакъв коняр, и наредих троснато: — Я ми доведи иконома!

Конярят се шмугна вътре.

След дълго чакане мъж с величав вид, облякъл византийския еквивалент на ливрея, излезе и ме огледа изпитателно.

— Какво желаете?

— Поднасям почитанията си на господаря Лъв и господарката Пулхерия. Ще бъдеш ли тъй любезен да им предадеш…

— Господарката коя?

— Господарката Пулхерия, съпругата на Лъв Дука. Аз съм Георгиос Маркезинис от Епир, братовчед на Темистоклис Метаксас и само преди няколко седмици присъствах на…

— Името на съпругата на Лъв Дука — прекъсна ме икономът със смразяващ глас — е Евпрепия.

— Евпрепия ли?

— Евпрепия Дука, господарката на този дом. Човече, какво искаш от нас? Ако си дошъл пиян посред бял ден да досаждаш на господаря Лъв, аз ще те…