Открадването на „Даная“
Шрифт:
— Аз ви казвам това, което съм видял със собствените си очи — каза Ливио Перети и на свой ред силно почервеня. — Ако не ми вярвате, моля! — Той решително протегна ръка към вратата, но в същия миг тя беше отворена с тласък отвън и на прага й застанаха пазачът Монтано и помощник-началникът на охраната Карло Колона. Помощникът беше млад човек, северен тип, с продълговато лице и светли очи. Костюмът му беше шик, но повече отиваше за някаква ездитна школа, за учител по стипълчейз.
Преди Роберто Тоци да отвори уста, за да даде някакво нареждане, Карло Колона протегна ръка, улови Ливио за ревера на кадифената му дреха и с все сила го дръпна назад.
— Тебе кой ти позволи да влизаш? — изрева той с неочаквано плътен баритон.
Двете копчета на дрехата се изтърколиха на пода.
Ливио се изплъзна като змиорка от ръката му и вече се готвеше да отвърне на обидата с юмрук, но Монтано се намеси на часа и въдвори временен ред.
— Господа! — изправи се Роберто Тоци, пребледнял и възмутен. Кой знае защо, помощникът по охраната будеше в душата му недобри чувства, действуваше му някак си „алергично“, както аспиринът например, който по неведоми пътища дразнеше носа му и го караше неистово да киха. Ама че помощник! Откъде се взе у него тоя вид на нахалник със самочувствие на прелъстител на слугини, на професионален „годеник“, който се подвизава в най-западналите градчета на Юга! — Господа! — повтори той с чувство на омерзение в гласа си. — Моля ви да се държите прилично. Моментът е трагичен. Неизвестен злосторник е снел Кореджовата „Даная“ от рамката й и е поставил на нейно място копие, което тоя млад художник рисува на същото място. Вие знаете това.
— Хм! — поклати многозначително глава Карло Колона.
Ливио Перети настръхна от това коварно „хм“ и стисна тутакси юмруци, но Роберто Тоци повдигна властно ръка.
— Моля! — Гласът му беше наистина строг. Той изгледа смръщено помощника по охраната и нервно помръдна с дясното си рамо, една остра спазма го беше стрелнала като електрически ток. — Понеже господин Савели отсъствува — изпъшка той, — вие трябва да вземете нещата в ръцете си. Заповядвам ви да действувате съгласно инструкция номер едно!
Тридесетина секунди подир този разговор галерията затвори вратите си и посетителите за велико свое изумление останаха заключени. Ливио Перети направи опит да се измъкне, но двамата портиери го уловиха за шията и доста грубо му обясниха, че трябва да почака малко. Той започна да проклина и да ругае, но не постигна нищо.
В девет часа и тридесет минути пристигна полицията.
Колкото по-дълбоко се спускаше кризата и растеше скъпотията, толкова се множеше и престъпността, а в тази обширна и неизбродна област започна да разцъфтява един модерен жанр — грабежът на картини, но не какви да е, а прочути картини от епохата на ранния и високия Ренесанс. Крадеше се предимно от църкви, само в Рим имаше повече от десетина, които притежаваха шедьоври и от двата периода; грабеха се произведения от малки музеи, от някогашни дворци и замъци, от манастири, от параклиси. Крадеше се напористо и със замах. Но обири в галерии, каквато беше „Боргезе“, или в музеи от ранга на Капитолийския ставаха много рядко и когато все пак ставаха, държавата в лицето на поредното си правителство изведнъж се оказваше в положението на човек, заварен в неприлично положение. С вълнение, достойно, за някогашната Комедия дел’арте, държавата прочувствено се питаше „Накъде вървим?“ и „Докъде ще стигнем?“ и вече с тон от по-новата драматургия категорично заповядваше на поредното си правителство да открие незабавно крадците и да върне задигнатите картини на старите им места.
Но правителството, поредното, естествено тайно се радваше на шумотевицата, която вдигаха сред обществото тия дръзки обири на картини. „По-добре шумотевица заради откраднати картини — казваше си правителството, — отколкото скандали във връзка с подкупени от «Локхийд» генерали и министри!“ А някои от управляващите господа откровено предпочитаха да изчезва всеки ден по една Сикстинска капела или в краен случай по няколко Микеланджело, Рафаел, Леонардо, Тициан…
За нещастие на тия господа открадването на „Даная“ надхвърли границите на всякакво приличие — обирът беше извършен в една от най-големите и обичани галерии в Рим и възмущението на обществеността този път се изкачи до връхната си точка. Вместо да се превърне в спасителна димна завеса, кражбата в „Боргезе“ като че ли показа правителството разсъблечено до голо и милиони хора видяха, че мнозина от управниците са наистина помпеевци и цезари, но само в случаите, когато работите опираха до собствените им интереси.
На всичко отгоре скандалът „Боргезе“ избухна в един крайно нажежен за правителството момент — след два дни щяха да се произвеждат общински избори. Само след два дни римските граждани щяха да гласуват за нов кмет.
Ние току-що казахме, че скандалът „Боргезе“ избухна в нажежен за управляващата коалиция момент. По-точно и по-отговарящо на истината ще бъде, ако кажем, че моментът беше нажежен до червено. Защото срещу кандидата на дясната коалиция стоеше кандидатът на комунистите Пиетро Фалконе. А Пиетро Фалконе, професор по средновековно изкуство, беше един от най-обичаните и уважавани хора в Рим.
