Чтение онлайн

— Следях кариерата й — сподели бабата. — Вестниците писаха за нея.

— Така ли? — учудено я погледна той. — А защо?

— Как така защо? Момичето постигна много. Олимпийски медал, служба в Сикрет Сървис. Сигурна съм, че се е гордеела с успехите си.

— Откъде сте сигурна?

— Сам казахте, че човек оформя характера си в най-ранна възраст. Момичето беше упорито и решително. По нищо не отстъпваше на братята си, или поне се опитваше. Като я гледах, винаги си спомнях старата поговорка: не е важно колко голямо е кучето, важно е колко хъс влага в боя. А тя беше от хората, които не се спират пред нищо.

— Би трябвало да се занимавате е психология — с уважение поклати глава Хорейшо.

— Едно време исках да стана лекарка. В гимназията бях трета по успех.

— А защо не станахте?

— Защото по-големият ми брат също искаше да стане доктор, а в онези години момчетата имаха предимство. Останах у дома да гледам болните ни родители. После се омъжих, родих деца. Мъжът ми умря от инфаркт един ден след като се пенсионира, а аз се озовах тук. Скапана работа, ама тъй ми било писано. Такъв ми беше животът, друг нямах.

— Никак не е малко да се грижиш за семейство и да отгледаш деца — успокои я Хорейшо.

— Не се оплаквам. Но всеки си има мечти. Някои хора се борят за тях и успяват да ги постигнат. Например Мишел.

— Забелязахте ли промяната у нея?

— Да. Не мога да кажа дали е била на шест или по-голяма. Много вода изтече оттогава. Но детето изведнъж започна да ме отбягва, въпреки че дотогава бяхме добри приятелки. Канех я у нас, пиехме чай с другите деца от квартала. Когато се заселиха тук, моите вече бяха големи. Тя престана да идва у дома, стана плашлива. Подскачаше от всичко, лесно се разплакваше. Опитах се да поговоря с майка й, но Сали Максуел не искаше и да чуе. Малко по-късно се преместиха да живеят другаде.

— А имате ли представа какво се е случило? Защо Мишел се е променила така изведнъж?

— Много съм мислила през годините, но нищо не ми хрумна.

— От близките й разбрах, че изведнъж е станала небрежна, дори мърлява. И до ден-днешен си е такава.

— Не ме канеха често на гости — поклати глава възрастната жена. — Сали беше претрупана е домашна работа, защото мъжът й все го нямаше.

— Е, такава е полицейската професия — заяви Хорейшо. — Извънредни часове и всичко останало.

— Мишел беше изтърсачето. Франк беше амбициозен човек и много искаше да пробие в някой от големите градове. Денем работеше, а вечер ходеше на лекции в един от местните колежи. Учеше право.

— Да, наистина е бил амбициозен — съгласи се Хорейшо. — Друго да ми кажете?

Хейзъл понечи да поклати глава, после спря.

— Едно нещо доста ме озадачи. Но то едва ли е свързано с онова, което искате да знаете.

Хорейшо напрегнато се приведе напред.

— В момента всичко ме интересува!

— Едно време имаха прекрасни розови храсти пред къщата. Доколкото си спомням, Франк ги засади лично като подарък на Сали за годишнината от сватбата им. Бяха наистина разкошни. И как ухаеха само! Често ходех дотам, за да ги помириша.

— Вече ги няма — отбеляза Хорейшо.

— Така е — съгласи се жената. — Събудих се една сутрин и видях, че някой ги изсякъл.

— Разбрахте ли кой? — с интерес попита Хорейшо.

— Не. Според Франк било работа на хлапаци, които арестувал за шофиране в нетрезво състояние. Но аз не съм много сигурна. Кой хлапак ще тръгне да сече розови храсти? По-скоро ще нарежат гумите на колата му или ще му изпочупят стъклата с камъни.

— Помните ли кога се случи?

Тя погледна нагоре и отново облиза устните си.

— Преди трийсетина години.

— А може би преди двайсет и седем-осем?

— Може би. Шест месеца по-късно се преместиха.

Хорейшо замислено се облегна назад. Постоя така известно време, после стана и посегна да извади портфейла си.

— Казах ви вече, дайте парите на Линди — спря го бабата. — Ако не го сторите, ще ви направи живота черен!

Но той нямаше предвид парите. Извади една от визитните си картички, надраска нещо и й я подаде.

— Ето номера на моя позната, която живее в района. Обадете й се и тя ще ви осигури друг дом, много по-добър от този. Изчакайте един ден, за да поговоря с нея, а след това й се обадете.

— Нямам пари за по-добърдом.

— В ситуация като вашата не става въпрос за пари, а за връзки, Хейзъл. Мястото, което имам предвид, предлага различни образователни програми, включително и по медицина,ако все още се интересувате.

Старицата пое картичката и внимателно я прибра в джоба на халата си.

— Благодаря ви — кротко рече тя.

Гласът й го настигна на крачка от вратата.

— Ако видите Мишел, поздравете я от Хейзъл Роуз. Кажете й, че много се гордея с нея.

— Дадено.

Завари Линди да флиртува с някакъв широкоплещест мъжага в стаята за посетители, плати й уговорената сума и побърза да напусне гадната дупка, поддържана от държавата.

Докато се качваше в колата, един въпрос бавно се оформяше в съзнанието му: как бе станало така, че изсечените розови храсти бяха разбили живота на Мишел Максуел трийсет години по-късно?

На следващата сутрин Мишел направи серия упражнения, сподели с дежурната сестра раздразнението си от изчезването на Хорейшо Барнс и се прибра в стаята си. Там след шест последователни и рекордно дълги всмуквания на Черил тя скочи и измъкна сламката от устата й.

Миг по-късно в коридора се разнесе тропот от тичащи крака и Мишел разбра, че бе настъпил часът на истината. Сграбчи протестиращата Черил и я натика в банята.

— Ще излезеш оттук само когато чуеш, че някой пада на земята! — просъска в ухото й тя. Черил зяпна от изненада и моментално забрави за любимата си сламка.

Мишел излезе от банята и зае бойна поза.

Вратата на стаята се отвори от тежък ритник. На прага застана Бари с метална тръба в ръце и змийски присвити очи.

— Мръсна кучка! — изсъска той.

— Гаден наркопласьор! — извика в отговор тя, а после избухна в подигравателен смях. — Нека отгатна. Рано сутринта са пипнали съучастника ти и той е пропял.

— Мръсна кучка! — изрева извън себе си Бари.

— Ела и ме хвани, скъпи! — подкани го с ръце тя. — Виждам, че изгаряш от желание да го направиш. А след като ме натупаш здравата, сигурно ще ти позволя и да се позабавляваш с мен.