Чтение онлайн

Лицето му леко се разведри.

— Какви са те?

— На първо място лауданум. Съвсем малка доза, тя ще облекчи непреодолимата потребност от офалум, която тялото ви ще изпитва. И още няколко неща. Имената им не са важни. Мога да ви направя чай от тях. Друг съществен проблем е, че все още имате значително количество олово в тялото, което няма да изчезне от само себе си.

Това, изглежда, го разтревожи повече от всичко останало, което бях казал до момента.

— Няма ли просто да отмине?

— Металите са коварни отрови — поклатих глава аз. — Те остават в тялото като уловени в капан. Нужни са специални усилия, за да бъде изсмукано оловото от организма.

— Проклет да съм! — намръщи се Алверон. — Мразя да ме смучат пиявици.

— Просто така се изразих, ваша милост. В днешно време само глупаците и измамниците използват пиявици. Оловото трябва да бъде _изкарано_ от вас. — Замислих се дали да не му кажа истината, че най-вероятно никога няма да се отърве от цялото количество, но реших да запазя тази информация за себе си.

— Можеш ли да го направиш?

Дълго мислих, преди да му отговоря:

— Вероятно аз съм най-доброто, с което разполагате, ваша милост. Далеч сме от Университета. Обзалагам се, че дори един от десет тукашни доктори не е преминал през подходящото обучение, а и не знам кои от тях познават Каудикус. — Зачудих се за момент и след това поклатих глава. — Сещам се за поне петдесет души, които са по-подходящи за тази работа от мен, но те са на две хиляди километра от тук.

— Оценявам честността ти.

— Мога да намеря повечето неща, от които имам нужда, в Долен Северин. Обаче… — Не довърших, като се надявах, че маерът ще разбере какво имам предвид и ще ми спести неудобството да му искам пари.

— Обаче? — погледна ме безизразно той.

— Имам нужда от пари, ваша милост. Нещата, които са ви необходими, не се намират лесно.

— О, разбира се.

Той извади кесия и ми я подаде. Бях малко изненадан, като разбрах, че има поне една пълна кесия подръка, близо до леглото му. Неволно си припомних тирадата, която бях дръпнал на шивач в Тарбеан преди години. Какво му бях казал? _„Благородникът никога не е далеч от кесията си.“_ Сдържах неуместното си за случая желание да се засмея.

Стейпс се върна скоро след това. Той се оказа изненадващо находчив и докара дванайсет бързопийки в кафез на колелца с големината на гардероб.

— Бога ми, Стейпс! — възкликна Алверон, когато прислужникът му вкара кафеза от фина мрежа през вратата. — Този път надмина себе си.

— Къде ще ви е най-удобно да го оставя, сър?

— Засега го остави там. Ще накарам Квоте да го премести където искам.

— Няма да ме затрудни да го преместя. — Прислужникът изглеждаше леко засегнат.

— Знам, че с радост ще го направиш, Стейпс. Но се надявах вместо това да ми донесеш една кана пресен ябълков сок. Мисля, че ще поуспокои стомаха ми.

— Разбира се.

Прислужникът побърза да изпълни поръчката и затвори вратата след себе си.

Веднага след това аз отидох при кафеза. Малките, подобни на скъпоценни камъни птици се стрелкаха от пръчка на пръчка с шеметна скорост.

— Красиви създания — чух унесено да казва маерът. — Като дете бях запленен от тях. Спомням си как си мислех, че няма нищо по-хубаво от това по цял ден да ядеш само захар.

Към външната страна на кафеза бяха закачени три поилки, които представляваха стъклени тръби, пълни с подсладена вода. Две от тях бяха оформени като цветове на лози селас, а третата беше като стилизирана перуника. Това бяха идеалните домашни любимци за благородниците. Кой друг можеше да си позволи да им дава по цял ден подсладена вода?

Развих горните части на поилките и изсипах във всяка от тях по една трета от лекарството на маера. Сетне му подадох празното шишенце.

— Какво правите обикновено с шишето?

Той го остави върху масичката до леглото си.

Наблюдавах кафеза, докато не видях, че една от птиците не долетя до поилката, за да пие.

— Ако кажете на Стейпс, че искате да ги храните лично, нали няма да пипа храната им?

— Няма. Той винаги прави точно това, което му кажа.

— Добре. Оставете ги да пресушат поилките, преди да ги допълните. Така ще поемат по-голяма доза и ще видим резултата по-бързо. Къде искате да оставя кафеза?

Алверон огледа стаята. Очите му се движеха мудно.

— До скрина във всекидневната — каза той накрая. — Би трябвало да го виждам от тук.

Внимателно избутах кафеза в другата стая. Когато се върнах, заварих Стейпс да сипва на маера сок от ябълки.

— С ваше позволение, ваша милост — поклоних се аз на Алверон.

Той ми махна с ръка да си вървя.

— Стейпс, Квоте ще се върне по-късно следобед. Пусни го да влезе дори да спя. — Прислужникът кимна сковано и отново ми хвърли неодобрителен поглед, а маерът продължи: — Той може би ще ми донесе някои неща. Моля те не споменавай за това на никого.

— Ако имате нужда от каквото и да е…

— Знам, че веднага би го донесъл, Стейпс. — Алверон се усмихна уморено. — Просто искам да създам някаква работа на момчето. А и бих предпочел ти да си ми подръка.

Той потупа прислужника си по ръката и Стейпс, изглежда, се успокои. Излязох сам, без да го изчакам.

* * *

Отиването до Долен Северин ми отне повече часове, отколкото бе необходимо. Макар да се ядосвах заради закъснението, то беше наложително. Докато крачех по улиците, мярнах хора, които вървяха подир мен и ме следяха.

Това не ме изненада. Съдейки по онова, което бях видял досега от двора на маера, неговата основна храна бяха слуховете. Очаквах, че един-двама слуги ще следят какви поръчки изпълнявам в Долен Северин. Както споменах, по това време дворът на Алверон бе изпълнен с любопитство по отношение на мен, а дори не можете да си представите на какво са способни отегчените благородници само и само да си наврат носа в чуждите работи.

Макар самите слухове да не ме безпокояха, последствията от тях можеха да са катастрофални. Ако Каудикус научеше, че след посещението си при маера съм отишъл да купувам разни неща от аптеките, какви ли действия щеше да предприеме? Онзи, който искаше да отрови Алверон, нямаше и за миг да се поколебае да ме убие.