И тъй, скандалът „Боргезе“, който изобличи правителството в некадърност да пази обществения ред (и обществената собственост), се яви като естествен съюзник на Фалконе. При създадената обстановка правителството можеше да се спаси само по един начин — да разкрие крадците до събота следобед и да върне „Даная“ на предишното й място. Само по този начин то щеше да отстрани от театъра на военните действия естествения съюзник на Фалконе. Но тъкмо това беше най-трудното.
В десет часа министър-председателят повика в кабинета си министъра на вътрешните работи и деликатно го попита какво мисли за бъдещата си политическа кариера, ако похитителите на „Даная“ не бъдат арестувани в продължение на три дни. В десет часа и десет минути министърът на вътрешните работи лично нареди на директора на полицията да се яви незабавно в кабинета му. Когато този се яви, министърът деликатно му напомни, че връзките му с някои мафиози веднага ще излязат на бял свят, ако до три дни не постави зад решетката похитителите на Кореджовата „Даная“. Директорът още докато летеше със своята алфа-ромео към управлението, повика по радиото инспектора Феликс Чигола, нареди му да вдигне групата си на крак и да го чака в пълна оперативна готовност пред директорския му кабинет. В десет часа и тридесет минути директорът каза на Феликс Чигола, че той, Феликс Чигола, държи в ръцете си честта на Италия и съдбата на правителството. После той му каза по-тихо и с поверителен глас, че ако все пак не успее за три дни — включително днешния ден — да види сметката на ония типове, нека да има пред вид, че заради връзките му с мафиозите, за което има на съответно място черно на бяло, нека да има пред вид, че и на неговата житейска сметка непременно ще бъде теглена черта.
И тъй в десет часа и тридесет и пет минути Феликс Чигола, силно смутен за бъдещето си, стремително се носеше с вертолет към прочутия филиал „Боргезе“.
Може би читателят ще иска да чуе няколко уводни думи за човека, в чиито ръце беше поставена честта на Италия и съдбините на коалиционното правителство — християндемократи и социалдемократи? Е, добре, тоя човек беше на петдесет години, боят му надминаваше средна височина, но тежеше само шестдесет килограма и хората обикновено мислеха, че е болен ако не от охтика, то сигурно от гръдна жаба или рак А той беше боледувал през живота си само от дребна шарка, и то доста отдавна, като шестгодишно момче.
Беше му провървяло На петдесет години, повишен в чин старши инспектор и повярвал всецяло в звездата си, той си купи апартамент на „Виа дел Корсо“ и старинна къщичка с градинка в Тосканела, близо до Санта Мария Маджоре, и окончателно реши, че най-после трябва да се ожени. Кандидатки имаше, оставаше да се потруди по селекцията, но ето че облак затули звездата му — някакви типове бяха откраднали Кореджовата „Даная“, и то само три дни преди изборите за нов римски кмет…
Феликс Чигола беше човек с логично мислене, затова въображението му беше бедно, но след краткия разговор с директора ето че го осени една богата и щедра фантазия Започна да му се привижда, сякаш сънуваше, че разкошният апартамент на „Виа дел Корсо“ и старинната къщичка до Санта Мария Маджоре с двете пинии на двора, апартаментът и старото кметство на Тосканела, значи, напускат местата си и се възнасят като въздушни замъци към нежносиньото небе над Рим Ако похитителите на „Даная“ бяха мафиози и той туреше отгоре им ръка — сбогом на връзките с ония, а може би и един заблуден куршум в тила! Ако пък не туреше отгоре им ръка и си затвореше очите, та по живо и по здраво да изнесат зад граница Кореджовата идиотка — тогава пък директорът щеше да му тегли чертата, като го представи на ония за разкрит човек, тоест за „изиграна“ карта… На един и на двама ли инспектори преди него беше измайсторявал подобна мръсна игра! И мафиозите щяха да му повярват без друго, защото, ако той, Чигола, поддържаше тайни връзки с дребното им началство, то директорът си устройваше пищни срещи със самите им каиди, с най-главните!
В тая безпросветна мъгла светеше една-единствена надежда като спасителна свещица — че похитителите нямат връзка с мафията, че те са едни свои и международни бандити, които действуват по лично усмотрение и на своя отговорност. „Мамините!“ — облизваше Чигола напуканите си устни и святкаше злобно с жълтеникавите си котешки очи.
В десет часа и четиридесет минути вертолетът с Феликс Чигола и с групата му се приземи пред главния вход. Близо до парадното стълбище, но на отсрещната страна беше гарирана патрулната кола на полицейския участък. Тя беше пристигнала в девет часа и тридесет минути — само пет минути след като Карло Колона беше обявил тревога.
В очакване на началството, което по нареждане на главното началство щеше да се заеме с разследването, началникът на полицейския участък постави постове пред двата входа — парадния и служебния — и се зае с посетителите, те бяха петнадесетина души. Двама полицаи проверяваха учтиво дали някой не крие картината под палтото си. Тази операция беше излишна, разбира се, защото само платното на „Даная“ — почти два метра дълго и повече от един метър и половина широко — не можеше по никакъв начин да се скрие дори под пелерина.