Чтение онлайн

Поставен пред свършен факт, шерифът намръщено зае дясната седалка.

— Не съм сигурен, че правилникът ти дава право да караш тази кола — вметна той.

— Вече е късно да провериш — отвърна Шон, включи на заден и изкара колата от мястото за паркиране пред входа. — Нека онези си помислят, че се оттегляме.

— А какво ще правим всъщност?

— Нещо, на което му викат наблюдение. Надявам се, че си чувал за подобна дейност.

— Кого ще наблюдаваме, по дяволите? Самият шеф на Кемп Пиъри?

— Защо, забранено ли е?

— Много вероятно е да е забранено, мамка му!

Петнайсет минути по-късно пред входа спря кола, от която излезе жена на около трийсет години. Беше висока, руса и красива, с дълги загорели бедра, които привличаха неудържимо погледа. Миг по-късно от вратата излезе Уитфийлд, следван от охраната си. Двамата размениха няколко думи, след което шефът се обърна и закуцука към паркираната наблизо черна лимузина. Горилата го изпревари, седна зад волана и запали двигателя. Жената остана да гледа след тях с недоумение.

— Интересно — обади се Шон. — Ако не е съпругата му, тази хубавица трябва да е любовницата му.

— Или приятелката му — добави Хейс.

— Едва ли, той носеше халка.

Русокосата се качи в колата си и потегли. Шон включи на скорост и бавно подкара след нея.

— Какво правиш, за бога? — учудено го погледна Хейс.

— Следя я.

— Ще загазим, Шон — мрачно въздъхна Хейс.

— Аз вече съм загазил — отвърна детективът.

Шерифът не отговори и примирено се облегна назад.

— Хей, ти май вече съжаляваш, че ми предложи партньорство, а? — усмихна се Шон.

— И още как!

— Чудесно. Значи започваме да се сработваме като екип. — Това го подсети, че след няколко часа Мишел щеше бъде тук. При нормални обстоятелства щеше да се радва на предстоящата среща с истинскияси партньор, но предупрежденията на Хорейшо отново изплуваха в главата му. Мишел би могла да бъде опасна, главно за самата себе си. Би трябвало да не напуска клиниката, защото не бе напълно излекувана, а не да идва при него. Само господ знаеше какво предстои да се случи.

Докато пътуваше, Мишел се обади на своя приятелка в Националния разузнавателен център, която преди за кратко бе работила в Сикрет Сървис. Потърси я на домашния телефон, защото знаеше, че служебните й разговори се следят.

След неизбежните поздрави и общи фрази Мишел премина направо към въпроса.

— Джуди, не искам някакви строго секретни сведения, но можеш ли да ми кажеш нещо за Кемп Пиъри?

— Имаш предвид Експерименталната тренировъчна програма на въоръжените сили?

— Не, Джуди. Имам предвид главния тренировъчен лагер на ЦРУ.

— Ясно, ясно. Извинявай за автоматичния отговор. — Джуди я запозна с най-важните данни за базата — площ, кратка история, официално предназначение. — В момента по-голямата част от обучението се провежда в Северна Каролина, но Кемп Пиъри си остава основната база на ЦРУ. Съществуват планове, според които Министерството на отбраната ще създаде своя шпионска школа и разузнавателни оперативни центрове по целия свят.

— Понякога прекаленото разузнаване не е на добре — въздъхна Мишел.

— Официално нямам право на коментар — засмя се Джуди. — В момента базата е под командването на Иън Уитфийлд, бивш офицер от армията. Доколкото ми е известно, е служил в Делта Форс и е герой от Виетнамската война. Амбициозен тип, който не обича да има по-добри от него.

Постъпил в разузнаването някъде през осемдесетте години на миналия век и в продължение на няколко години работил в Близкия изток. След завръщането си в Щатите се заел с амбициозната задача да възвърне старата слава на Кемп Пиъри.

— По какъв начин?

— А ти защо питаш?

— Разследваме смъртта на човек, открит на територията на базата.

— О, сещам се. Имаше го във вестниците. Но не ставаше ли въпрос за самоубийство?

— Може да се окаже и самоубийство, но все още не е сигурно. Говорехме за Уитфийлд…

— Да, да. Преди две години Конгресът отпусна средства за строителството на някаква сграда там. Май ставаше въпрос за спални помещения.

— Май ли? — подметна Мишел.

— Не си го чула от мен, да знаеш.

— Изобщо не съм говорила с теб, Джуди — увери я Мишел. — Хайде, казвай.

— През деветдесетте години в Кемп Пиъри е построено съвсем ново спално помещение със сто и пет стаи заедно с голяма сграда за обучение. Говори се, че парите са отпуснати за строителството на специален център за разпити.

— За разпити? Че какво толкова секретно има в това?

— Зависи кого ще разпитват там, а и…

— И как ще се провеждат разпитите — довърши вместо нея Мишел.

— Точно така.

— Терористи?

— Имай предвид, че разговорът вероятно се подслушва от Агенцията за национална сигурност.

— Едва ли. Те нямат достатъчно персонал да подслушват лошите, какво остава за такива като теб и мен. Значи може да се допусне, че в базата се провеждат тайни разпити на никому неизвестни хора, които по всяка вероятност са изтезавани?

— Официално не. Но неофициално кой знае? Едва ли ще тръбим за изграждането на чисто нов център за изтезания в Тайдуотър, щата Вирджиния — само на три час път от столицата на свободния свят. Аз не одобрявам лошото отношение към затворниците, но ние водим война срещу тероризма. А тя не може да се спечели по традиционния начин, нали така?

— И двете знаем, че животни има и при нас — напомни й Мишел. — Добре, но как ще ги превозват дотам?

— Освен за „спални помещения“ пари бяха отпуснати и за нова писта за кацане на големи самолети.

— Включително такива, които осъществяват междуконтинентални полети?

— Точно така.

Мишел помълча известно време, после попита:

— Там още ли са разположени паравоенните части на ЦРУ?

— Не мога да кажа.

— Хайде, Джуди!