Чтение онлайн

— Умът няма нищо общо с това! — почти изкрещях. — Можел е да те вземе със себе си! Можел е да гарантира за теб!

— Не можеше да допусне някой да разбере, че е бил там — възпротиви се Дена. — Той каза…

— Той те е бил — заявих аз и докато изричах тези думи, усетих как ме изпълва ужасен гняв.

Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.

— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.

Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.

— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…

Реших, че е по-добре да не говоря повече за това, за да не рискувам да я отблъсна. Знаех какво се случва, когато мъжете я притискат твърде много.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?

Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.

— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.

— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.

Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.

— Бедният ми Квоте, не го правя напук. Покровителят ми е _поне_ толкова потаен, колкото и Алверон. Той много ясно ми показа, че няма да е никак добре, ако някога направя нашите взаимоотношения обществено достояние. Беше доста категоричен по този въпрос. — Лицето й отново бе станало сериозно. — Той е могъщ човек. — За момент изглеждаше, че ще добави още нещо, после се спря.

Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.

— Какво _можеш_ да ми кажеш за него?

Дена замислено потупа с пръст по устните си.

— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.

— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?

— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.

Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.

— Стига приказки. Хайде да се разходим.

Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.

На мига се озовах до нея.

— Какво ти е?

Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.

— От падането е — обясни, — заради онзи глупав кон. Пробожда ме, когато забравя и се движа твърде бързо.

— Някой преглеждал ли те е?

— Просто е натъртено. А на докторите, които мога да си позволя, никога не бих им позволила да ме докоснат.

— Ами покровителят ти? — настоях аз. — Сигурно може да уреди нещо.

Тя бавно се изправи.

— Проблемът не е сериозен. — Вдигна ръце над главата си и направи бърза и изкусна танцова стъпка, след което се разсмя на сериозното ми изражение. — Стига толкова разговори за тайни засега. Хайде да се разходим. Разкажи ми мрачните и зловещи клюки от двора на маера.

— Много добре — съгласих се аз и започнахме да се разхождаме. — Чух, че маерът като по чудо се е възстановил след продължително боледуване.

— Не те бива за клюкар — подкачи ме Дена. — Това го знае всеки.

— Снощи баронет Брамстон е претърпял сериозна загуба на игра на карти фаро.

— Скучно — отбеляза тя и вдигна очи към небето.

— Контеса Де Фере е изгубила девствеността си на представление на „Даеоника“.

— О! — Тя вдигна ръка към устата си и потисна смеха си. — Наистина ли го е направила?

— Ами със сигурност девствеността й вече я е нямало след антракта — шепнешком отвърнах аз. — Но се оказало, че я е забравила в покоите си. Така че всъщност не била загубена, а просто не е била на мястото си. Слугите я намерили два дни по-късно, когато почиствали. Била се изтърколила под скрина.

На лицето на Дена се изписа възмущение.

— Не мога да повярвам, че се хванах на думите ти! — Тя ме удари и отново направи гримаса, поемайки си рязко дъх през зъби.

— Виж — меко подхванах аз, — обучаван съм в Университета. Не съм медик, но имам добри познания по медицина. Мога да погледна удареното място, ако искаш.

Изгледа ме продължително, сякаш не беше сигурна как да тълкува предложението ми.

— Мисля — накрая рече тя, — че това е най-предпазливият начин, по който някой някога се е опитвал да ми свали дрехите.

— Аз… — Усетих, че целият се изчервявам. — Не исках да…

Смущението ми я накара да се засмее.

— Ако ще оставям някой да си играе на доктор с мен, то това ще си ти, мой Квоте — увери ме. — Но засега ще се справя с това сама. — Тя ме хвана под ръка и двамата продължихме да се разхождаме по улицата. — Знам достатъчно, за да се погрижа за себе си.

* * *

Няколко часа по-късно се върнах в имението на маера, като минах по нормалния път вместо по покривите. Когато стигнах до коридора, водещ към стаята ми, заварих там двама пазачи. Предположих, че са открили бягството ми.

Макар че това трябваше да ме накара да се почувствам силно обезкуражен, времето, прекарано с Дена, ми помагаше да се чувствам изпълнен със сила. Освен това се бяхме уговорили да се срещнем на следващия ден, за да пояздим заедно. Когато ставаше дума за Дена, да имам предварително уговорени място и час на среща беше истински късмет.