Чтение онлайн

— Чух, че на север имало някакви проблеми с бандити — рекох аз, като се надявах да направя разговора малко по-вълнуващ.

Колкото повече се разприказваше тя, толкова по-добре щях да я опозная.

— По това време на годината пътищата винаги гъмжат от бандити от Рух — студено отвърна Мелуан.

Не просто бандити, а бандити от _Рух_. Тя изрече думата с такова ледено отвращение в гласа, че направо ме побиха тръпки. Мелуан мразеше Рух. И това не беше обичайната антипатия, която повечето хора изпитват към нас, а истинска, злобна омраза.

Сервирането на изстудените плодови сладкиши ме спаси от необходимостта да й отговарям.

От лявата ми страна вицекралят продължаваше да спори с жена си за жълъдите. А отдясно Мелуан бавно раздели ягодовия сладкиш на две. Лицето й беше бледо като маска от слонова кост. Докато наблюдавах как лакираните й нокти безупречно разкъсват сладкиша на парчета, разбрах, че в момента тя мисли за Рух.

* * *

Като изключим краткото споменаване на Едема Рух, вечерта мина доста добре. Постепенно успях да предразположа Мелуан, като разговарях непринудено с нея за незначителни неща. Богатата вечеря продължи два часа, което ни осигури предостатъчно време за разговори. Открих, че тя е точно такава, каквато Алверон предполагаше — интелигентна, привлекателна и умееше да се изразява добре. Макар да знаех, че ненавижда Рух, това не ми попречи да се наслаждавам на компанията й.

Върнах се в покоите си веднага след вечерята и започнах да пиша. Докато маерът ме посети, вече имах три чернови на писмо, бях нахвърлял песен и имах пет листа, изписани с ноти и фрази, които се надявах да използвам по-късно.

— Влезте, ваша милост.

Вдигнах поглед, докато Алверон пристъпваше в стаята. Той с почти нищо не напомняше болнавия и олюляващ се мъж, на когото бях помогнал да оздравее. Беше качил няколко килограма и изглеждаше с пет години по-млад.

— Какво мислиш за нея? — подхвана без предисловия. — Когато разговаряхте, тя спомена ли за някакви ухажори?

— Не, ваша милост — отвърнах аз и му подадох сгънат лист хартия. — Ето първото писмо, което ще й изпратите. Надявам се, че ще намерите начин да й го пратите тайно.

Той разгърна листа и устните му започнаха беззвучно да помръдват, докато четеше. Аз успях да измъдря още един ред от песента, като записвах акордите към думите.

Накрая маерът вдигна поглед.

— Не мислиш ли, че е малко прекалено? — смутено попита той.

— Не. — Спрях да пиша, колкото да му посоча с перото към друг лист хартия. — Ето _това_ е малко прекалено. Онова, което държите в ръцете си, е точно колкото трябва. Тя харесва романтичността. Търси дълбокото увлечение, макар че вероятно не би го признала.

Лицето на Алверон все още бе изпълнено със съмнение, затова отдръпнах стола си от масата и оставих перото.

— Ваша милост, вие бяхте прав. Тя е жена, към която си заслужава да се стремите. Само след няколко дни в околните имения ще има поне дузина мъже, които на драго сърце биха я взели за съпруга. Не съм ли прав?

— Вече има дузина само тук — мрачно отвърна той. — Скоро ще са поне три дузини.

— Добавете още една дузина, които тя ще срещне на вечеря или докато се разхожда из градината. И още една дузина, които ще я ухажват просто заради тръпката. Според вас колко от всички тези ухажори ще й напишат писма или поеми? Те ще й изпратят цветя, дрънкулки и други символи на своята обич. Скоро тя ще бъде засипана от прояви на внимание. Вие имате само една истинска надежда. — Посочих писмото. — Действайте бързо. Това писмо ще възбуди въображението и любопитството й. След един-два дни, докато останалите бележки се трупат върху бюрото й, тя вече ще очаква второ писмо от вас.

Той сякаш се поколеба за момент, след това раменете му се отпуснаха.

— Сигурен ли си?

— В тези неща няма сигурност, ваша милост. Само надежда. А това е най-добрата надежда, която мога да ви дам.

Маерът отново се поколеба.

— Не знам нищо за тези неща — каза той с нотка на раздразнение. — Иска ми се да имаше някаква книга с правила, които мъжът би могъл да следва.

За момент той заприлича на обикновен човек, а не на маер Алверон.

Ако трябваше да съм напълно честен, аз самият бях доста притеснен. Личните ми познания за ухажването на жените едва ли биха запълнили и един напръстник, и то без дори да ви се налага да го сваляте от пръста си.

От друга страна, разполагах с богати познания от втора ръка. Десет хиляди романтични песни, пиеси и истории все струваха нещо. Що се касае до отрицателните резултати — бях виждал Симон да преследва почти всяка жена на пет километра около Университета с обречения ентусиазъм на дете, опитващо се да полети. И което е по-важното — бях виждал стотици мъже да се разбиват на парчета, сблъсквайки се с Дена като кораби, които се опитват да не обръщат внимание на прилива.

— Как мислиш, дали един месец ще е достатъчен? — Алверон ме погледа, а на лицето му все още бе изписана искрена загриженост.

Когато му отговорих, се изненадах от увереността, която прозвуча в гласа ми:

— Ваша милост, ако не успея да ви помогна да я спечелите в рамките на месец, значи никой не може.

> 68.

> Цената на хляба

Дните, които последваха, бяха приятни. Денем прекарвах времето си с Дена в Долен Северин в разглеждане на града и околностите му. Яздехме, плувахме, пеехме или просто разговаряхме по цели следобеди. Ласкаех я безсрамно и безнадеждно, защото само глупак би се надявал да я задържи.

След това се връщах в стаите си и пишех писмото, което цял ден се бе насъбирало в мен. Или пък изливах чувствата си в някоя песен. И в това писмо или песен аз казвах всички онези неща, които не се бях осмелил да изрека на Дена през деня. Нещата, за които знаех, че само ще я изплашат.

След като завършех писмото или песента, го преписвах на чисто, като леко го изглаждах и махах по някой прекалено прям израз. Постепенно го нагласявах и оформях така, че да пасне на Мелуан Лаклес точно като ръкавица от телешка кожа.

Беше истинска идилия. Имах по-голям късмет в откриването на Дена, отколкото някога бях имал в Имре. Срещахме се в продължение на часове, понякога по повече от веднъж на ден и се случваше да се видим три или четири дни подред.

Въпреки това, в интерес на истината, нещата не бяха идеални. По одеялото имаше някоя и друга гънка, както обичаше да казва баща ми.

Първата беше млад благородник на име Геред, който придружаваше Дена на една от първите ни срещи в Долен Северин. Разбира се, той не я познаваше като Дена. Казваше й Алора и се наложи и аз да я наричам така през цялата останала част от деня.

На лицето на Геред бе изписано онова обречено изражение, с което вече толкова бях свикнал. Той познаваше Дена достатъчно дълго, за да се влюби в нея, и започваше да си дава сметка, че времето му с нея наближава своя край.

Наблюдавах го как прави същите грешки, които бях виждал да правят и другите преди него. Обгръщаше я с ръка така, сякаш я притежава. Подари й пръстен. Докато се разхождахме из града, ако погледът й се спреше върху нещо за повече от три секунди, той й предлагаше да й го купи. Опитваше се да я накара да обещае, че пак ще излезе на среща с него. Може би на танци в имението на Де Фере? Или на вечеря в „Златната трапеза“? Или пък утре на представлението на „Кралят с десетте пенита“ от хората на граф Абелард…?