Чтение онлайн

Единият от мъжете вдигна кошницата за пикник върху ръба на парапета, а другият нехайно пое откъм гърба на човека, който в момента видимо смаян наблюдаваше гледката в краката си — сгромолясващата се вода и грохота — цялото _завладяващо_ зрелище. Но тук той повторно вдигна очи и видя кошницата за пикник на още по-необичайно място. Понечи да вдигне ръка, да заговори така, че тя да го чуе:

— Ей, какво?…

Настъпи моментът да се раздвижат. Още едно кимване и двамата мъже пристъпиха към действие. Партньорът й, онзи, който някога бе скачал в храма, за да докаже мъжествеността си, обгърна самотния турист с ръце и го метна през ръба като чувал с брашно. В същия миг другият й спътник отвори капака на кошницата, извади една от двайсетлитровите кофи и я изля върху решетката, а тя стори същото с другата.

И после хукнаха, зарязвайки кофите, а влюбените юноши се видяха в чудо дали да помагат на възрастния турист или да подгонят злосторниците.

А те, тичайки с все сила, се шмугнаха край приближилото семейство, наблъскаха се в чакащото ги „Камаро“ и излетяха от паркинга, свирейки с гумите.

Харди чу за инцидента по радиото на път за кантората си след разговора с Глицки. В извънредния репортаж се предупреждаваха гражданите на Сан Франциско да не използват водата от водопроводите, докато не се определи какво е всъщност веществото, изсипано в „Кристалните извори“.

— … макар възстановените етикети върху кофите при пулгаския Храм на водата да навеждат властите на подозрението, че това е бензиновата добавка МТБЕ…

Харди рязко протегна ръка и усили звука. Едва тази седмица научи за това вещество, а сега то внезапно изникваше навсякъде. Говорителят продължаваше:

— Групировка, самоопределяща се като „Съюз за чиста планета“, е изпратила факс до нашата програма и до други новинарски програми, поемайки отговорността за отравянето.

Деймън Кери, кандидатът за губернатор, чиято предизборна платформа предвижда забраната на МТБЕ като бензинова добавка в Калифорния, днес е в Сан Франциско. На току-що приключилата пресконференция в хотел „Св. Франциск“ той отговори на критиките за един вид съучастничество е това нападение. Ето какво каза той по повод тази последна ескалация в тъй наречената „война за бензиновите добавки“…

Харди вече бе на входа към паркинга под своята сграда, но изчака навън на улицата, защото не искаше да изтърве и дума от предаването. От колонките му зазвуча сърдит глас:

— Хората, които са се опитали да отровят водохранилището на Сан Франциско, са терористи. Те казват, че целта на отравянето е да изобличат измамата на петролните компании, които твърдят, че МТБЕ в питейната вода не представлява сериозна опасност за здравето. Казват, че това долно деяние ще придаде съдбоносен характер на позицията им. Аз обаче казвам, че са извършили безсъвестен и престъпен акт. Всички, свързани с моята кампания, не питаят нищо друго, освен презрение към тези лица и техните действия.

Извънредният бюлетин бе прехвърлен на дисководещия на станцията, който повторно предупреди гражданите за опасността, ако пият от водата, изреди още подробности за самото нападение, за човека, блъснат в Храма, който в момента бе в критично състояние със счупен гръбнак, а също и откъслечни описания на терористите.

Харди изслуша всичко в някакъв транс, после погледна часовника си, включи на скорост и потегли към Сътър Стрийт. Каквато и работа да имаше в кантората си, тя можеше да почака. Намираше се само на десетина пресечки от хотел „Св. Франциск“ и натам се бе упътил.

Ал Валънс стоеше на пост във фоайето. Беше нисък, енергичен, добре облечен и с яко телосложение. Харди влезе през въртящата се врата, постоя отстрани и се огледа за миг в прочутото кръгло фоайе, ориентирайки се в разположението.

Валънс се усмихваше, мръщеше, потупваше нечии рамене, кимаше мъдро — според случая. Наоколо все още кръжаха репортери, любопитни и обичайната навалица от несведущи туристи. Камерите и осветителското оборудване бяха опаковани и отнесени.

— Ей — каза нисичкият човек на групичка репортери, — чухте как го потвърди господин Кери, а сега ще чуете как ще го потвърди и Ал Валънс. Ние нямаме нищо общо с това. То е ужасно. Тези хора са идиоти.

Валънс хвърли тревожен поглед нагоре към стълбите, където се намираше барът „Компас Роуз“, разположен на обширно пространство за сядане оттатък фоайето на хотела. Харди и Франи се бяха срещали тук стотици пъти. Дизмъс веднага се досети къде се крие Кери.

Разбира се, около него все още имаше охрана — четирима униформени охранители от хотела, цивилен бодигард и един мъж със смокинг, в когото Харди разпозна метрдотела на заведението. Самият Кери се намираше зад ограждение от кадифен шнур. Седеше приведен на ниско канапе, съвсем сам. От време на време се пресягаше за чашата вода, оставена до заледена кана на масичката пред него.

Името и лицето на Деймън Кери бяха познати в Сан Франциско през последните двайсетина години. Навремето бе започнал кариерата си като градски съветник. Като такъв той работи два изключително успешни мандата, които опровергаха първоначалното впечатление, че е разглезено богаташко хлапе, на което татенцето е купило поста, както се купува играчка. Кери открай време бе привърженик на „Грийнпийс“, от ония, които ратуват за спасяване на китовете и прочие, и прочие — в Сан Франциско това винаги вървеше ръка за ръка с политиката, — но всъщност действително отделяше време за почистване на замърсени с нефт заливи и плажове, за сервиране в кухни за бедните, за _вършене_ на подобни неща.

След като се премести в съвета на Сакраменто, той не прекрати активността си — особено за защитата на околната среда, — а поддръжниците му от Сан Франциско не го изоставиха нито за миг. Той бе тяхното момче, либерално до мозъка на костите си, искрено и избираемо, но дотогава все в местен мащаб. Според калифорнийските закони нямаше право на трети мандат и щеше да е принуден да напусне поста си, а това — повече, отколкото всякакви лични амбиции за по-висок пост, — го изтласка напред в изборната надпревара, благодарение печелившата карта на МТБЕ, и го изкара пред очите на целия щат. А освен това, разбира се, се включи и Ал Валънс.

Кери беше от вечно, и то без всякакви усилия, младеещите и на Харди му се щеше да го възненавиди за това. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше на по-малко. Нито една бръчка не помрачаваше руменото му, цветущо лице. Изглеждаше отлично в тъмносиния си костюм — нито дребен, нито прекалено внушителен. Седнал така на канапето, той напомняше някое от съседските момчета, вече пораснало и преуспяло. С открито лице, привлекателен, без да е писан красавец. С ясносини очи, волеви нос, един мило нащърбен зъб. Дори само от външността му, от жизнеността, която излъчваше, на човек му се приискваше да го хареса.

Но сцената тук горе, в бара, бе статична. Цялото действие се разгръщаше във фоайето под тях. Харди си помисли, че би могъл да се възползва.

Приближи самоуверено, кимна непринудено на бодигарда, придаде на гласа си ведра нотка и подобаваща височина:

— Това ли е Деймън Кери?

Най-близкият от хотелските пазачи си свърши работата и му препречи пътя.

— Ей, никакви интервюта. Вече приключиха. Язък, изтървали сте ги.

Харди не възнамеряваше да заплашва или да блъфира. Отстъпи малко встрани и вдигна ръка, сякаш се извиняваше: